СТЕФАН КОЛАРОВ: „ТРЯБВА ДА ЗАПАЗИМ НАЦИОНАЛНОТО СИ ЧУВСТВО И ДОСТОЙНСТВО”

Интервю на Ваня Аврамова с доц. д-р Стефан Коларов

- Кой е Стефан Коларов и различава ли се той от писателя?

- Вашият въпрос макар и така ясен и точен, е същевременно доста труден. Както е известно първият български журналист Константин Фотинов е един от първите, който въвежда думата списовател, писател - човек, който съчинява, от глагола списвам, написвам  творба, създавам произведение. Той определя своето периодично издание „Любословие” като списание и така тази дума също влиза в нашия журналистически речник завинаги. Сигурно има известно различие между човека и автора. Раждането и формирането на една личност е нещо много индивидуално, но и свързано с определени социални условия, с времето, в което човек живее и се развива. Семейната среда, в която преминаха първите ми години, беше най-обикновена, а родителите ми трудови хора. Живеехме в една от колоритните махали на Лом - близо до Дунава и пристанището, в началото на Боруна. Много от нашите съседи се занимаваха с рибарство, земеделска работа или чиновничество. Децата, с които играех, бяха от нашата черга. Именно това възпита у мене отрано живо и непосредствено възприемане на живота и неговите проблеми. Мога да кажа, че детството ми беше много трудно, защото една година след моето раждане става нещастие с по-големия ми брат Димитър, който загива като юноша при игра със запалка от бомба. Майка ми и баба ми често ходеха на гробищата, които се намираха доста далеч от нас, и постоянно ме водеха със себе си. Това бяха много тъжни сцени, които завинаги вероятно повлияха на моята емоционална нагласа. Поради изключително тежката загуба на десетгодишното дете майка ми се поболя и почина едва на 40 години. Баща ми Антон беше беглец от Македония, от малкото село Градовци до гара Зелениково, Скопско. По време на Първата световна война като младеж с двама другари бягат до София, но той искал да види Дунава и така попада в Лом. Работил тежка работа той заболя и почина също рано - на 56 години. Тъй като аз бях третото дете, бях най-малък и останах сирак, затова след като бях завършил първи клас, баща ми ме заведе в Дома за деца и юноши „Георгица Карастоянова” и там заживях с деца имащи моята участ. Сестра ми, по-голяма с 13 години от мене, създаде свое семейство. И учителите ми, и моите възпитатели бяха много подготвени хора, полагаха грижи за възпитаниците и повечето от нас усърдно се подготвяха. Когато завърших гимназия бях осиновен от маминия брат Любен, който нямаше свои деца, и който ме обичаше повече от истински баща. Затова всъщност нося маминото фамилно име Коларов, а не бащиното Кузманов, както се подписвах до завършване на гимназията. Днес се изнасят понякога ужасяващи случаи от домовете за деца и юноши, нещо съвсем непознато през онези далечни години, говоря за времето на 50-те и 60-те години на ХХ век.

Желанието ми да пиша се прояви в ранна възраст, когато съчинявах подражателни стихове или много старателно подготвях домашните си работи по литература. Учителите ми по литература оценяваха много високо моите съчинения, винаги ме извикваха пред черната дъска да ги чета на своите съученици. Моята учителка Елена Илиева ни беше възложила да разкажем за нещо преживяно през лятната ваканция. Аз бях на лагер в Берковица и описах едно изкачване до връх Ком, пресъздавах вълненията си от изключителната красота. Спомням си, че когато извикваше  подред и връщаше тетрадките със съчиненията на съучениците ми, моята тетрадка остана последна. Тя ме накара да прочета написаното пред целия клас. Когато привърших четенето, Илиева каза: „Ученици, вашият другар ще стане писател.”  Учителят ми в Кнежа Христо Велков, където учих в 10-ти клас в гимназията, на класната ми работа за Елин Пелин беше написал: „отличен 6+”. Мога да кажа, че книгите постепенно станаха моя съдба, без това да прозвучи патетично. Страстта ми към четенето с годините изобщо не е изчезнала, а даже бих подчертал, че е толкова силна, колкото и в началото. Чета постоянно и съм ненаситен. Заедно със слушането на музика, най-често класическа, това е моето най-любимо занимание в живота. Обичам и своята творческа, и своята преподавателска работа. Моя страст е и да пътувам, да се движа из непознати улици, сред непознати хора, да слушам чужда реч.

