НА ПЪТ ЗА СОФИЯ

Веселин Стоянов

Всеки човек има желанието и амбицията да постигне нещо в в живота си. Едни имат желанието да станат големи, защо не велики музиканти, художници, писатели, други се стремят да служат достойно като учители, свещенослужители, пазители на реда и закона, трети като създатели на материални блага. Има и една категория хора - тази на чиновниците, - чиято роля в обществото е една от най-дискутираните. Към нея причислявам и дипломатите, на които основно задължение е служба в интерес на народа и родината. За съжаление, това са само очаквания. Реалността е нещо много различно. Мислено съм водил диалог с виртуален чиновник. Задавал съм му различни въпроси, които могат да бъдат групирани така: чувства ли се той като човек с достойнство, знае ли, че негов работодател е байчото от народа и дали желае и неговите деца да бъдат чиновници. И трите въпроса получиха твърдо НЕ!

За кратко и аз бях чиновник - дипломат в Берлин.Въобразявах си, че трябва да служа честно на родината и на българския народ. Много скоро тези мои мисли и желания бяха жестоко попарени. Разбрах, макар и със закъснение, че служителят от всички служителски категории, трябва да служат единствено на началството - партийно и административно.
Уволнението ме направи свободен човек. Работата, която ми бе предложена от чуждестранната фирма ми напомни, че всяко правило има и изключения. Можех да изпълнявам поставените ми задачи в офиса, у дома, на път, в колата. Реших да се възползвам от тази възможност и да прекараме със жена ми коледните и новогодишни празници в София.

Вече не бях дипломат и за да минем през Австрия ни бяха необходими транзитни визи. България все още не бе член на Европейския съюз и всяко пътуване из европейското пространство беше свързано с ваденето на визи. Отидох до австрийското консулство и се наредих на опашката. Наблюдавах колко време трае обработката на един паспорт и пресметнах, че ще трябва да вися тук час и половина или два. Гледах часовника си, когато до мен изникна фигурата на австрийския консул, съпровождан от негов служител.

- Хер Стоянов, какво правите тук?
- Нали знаете, че вече не съм дипломат и пътувам с обикновен паспорт. По тази причина ми е необходима транзитна виза за Австрия. Със жена ми решихме да прекараме празниците в София.
- Как може да се редите на опашка? За нас Вие сте истинския посланик на Вашата страна, който така самоотвержено защитаваше нейните интереси в Германия. Дайте паспортите на колегата, той ще се погрижи за визите, а Вие заповядайте в моя кабинет.

Пихме чай, поднесените бисквити бяха чудесни, разговорът протече в приятелски и сърдечен дух. Неусетно изминаха 20-тина минути и консулският служител дойде с паспортите. Попитах какво дължа, но консулът беше категоричен:
- Господин Стоянов, Вие знаете, че в специални случаи посолството има право да издава гратис-визи. Вие сте наш уважаван колега, няма значение, че пътувате с обикновен паспорт. Не дължите нищо. Давам Ви моята визитна карта, ако възникне някакъв проблем по пътя, можете да ме потърсите по всяко време на денонощието.
- Благодаря Ви, но съм сигурен, че няма да има проблеми.
Моята увереност се оказа впоследствие неоснователна, както ще видим от развитието на събитията.

Върнах се у дома в добро настроение. Обядвахме и се приготвихме за път. Ако всичко вървеше по начертания график, вечерта трябваше да нощуваме във Виена. За съжаление времето не се съобразяваше с нашите планове. Малко след като потеглихме заваля обилен сняг. Намалих скоростта на колата и скоро разбрахме, че Виена е недостижима цел. Наложи се да нощуваме в малко населено място, недалеч от австрийската граница.

Сутринта, когато отидох до колата забелязах, че регистрационният номер отзад на колата липсва. Да се обърнем към полицията беше безсмислено. Решихме да изрисуваме на хартия контролния номер и така да продължим. От хотела ни услужиха с картон и жена ми, инженер по професия, се справи чудесно с поставената й задача. Потеглихме за границата. На граничния полицай представихме паспортите и документите на колата. Той провери грайферите на гумите, обходи автомобила и се загледа в задния регистрационен номер.

