ЛИПСВА НИ ПОЕЗИЯ

Асен Златаров

Липсва ни поезия не в стихове или в художествената проза - там за щастие от време на време я имаме, - но тя липсва на политиците ни. И затова нашият обществен и политически живот е така суров и плитък.
И наистина прочетете речите на нашите народни водачи, общественици, шефове: ще останете смразени от тяхната сухота, от липсата им на всяка тръпка от поезия. Няма в тях и помен от благородното увлечение пред видението на една по-горна действителност, няма топлото чувство на вярващия в думите, които казва, няма забравата за дребното, низкото, което стеснява сърцето, и изблика на струя, която разлива възторг, увлича, кара душата да заживява предчувствието на осъществен блян, с една дума - липсва в нашите политици ударът на поета. Изключенията са много малко.
И не тука ли се крие тая празнота в делото на политика у нас, неговата безплодност? И злополучният край на тия политици, които досега толкова разочарования и бедствия за племето ни докараха, няма ли своята първопричина пак в тая липса на поезия в делото им?
Поетичната чувствителност е дарба на синтетичния поглед, на прозрението и и ясновидството. А има ли синтетичен поглед в това, що се пише и говори от нашите политици? Къде виждаме те да се издигат при разглеждане на отделните случаи от политическия ни и обществен живот у нас до една обща концепция, да свързват частното в системата на нещо общо и цяло? Няма изолирани случаи в живота: всичко е брънка от веригата на свързаните причинно явления на житейската действителност и за да можем да разберем отделната проява, нужно ни е да обозрем цялото, да се издигнем до висотата на една осмислена и станала плът на сърцето ни концепция. Прочетете коя да е реч на Бриана, на Клемансо, на Щреземана, а особено и Макдоналда и Жореса, и ще разберете това, за което говоря, и ще видите, че то липсва на нашите политици.
Липсва им прозрение, което да ги направи мъдри и силни: да могат уверено да преценяват това, което иде, и да постъпват с ясното предвиждане на зрящи. А не, когато са на власт, да мислят, че тяхното царство е безконечно, и в самозабрава да се отдават на случайни хрумвания или необмислени увлечения. А когато са в опозиция, да нямат чувство на отговорност да мерят думите и обещанията си с фактите на действителността и възможностите. Това дело на политика ли е? Къде се очертава тук политикът с ръст, със стил, фигура, която носи обаяние и на която се прекланят не защото може да раздава служби - днес или утре, - а защото е фигура, наистина белязана с чертата на превъзходството! Политикът е личност, която знае цената на подвига и на жертвата: неговият дух е всякога открит и буен - готов да приема както борбата, така и отстъплението.
У нас се е затвъдило порочното схващане, че в политиката има само хитри маневри, двусмислени фрази, плитки надхитрувания; политикът трябва да бъде човекът на суровата проза, т. е. такъв , който обладава партизанска школовка, дарбата да умее да злепоставя своите противници. Наистина ние сме чули нашите политици да казват, че политиката е изкуство, но забравят едно: че те самите не са художници, нямат поетично дарование. Романтизъм в политиката - това е непонятно за нашите политици: те престават да твъдят, че имат усет за действителността. А забравят, че действителността най-напред се прониква чрез озарението на поетичната усетливост, която разкрива непосредно за сърцето и съзнанието правдата и истината на тая действителност.
Не това ли казва в една своя реч Макдоналд, като завършва с думите:
„Няма добро без поезия. Поезията лежи в сърцето на човешкия култ. Всяко дете на улицата е поет. Политикът без поезия е празен, злополучен, водещ към гибел. И в това именно е неисцеримият недостатък на старите парти, че те нямат поетична чувствителност и съзнание. Ако в тях беше имало малко поне от тоя магичен дар, те нямаше да създават тази световна бъркотия и щяха да ценят повече човешкия материал, с който търгуваха тъй дълго. Нещо, от което днес най-много се нуждае светът, е политическият и социален Шекспир.”


в. „Литературен глас”, год. ІІ, бр.50, 1929