- Как се формира желанието Ви да напишете една книга?

- Поради моите занимания като литературен историк и критик, интересите ми към различни теми и автори са породени от вълненията, свързани с едно творчество. Познаването и общуването с редица забележителни творци като Георги Караславов, Младен Исаев, Дора Габе и Елисавета Багряна, Блага Димитрова, Павел Матев, Лиляна Стефанова, Генчо Стоев, Любомир Левчев, Евтим Евтимов и редица други, станаха причина да им посветя отделни книги или статии, очерци, рецензии, анкети. Писането на подобни изследвания не е резултат на случайно хрумване или неочаквано вдъхновение, а резултат на продължителни наблюдения, анализи и оценки. Винаги са ме вълнували както личността на отделния автор, така и своеобразието на неговия творчески път, затова съм се стремял да разкривам черти и на живия човек, и на скритите страни на неговата самостоятелна работа със словото. Много от авторите, за които съм писал, съм представял на литературни срещи и обсъждания, разказаното от тях винаги ми е влияело. Жалко че днес много малко са възможностите за литературни празници, каквито преди няколко десетилетия имаше и те бяха вълнуващи духовни тържества на родната книга и на писателите от различни поколения.

- Как подбирате темите за Вашите книги?

- Темите подбирам според своите интереси, лични вкусове и предпочитания. Например  темата за войните и българската литература ме привлече с произведенията на Иван Вазов, Йордан Йовков, Георги Стаматов, Георги Райчев, Емануил Попдимитров,  Владимир Мусаков и др. Станах близък с бележития наш учен, критик и есеист акад. Ефрем Каранфилов, който също ми повлия, дори той при някои от разговорите ми казваше: „Военната тема е неразработена, богата тема. Почти никой не пише за нея. Авторите от миналото и съвременните поети и писатели се нуждаят от по-пълно изследване и оценяване.” Постепенно се сближих с редакторите в Държавно военно издателство и затова както първата ми книга, така и някои от следващите, излязоха с емблемата на това издателство. Началникът на издателството полковник Георги Георгиев, както и почти всичките редактори бяха много добри познавачи на живота на военните, на техните съдби, повечето от тях бяха хора във военна униформа. Бяха много отзивчиви и отговорни, приемаха всички добри идеи. При редица обсъждания на книги в поделенията видях колко силен интерес има към произведенията, описващи казармения живот, силата и храбростта на мъжете в строя.  Аз и сега смятам, че военната проблематика е много съществена за една литература, а не криминалните и приключенските сюжети, колкото и атрактивни и желани да са от читателите. Много ме привличаха и вълнуваха и въпросите на съвременната поезия и проза, затова им посветих сериозно внимание и труд. Особено място в моето творческо развитие и интереси има художествено-документалната проза и публицистиката. За живота и делото на Никола Й. Вапцаров писах с голямо желание, с обич и преклонение. Многолетни усилия и проучвания отделих на житейската драма на Пейо Яворов и Лора Каравелова.

- Какъв спомен от Вашето детство пазите и до днес?