- Това кой го направи?
Обясних му, че сме нощували в населеното място преди границата и през нощта някой е откраднал регистрационния номер.
- Този разказ въобще не ме интересува. Елате с мен.
Влязохме в дежурната стая. Нашият проверител изглежда беше началник на смяната, защото останалите полицаи се отнасяха с респект към него.
- Колеги, вижте тези българи какво са сътворили. Те изглежда си въобразяват, че с фалшиви регистрационни номера могат да кръстосват свободно из Европа!
- Господин капитан, не е коректно да представяте по този начин случая. Освен това, какво искате да кажете с израза “тези българи”?
- Какво си мислите, че като ме наречете капитан ще ме умилостивите? За такова деяние се полага затвор и аз Ви го обещавам.
- Аз не искам по никакъв начин да Ви умилостивявам. Ако се обърнах към Вас с капитан, то е защото не знам името Ви. На времето, като деца, малчуганът, който ръководеше игрите, го наричахме капитан. Ако това мое обръщение Ви е засегнало, аз съм готов да да се обърна към Вас с “господин ефрейтор”, защото имаше време, когато във вашата войска той беше повече от генерал. Колкото до затвора, преди това ще има съд и там ще искам от Вас обяснение за думите Ви “тези българи”…
“Капитанът” подскочи като ужилен, тръгна към мен с изцъклени очи, само пяна липсваше на устата му.
- Как си позволявате да говорите така с мен? Ефрейтор?!
- Аз бих Ви задал същия въпрос - откъде този кураж да се отнасяте по тази начин с мен и жена ми. “Тези българи”, изречено с обиден тон няма да Ви се размине. Без да чакам отговор, се обърнах към един от полицаите:
- Къде можем да пием кафе с жена ми?
- Отсреща има кафене, има и при австрийците.
- Предпочитам да отидем при австрийците. Ако шефът ви дойде на себе си, нека да ни потърси там.
Намеси се капитанът:
- Аз не ви разрешавам да отидете там. Отбийте колата и се върнете тук. Аз ще говоря с началниците ни, за да решим какво да правим с вас.
- Като вземете решение елате в австрийското кафене, за да ме информирате за резултата.

Излязохме с жена ми. Качих се в колата и един полицай ми посочи къде да паркирам. Веднага след това минахме на австрийска територия. Техните полицаи бяха разбрали за свадата ми с немския им колега и бяха доста развеселени. Попитаха дали имаме визи и ни посочиха кафенето. Оттам се обадих на приятел германец, адвокат, на когото разказах за случилото се и го помолих да се обади на австрийския консул.

- Човече, днес е събота консулството не работи, голям късмет ще е, ако го намеря у дома му в тези хубави предпразнични дни. Ти на чия територия си?
- На австрийска, но без колата.
- Това е добре, стой там, докато ти се обадя.

Пихме кафе, ядохме сандвичи, чаках с нетърпение телефонния звън. Дочаках го след около два часа:
- Веселине, роден си под щастлива звезда. Имаш много поздрави от консула, проблемът е решен положително. Нашите полицаи ще ти се обадят.

Мина още около половин час и пристигна вестоносец от германска страна.
- Г-н Стоянов, заповядайте при нас, случаят Ви ще бъде решен вероятно положително.
- Кажете на шефа си, че ще изчакаме тук окончателното решение.
Отговорих така, защото имах информацията от Берлин.
- Аз мисля, че случаят е решен във Ваша полза и Вие можете да продължите пътуването без проблем.

Отидохме в дежурната стая на немските полицаи.
- Връзки, нали? - посрещна ни капитанът.
- Връзки ли? Моля да се изясните.
- Няма какво да се изяснявам. Вземете фалшивия си регистрационен номер и заминавайте.
- Аз с този регистрационен номер няма да продължа. Вие го разкъсахте, той не прилича на нищо. Жена ми е инженер и го беше изписала чудесно. Погледнете на какво сте го направил!
- Какво всъщност искате?
- Да нарисувате нов. Ако не го направите ще се обадя в Берлин и ще се оплача от поведението Ви.
- Само това остава! Не забравяйте, че това е само хартиено подобие на регистрационен номер.
- Да, така е, но искам нов, хубаво изрисуван. Иначе ще ме спира всеки срещнат полицай.

