СЛЕД БУРЯТА

Валери Иванов

СЛЕД БУРЯТА

                    На Иван Пейчев

Вече късно е,
прекалено късно е
за силни мъжки приятелства
моят кораб в небето отдавна отплава,
странстващ рицар
след нежно предателство,
след неподозирано гнусно предателство –
боен флагман, с разкъсан пряпорец.
Рано е,
съдбовно рано е
за забвение или котва в морето –
аз пътувам,
пътувам,
с кървяща рана,
към мостика на мечтите,
където
всъщност никога не е късно или рано,
никога не е било безвъзвратно късно
и особено рано,
ако всички гари и влакове са се сбъдвали,
ако животът е ново прераждане,
ако това за пръв път се случва…
Всеки край е ново начало.
Всяко начало – нов край.
В края тъжен и не толкова,
защото все пак ти си длъжен
себе си поне веднъж да излъжеш,
че не е прекалено късно,
че не е обезателно късно
и че никога не е особено рано
да разбуниш вълните гигантски
пред даляна на океана,
и да превърнеш живота си в празник,
в един безконечен оазис.
Не е късно,
не е късно, капитане –
замислен, мълчалив и наскърбен от хората –
да продължиш далечното плаване
и да заживееш отново истински.


НЕБЕСНА ХОРУГВА

Черни кинжали на черни оброци в белите нощи
сутрин рано ме будят.
И сърцето се свива в шепа кал.
И унивам.
И петли кукуригат.
Идват с тях самодиви.
Знам, че мислите болни надалеч ще прокудя…
Виждам татко в нетлен,
той ме гледа – прошарен,
с очи просълзени… и бавно разтваря се в мен.
Разговаряме тихо и споделяме всичко –
как живяхме щастливо,
как попаднахме в нищото.
Аз не искам да страда и не искам да спорим.
Като син и баща, сгушени, своите тайни говорим…
А навън се разсъмва,
мракът сив пак си тръгва –
ще се вдигне мъглата под небесна хоругва.
Криво-ляво ще легна и ще дремна нататък,
от патрона ракия глътка жар ще отпия,
та дано във ведрото ми секне пожарът,
гдето кътам като старо имане –
своите предани чувства, своето лозе небрано…
И дано се пречистя от най-тъмната рана.
И дано е лъчиста старостта ми незвана.