- От моето не много радостно детство пазя редица свидни спомени. Някои са много тъжни като смъртта на родителите ми, други са чисти, светли и романтични. Когато завърших втори клас в Лом в началното училище „Константин Фотинов”, беше направена реорганизация на домовете за деца и юноши. Преместиха ме като възпитаник в дом „Асен Златаров” в Берковица, който се намира извън града на няколко километра в планината. В съседство до него се намираше Студентски дом, където през лятото идваха на почивка студенти от различни Вузове. Двете сгради бяха в балканските пазви, в близост до местността „Ашиклара”, където извираше бистра и много приятна за пиене вода. Всички сезони на тази учебна 1953-1954 г. останаха незабравими в паметта ми. Златната есен - загадъчна и многобагрена беше щедра, защото наоколо имаше безброй овошки с ябълки и круши, останали необрани, и ние с наслада събирахме плодовете и ги ядяхме. Въпреки снеговитата и тежка зима, пак беше невероятно красиво с пързалките и боя със снежни топки. Моят баща ми донесе за Коледа черни каучукови ботушки и аз бях много щастлив с тях. Да поясня, че в първите следвоенни години липсваха дрехи, обувки и храна. Всички почти се обуваха с каучукови изделия - галоши, шушони, ботуши, цървули. Пролетта, първите раззеленили се букови дървета, цъфналите кестени, с които се слави Берковският край, просторните поляни и пасища с пъстроцветните билки и ухаещи треви мамеха неудържимо. Сам или с някои от моите другари излизахме и се разхождаме на воля, особено когато възпитателите почиваха и имаше само един дежурен от тях. Учителите ни също идваха от Берковица, класните стаи се намираха на първия етаж на масивна сграда, а спалните помещения бяха на втория етаж. Занятията протичаха в планината. През следващата учебна година се завърнах в Лом, защото баща ми се беше оженил отново. Когато той почина, през 1957 г. постъпих пак в Дома за деца и юноши „Георгица Карастоянов” и там живях като гимназист. Заради невинаги обмислени реорганизации една година учих и в Кнежа.

- Кои са авторите, които са Ви въздействали най-силно?

- Много автори са ми въздействали, като през годините са се сменяли вкусове и предпочитания. През детските и юношеските години четяхме много български и съветски автори. Българските приказки, Елин Пелин и неговият „Ян Бибиян”, книгите на Емил Коралов, който е от нашия край, „Митко Палаузов” на Марко Марчевски, а след това и „Остров Тамбукту” на този автор. Много наши поети и писатели нашумява чрез в. „Септемврийче”. От съветската литература четяхме произведенията на Валентин Катаев „Самотна лодка се белее”, на Аркадий Гайдар, помня книгата за Зоя и Шура на тяхната майка Любов Космодемянская или „Повест за истинския човек” от Борис Полевой, „Млада гвардия” от Ал. Фадеев, „Чайка” от Ник. Бирюков… Но през следващите години обикнах много да чета на руски поезията на Пушкин и особено на Лермонтов, която обичам и до сега. Благодарение на моят учител по френски език и класен ръководител в гимназията Никола Стоянов открих Сергей Есенин, френските поети и прозата на Стендал, Балзак и Зола. Той ми даде да прочета стихосбирката „До утре” от Блага Димитрова и от тогава аз редовно четях всичко, което тя пише… Поезията на Яворов и Вапцаров, романът „Тютюн” от Димитър Димов, „В навечерието” от Ив. С. Тургенев смятах за мои любими автори и произведения в онези ранни младежки години. По-късно не можех да се отделя и препрочитах многократно Сервантес, Томас Ман, Флобер, Оскар Уайлд, Стефан Цвайг, Дм. Мережковски, Ана Ахматова, Лев Толстой, Ф. М. Достоевски… Никога не съм чел системно, а доста хаотично или чрез съветите на учителите ми, чрез приятелски препоръки, в библиотеките също избирах произведения, които по някакъв начин са привлекли вниманието ми. Трудно ми е да изброя стотици автори и заглавия, но това са основните автори и произведения, без които моето развитие би било невъзможно. Безброй пъти съм препрочитал сентенциите и максимите на Блез Паскал, Монтен, Лабрюйер, Ларошфуко, Фр. Волтер и др. Обичам много да чета биографични книги, спомени, дневници и писма. Винаги си водех някакви записки, обичах да си записвам любими изрази. Купища тетрадки и бележници пропаднаха през годините…

- Словото Ви е толкова живо и заредено с толкова много енергия? Как го постигате?