Капитанът се обърна към подчинените си:
- Напишете на един картон данните и му го дайте.
Полицаите се измъкнаха, обаче, с извинението, че не умеят да пишат и рисуват добре.
- Нека жена Ви го направи, нали умее?
- Това заповед ли е?
- Не е заповед, а предложение.
- Предложението не се приема. “Тези българи” са на мнение, че който е унищожил нещо, трябва сам да го възстанови.

Капитанът се предаде. Седна и изрисува данните от номера.
Погледнах произведението му и го върнах обратно:
- Такова грозно нещо може да сътвори само…. Не довърших.
Капитанът ме разбра
- Подигравате ли ми се?
- Може и така да се каже. Но дори да приема това Ваше произведение, трябва да го поставите там, от където го изтръгнахте.

Капитанът взе картона, упъти се към колата, отвори вратата и го залепи на задния прозорец.
- Тръгвайте. Не бих Ви съветвал да минавате друг път с фалшиви номера през нашия пункт.
- Фалшиви ли? Това, което Вие измайсторихте и залепихте на задния прозорец фалшиво ли е?

Полицаят не отговори, чакаше да тръгна.
- Господин ефрейтор, радвам се, че се запознахме с Вас, при случай пак ще мина оттук, за да си поговорим за “тези българи”. Желая Ви приятно прекарване на празниците.

С тези думи потеглих. Австрийците ни посрещнаха усмихнати.
- Радваме се, че случаят приключи добре за вас. От нашето посолство в Берлин ни уведомиха кой сте и ни помолиха да Ви окажем пълно съдействие. Имайте предвид, че този човек е скандалджия, не го обичат нито немските му колеги, нито ние. Лош характер.
- Вие за ефрейтора ли говорите?
- Ами за този, с когото имахте проблем. Защо ефрейтор?
- Ами от Берлин ми казаха, че такъв бил прякорът му.
Австрийците избухнаха в смях. Това истина ли е?
- Да, питайте него.

Благодарих, пожелах приятни празници и продължих. Бяхме изминали около 20 км., когато видях спряла кола на австрийската жандармерия. Спрях, беше ми дошла интересна идея. Жена ми веднага поиска обяснение;
- Защо спираш? Загубихме повече от половин ден с тия разправии, а както виждам ти пак си си наумил нещо. Скоро ще мръкне, а ние не знаем къде и дали ще спим!
- Не се тревожи. Все някъде ще нощуваме. Изживяхме един приятен и весел ден. Нека да го завършим както се полага.

Излязох от колата и се упътих към двамата млади жандармеристи:
- Добър ден, господа! Искам да споделя с Вас нещо, което ме безпокои силно. Началникът на немския граничен пункт, Ефрейторът, нарисува този грозен регистрационен номер и го залепи на задното стъкло на автомобила ни. Страх ме е, че ваша, унгарска или сръбска полиция може да ми създаде проблеми по пътя.
Двамата жандармеристи дойдоха при колата и огледаха залепения номер.
- Кой го нарисува това?
- Нали ви казах, Ефрейторът.
- За какъв ефрейтор говорите
- Ами за началника на пункта. От Берлин ми казаха, че това е прякора му.
- Наистина ли той измайстори това чудо?
- Да.
- Влезте, ако обичате, във Вашата кола и ни изчакайте, докато проведем разговор с нашите колеги.

След малко двамата се появиха, усмихнати до ушите.
- Разбрахме цялата история. Изглежда много обичате шегите?
- Наистина ги обичам, защото без тях светът е много скучен и тъжен.
- Прав сте, а прякорът ще му тежи до пенсия.

Пожелахме си приятни и весели празници и всеки пое своя път.
В София пристигнахме живи и здрави.