Драгни Драгнев

Дворецът на кан Кубрат е от дялан правоъгълен камък. Тук-таме някой камък блести на слънцето, сякаш е златен или сребърен. Никъде не личи кое е врата и кое прозорец. Високата няколко метра сграда е издигната направо върху земята, а не е вкопана в устоите си. Майсторът е редил камъните на верев, веревът да се вижда отвсякъде и да приказва колко е ловък и сръчен човекът. Стените са равни, отвесни като опънат конец. Чуждо око не може да проникне зад тях, нито една врата не стои срещу отвор на стената, а и отворите са наклонени и обърнати към небето. Край стените отвън час по час обикалят стражи, въоръжени до зъби, сменят се от време на време и си дават знаци, известни само на тях. В сградата също има стражи, но те не могат да видят какво става навън, дремят от скука до вратите и следят да не пролази някоя мишка или плъх и да смути спокойствието на господаря.
На стотина крачки от всички страни на двореца като извънмерни калпаци личат юрти за най-приближените хора и първите роднини на кан ювиги Кубрат. В няколко по-големи юрти най-често отсядат синовете му, особено когато се съберат от всички краища на неговата необятна България… Днес са пристигнали и петимата, както е заръчал той преди неделя, а по-големите братя, Батбай и Котраг, са довели жените и децата си.
Цяла нощ навън пращяха огньове, прислугата печеше две сърнета за гуляй - да се видят и нарадват един на друг братята, да похапнат крехко месо и да пийнат вино от лозята на баща си, пък и да попеят със замаяни глави. До късно децата прескачаха от една шатра в друга, гонеха се, звънеше ситен смях. Накрая се умириха и заспаха. Мъжете, най-младият от които беше Алцек, се веселиха до първи петли, прегръщаха се, целуваха се, дълго не можеха да се разделят и да си легнат. Когато Аспарух стана от мястото си, понеже някаква жена го задърпа и повлече почти насила в мрака, първо Кубер, а после и другите се рамърдаха и прибраха в юртите.
На заранта, преди да се вдигне росата, кан Кубрат очакваше синовете си в двореца. Беше излегнат на дясната си страна върху две мечи кожи, които заемаха кажи-речи шест разкрача място, събрани по дължина. Главата му беше подпряна на дебела възглавница и почти изправена към вратата. В уречения час изтрополяха коне и той разбра, че идват всички заедно. Сложи длан до сърцето си и го чу да бие тъй, като че ли щеше да изхвръкне. Колко годишен беше? Шейсет ли? Седемдесет ли? Повече или по-малко - никой не знаеше, нито жените му, нито синовете му. Очакваше ги… Влязоха един по един и свалиха калпаците си. Най-напред коленичи Батбай, а след него и другите. Той сложи ръка до сърцето си и каза:
- Слава тебе, кан ювиги, татко премъдри!
- Слава, бащице наш! - обади се последен Алцек.
- Слава и вам, синове мои! - бавно вдигна ръка канът. - Да ви даде Тангра дълъг живот!
Синовете му се поклониха ниско, а в това време влезе едър като мечка и със секира в ръка воин, удари дясна длан до сърцето, наведе се над кана и му прошепна нещо в ухото. Ханът кимна, воинът излезе и начаса донесе сноп тръстикови пръчки, здраво свързани с лико. Остави ги на разкрач пред Кубрат, усмихна се и като се оттегли до вратата, замръзна на мястото си.
Канът се поразмърда върху кожите и още малко поизправи глава. После обходи с очи снажните мъже. Загорели от слънце и вятър лица, широки рамене, големи длани и набити крака. Виждаха му се здрави и силни, камък да стиснат - вода ще пусне. Каза им:
- Слушайте, синове мои… Ти, Багбай, ти, Котраг, ти, Аспарух, ти, Кубер, и ти, Алцек… Уморих се, деца мои…
Дойде денят да се разделим… Тангра ме вика…
Петимата мъже тозчас коленичиха пред ложето на баща си.
- Родът Дуло е горд род - продължи кан Кубрат. - Тъй че не трябваше да падате на колене дори и пред баща си… Нещо искам да ви заръчам. Умра ли, прахът ми в торбички сложете, в ноктите на орлите ги вържете и щом се издигнат, със стрелите си ги разкъсайте… Искам вятърът на Тангра да развее праха ми навсякъде… И още една заръка имам… Най-напред ти, Батбай, вземи този сноп и го счупи надве…
Батбай, най-старият от братята, грабна пръчките, както бяха стегнати, помъчи се да ги прекърши, но не можа. Повъртя ги из ръцете си, опипа ги оттук-оттам и отново се опита.
- Не мога! - ядоса се той и остави снопчето на земята.
- Сега ти, Котраг! - обърна се към втория си син канът.
- Туй не е сноп, а меч! - възмути се Котраг, като разбра, че и неговите усилия са напусто.
- Аспарух, опитай ти! - кротко заповяда Кубрат.
Аспарух чевръсто пое снопа, но и на него не му се удаде да го пречупи. Пот изби по челото му, кръв обагри бузите му.
- С две ръце не мога, ювиги - каза той.
Тогава канът погледна Кубер:
- А сега тебе да видя…
Кубер вдигна пръчките, но начаса ги захвърли ядосан:
- Не мога… Не, не мога…
- Ти, Алцек, си най-младият, ще опиташ ли и ти? - рече Кубрат.
Алцек дълго въртя снопа в ръцете си, сложи го и на коляно и натисна с всичка сила, додето захвана да трепери от изнемога.
- Стига! - вдигна ръка канът. - Не се мъчи повече. Никой от вас няма да успее да го прекърши. - Посегна и придърпа снопа до себе си.
- Аз, старият ви баща Кубрат ювиги, мога…
Взе да измъква една по една тръстиковите пръчки и без усилие да ги чупи.
- Тъй всеки може, бащице - обади се Батбай. - Мога и аз. Ще ги начупя, додето два пъти си поема дъх…
Братята се спогледаха, усмихнаха се, развеселиха се.
Кубрат отпусна ликото, пръчките се изхлузиха и разпръснаха.
Кан Кубрат се облегна назад и притвори очи. Помълча колкото да настъпи болезнена тишина и продължи:
- Деца мои и на Тангра бог синове славни… Единни и дружни бъдете, докле сте живи… Помагайте си, не се делете… Като един бъдете - никой няма да ви прекърши, няма да ви поломи… Туй е втората ми заръка… Погазите ли я - ето какво ви чака… И вас, и целия ви род… Тангра да ви закриля!
Тъй си отиде кан Кубрат.