- Благодаря за Вашата оценка, не мога да преценя как се възприема написаното от мен. Няма да скрия, че вероятно и аз да съм платил данък на патетиката на онова време, в което живяхме през десетилетията до 90-те години на ХХ век - време на масов ентусиазъм, на лозунги и декларации. Възприемал съм като свой пример Вапцаров и неговите съвременници, героиката на борбата за нов свят и живот. През моите студентски години много популярен стана Пеньо Пенев - певецът на Димитровград. Неговото самоубийство направи голямо впечатление. В поезията му изпъква завладяващ и трагичен, богат и емоционален интимен свят. Страшно обичам цикъла му „Пътека”,  горчивите размисли и вълнения. Харесвам авторите със страстно, откровено, болезнено и възвисяващо слово. Самият аз съчетавам ведрото чувство и печалните настроения и тази „раздвоеност” понякога ми пречи, но и кара да търся новото, напредъка, прогреса…

- Как се случи така, че отидохте да преподавате български език и култура в университета „ Жан Мулен” Лион, Франция?

- Изпращането на лекторат в чужбина през онези години беше една рядка възможност да се запознаеш с чужда страна, да изучаваш чужд език. Аз от гимназията обичах френския език покрай моя учител Никола Стоянов и той ме запозна със свое приятелско семейство, което активно участваше в дейността на асоциацията „Франция - България”. По покана на французите успях да гостувам в Париж, където видях вечни музеи и културни паметници. Като научен сътрудник в Института за литература при БАН и като преподавател във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий” кандидатствах за лекторат, като предпочитах университетите в Екс-ан-Прованс или Лион, където вече бяха преподавали моите колеги Любомир Стаматов и Симеон Хаджикосев и бях научил доста подробности. Когато бяха обявени свободните места, аз подадох молба, бях одобрен и заминах.

- Какво се случи с твореца Коларов в периода от 1990 до 2012 г. ?

- Събитията бяха главоломни - три дадени за печат книги пропаднаха, преизданията на книгите ми за Никола Вапцаров от издателство „Народна младеж” и Издателството на Отечествения фронт бяха изпратени за претопяване… Колеги, с които бях поддържал някакви дружески отношения, се правеха, че не ме познават. Сложно време на промени, на изживени илюзии, на раздели и разочарования, на тежка мъчителна загуба на хора, с които си бил близък, живял си заедно, а смъртта ги отнема безвъзвратно. Разбрах, че когато не си намерил нито голямото приятелство, нито голямата любов, трябва да потърсиш сигурната опора в себе си. Това ме спаси, защото единствения човек, на когото повярвах в най-тежките мигове от живота ми, бях аз самият. Тази „тиха победа” се оказа спасителна. Бавно и мъчително се изправях след преживените загуби и поражения и поех отново по желания, трънлив и неспокоен път. Черни мъчителни години, но и очаквания за нещо ново, различно, окуражаващо. Освен това аз подготвях лекции по различни дисциплини и в различни специалности, което е една огромна и много задължаваща работа. Макар и не много, писах за някои вестници кратки статии и очерци, така че нямам празни безплодни години в живота си. Имам едно себевглеждане, преоценяване, преосмисляне на своята всеотдайна творческа дейност.

- Кое е най - трудното според Вас за един творец?

- За мен най-трудното за един творец е да не може да работи, да пише и създава произведения, които смята, че разкриват неговия талант, неговото верую. Да бъде верен на себе си.

- Прави ми впечатление Вашето невероятно и заразяващо родолюбие. От къде идва това силно чувство?

- Моето родолюбие е до някъде заредено от македонския ми корен, защото видях драмата на баща ми, загубил възможността да се види с близките си, да посети и се зарадва на мястото, където се е родил и израсъл. Освен това от ранните години навсякъде ни учеха да обичаме България. Герои и творци даваха пример за родолюбие и то чисто, свято, неподправено и искрено. Затова смятам, че е наложително при всички превратни и сложни исторически моменти трябва да запазим националното си чувство и достойнство, това трябва да бъде постоянна и трайна повеля. Щом сме се родили българи трябва да понесем гордо и с признателност това, което нашите предци са ни завещали.

- Има ли въпрос, който не са Ви задавали до сега?

- Не съм нито прославен автор, нито човек, завоювал някакви изключителни постижения, затова нито съм давал интервюта, нито съм обкръжен с някакво специално внимание. Но през продължителното общуване със студентската аудитория - изключителна, невероятна по своята пъстрота и интереси, заслужаваща най-голяма обич и доверие, е трябвало доста пъти да водя диалози. Младите хора са ме разпитвали за най-различни неща, на които съм се опитвал да давам честни и искрени отговори. Отговарял съм без притворство, без лицемерие и лъжи, дори и когато въпросите са твърде лични, болезнени или открито недружелюбни. Задавали са ми толкова много въпроси, че не си спомням да има такъв, на който да не съм отговарял.

- Как успяхте да запазите своята човечност въпреки трудните моменти, които сте преживели?

- Мой любим девиз е: „Нищо човешко не ми е чуждо.” Имам толкова много слабости, направих през живота си непростими грешки, не съм успял нито в науката, нито в любовта, така че простите човешки добродетели са тези, които трябва да ценим и да пазим като свое свято задължение. Във време на социални крушения, на обезценяване на духовните съкровища, може би простата човечност е най-вярната сила на объркания съвременник.

- Каква е мисията на писателя и неговата роля в 21-ви век според Вас?

- Нищо в призванието и мисията на писателя не се е променило от Омир до днес. Променили са се условията, но хората са същите и те имат нужда от добрата дума, от художественото вълнение, от упованието в надеждата за по-добър живот и свят, от бъдеще. Днес обаче гласът на писателя не винаги има възможност да се извиси, поради свръх наситената медийна информация, поради динамиката на живота и техническите средства, с които си служим. Не смятам обаче, че големите писатели, достойни синове на своето време, могат да останат безразлични към народа си и неговата съдба. Те винаги ще намерят трибуна или форма на изява. Има моменти, в които писателската съвест е истински нужна, за да повлияе на хората, да ги накара да повярват, да помогнат на бедстващия или да предотвратят нечие престъпление.

- Разкажете малко повече за последната Ви книга „Книжовни светове”?

- В „Книжовни светове” представям известни книгоиздатели, както и показвам вълнуващи страници от миналото на нашата книжнина. Имената на Христо Г. Данов, Драган Манчов и Александър Паскалев, както и техните приноси, не бива да потъват в забрава, да се подминават и принизяват. Тяхната всеотдайна служба в името на книгата и знанието е безценен пример за всеки българин и ако се познават делата им, това би дало на онези, които милеят за книгата, повече увереност и сили да се борят с малокултурието, натрапващата се арогантна бездуховност, просташкото самодоволство. Освен това често съм забелязвал, че дори културни и доста ерудирани хора много малко знаят за старобългарската ръкописна книга. „Книжовни светове” разкрива едно минало, без което няма духовно бъдеще.

- Какви проблеми Ви вълнуват като писател и човек днес?

- Вълнуват ме толкова много въпроси и проблеми, че чак свят ми се завива. От хората, които виждам всеки ден,  че ровят в кофите за боклук, до лъжепророците, които безсрамно и безцеремонно се опитват да ни назидават и поучават с убогите си мисли и наставления. Истинско бедствие за нацията ни са така наречените „елити”, съставени най-често от безличия с месианска маниакалност и уродливо нравствено поведение, безскрупулни спекуланти, които не се спират пред нищо свято и достойно в името само на личните си интереси и богатство. А има във всяка сфера на живота достойни българи, които работят упорито и със сериозни качества, но те трудно могат да намерят изява, остават незабелязани и неоценени. Голямата част от нашата интелигенция беше смазана, поради липса на възможност да съществува достойно, безпарична и омаскарена, поради добре платени агенти на чуждите интереси у нас.  Битката за оцеляване измести битката за културни висоти, за красота и вяра в доброто и истината. За мене в нашия свръхматериален свят най-висока стойност имат само знанията и творческите пориви.

- Във Вашите книги давате много информация и правите препратки към други творби и автори. Разкажете малко повече за това как решавате с какви слова да запълните белия лист на Вашите творби?

- Това, което сте забелязали, е вярно. Аз не пиша поезия и белетристика, а работя в областта на литературознанието и публицистиката. Съдържанието на моите книги, както и тяхното предназначение, определят този подход. Основната част от произведенията ми имат преди всичко образователен характер и затова се стремя да включвам значителен обем информация. Като подготвям документалния материал е наложително да се посочват повече автори и творби, да се цитират важни и съществени извадки от произведения, от вестници и други източници. Често пъти искам читателят сам да направи своя извод, да вникне в същността на темите и проблемите, като има повече мнения, освен моето.

- Смятате ли че има разлика в тематиката на Вашите произведения преди 1989 година и сега?

- Не смятам, че има съществена разлика. Не се отказвам от нищо, което съм написал до сега, то е част от моя живот и път. Но неизбежно са се променили редица разбирания за епохата, за личностите в нея, за миналото и настоящето. Открих много имена и произведения, за които малко или почти нищо не съм знаял. Преосмислих своите идейно-естетически търсения. В съвремието ни навлязоха съвсем нови теми и проблеми и те неизбежно влияят на всеки, който иска да усеща пулса на времето. Новите поколения, чрез които възприемам света, имат друга чувствителност, реагират и оценяват нещата по-различно от мен и моите връстници. За да има диалог, не може да не се съобразяваш с младостта, защото тя дори и когато греши, е привлекателна и вдъхновяваща.

- Има ли нещо, с което не можете да се примирите и до днес?

- Не мога да се примиря с всичко, което унизява човека, убива красотата, пречи на прогреса. Всяка несправедливост, която съм преживял или сега виждам в участта на други хора край мене, изживявам болезнено и драматично. Не мога да си простя и толкова много пропилени години и усилия, но за съжаление животът няма чернова. Остава крехкото несигурно желание да превъзмогнеш собственото си недоверие и да търсиш изход, да продължаваш напред.

- Доц. Коларов, толкова години сте преподавател. Какво е за Вас призванието да даваш знание?

- Ако има нещо, за което трябва да благодаря на съдбата, това е че станах преподавател. Винаги си спомням с най-голяма почит и признателност за проф. Георги Димов, който насърчи моето желание да чета лекции и ме насочи към Великотърновския университет, на който той е един от основателите. До неговия образ прибавям и проф. Георги Данчев, който също ми подаде ръка и от далечната 1977 г. до днес аз съм сред студентите и по-младите си колеги. Нищо не задължава толкова много да се трудиш и да даваш колкото се може повече знания на другите, както преподавателската работа. Дори когато съм уморен, това за мен е блажена умора и благодаря на Бога за мига, когато тръгнах да чета лекции. Мога да кажа спокойно, че едни от най-хубавите преживявания в моя живот, са свързани с преподавателската ми работа във Велико Търново, в Лион и в София.

- Каква е цената, която платихте за това, че сте отдаден изцяло на съзидателната си способност?

- О, цената е ужасно висока, макар че не съжалявам за това. Пропуснати запознанства и възможни щастливи преживявания, неосъществени пътувания, отказани предложения за много вълнуващи емоции, провалени почивки и спокойни блажени дни, напразно очакваната среща с голямата любов или поне простата възможност да намеря един човек, на който да кажа всичко. Вместо всичко това дълги и самотни години, студени равни дни и часове, четене до припадък, събиране и жертване на всички средства, за да науча повече, да видя повече, да знам повече - това е цената!

- Коя е най-голямата борба, която сте водили през живота си?

- Най-голямата борба? Може би със себе си, заради страсти, желания и вълнения, от които трябваше да се предпазя, за да се посветя на дейност, която ми взе и младост, и дъх, и покой! Цял живот се натоварвам с безброй неща, понякога толкова много, че изнемогвам, и като дойда на себе си, пак правя същото. Толкова чувства ме измъчваха, по толкова хора, които не заслужават,  страдах, че имам чувството, че съм останал без сърце. И като си призная всички падения, унижения, пак тръгвам, пак очаквам, а бедната ми побеляла глава да му мисли!

- Коя награда или признание са били най-важни за Вас?

- Нито съм галеник на съдбата, на признанието, на успехите, нито мога да се похваля с някакви творчески върхове. Имам награди, които са ме радвали. Но най-скъпи и затрогващи са били добрите думи, казани ми от хора, които са прочели мои книги или са слушали мои доклади, беседи, лекции. От време на време ме срещат  бивши студенти, някои от които съм забравил, които ми говорят с уважение за моето преподаване, за запомнени съвети или размисли за литературата. Това е малкото, на което истински се радвам.

- От къде черпите вдъхновение във век като нашия 21-ви, когато се подготвя убийството на книгата?

- Вие се поддавате на пресилени твърдения, на напразни страхове, на недалновидни предсказания. Никой не може да подготви и осъществи убийство на книгата. Първо електронните книги са все пак книги. Техническите средства улесняват човека, но класическите измерения на духа остават непроменими. Винаги ще има книги, защото въпреки авангардността, хората предпочитат и ще предпочитат добрите стари книги, с които могат да се движат, да държат в ръцете си, да мечтаят. Когато в претъпканите вагони на софийското метро или в неуютните автобуси на градския транспорт виждам хора, които носят книги и четат, изпитвам  рядко хубаво вълнение. Може би истинските издатели, надявам се че все пак има такива, знаят, че винаги ще се търсят книги, и ще полагат грижи, да предлагат на читателите произведения, които са нужни, полезни, носещи тръпката на откривателството и човекознанието.

- Смятате ли се за свободен човек?

- Може би това е един въпрос, който не са ми задавали. Свободен - като страсти, желания, самостоятелен живот, да, смятам, че много решения  - добри и неразумни, съм вземал сам, без да бъда зависим от когото и да било. Но същевременно смятам, че съм страшно ангажиран човек в най-широкия смисъл на това определение, а това означава, че не съм свободен, а винаги съм принуден да се съобразявам с работа, поети задачи, с желанието да направя нещо повече, да постигна нещо повече. Мога спокойно да повторя стиха на Пушкин: „Мой труд - мое вдохновенье!”

- Какво мисли за литературата днес Стефан Коларов?

- Литературата е неотделима от човешкия живот и развитие, от проблемите, които вълнуват хората. За мен тя е неизчерпаема възможност за откриване на нови духовни кръгозори, на образи и страсти, на проникновения в човешката душа. Всеки, който обича литературата, знае, че тя дарява щедро невероятно богатство, стига да съумееш да го откриеш и то да стане твое духовно-емоционално притежания. Мисля, че преминах през безброй трудности и ги надживях, благодарение на произведенията на безсмъртни творци, които ме вдъхновяваха и даваха сила. Лично за себе си добавям и едно изкуство, което е така близко до словото - музиката в цялото нейно многообразие.

- Планирате ли да напишете нова книга?

- Това, което искам да завърша през тази година е трилогията ми „Яворов и Лора. Мистерията на една гибел”. Двамата тома вече излязоха. Подготвям третият том „Присъда: безсмъртие”, за да може да се появи в началото на следващата година. Имам подготвена книга, която се надявам също да се появи в близките месеци - „Журналистика и творчески съдби”. Замислям и други неща, но това е въпрос на време и спокойни години.

- Тази година навършвате 70 години. Каква е равносметката, която правите?

- Все повече разбирам мисълта на Оскар Уайлд, че трагедията на хората не е в това, че остаряват, а защото остават млади по душа. Мисля, че успях да съхраня в душата си някаква чистота и детски наивитет, за което съдя по смешните, недалновидните или по съвсем глупавите реакции, които имам при различни поводи - добри или лоши. Понякога се питам кого и какво още чакам и трескаво диря, а не мога да се разделя с усещането, че един човек в света ме търси и вероятно ще го очаквам до сетния си час. Може би докато работя, живея, греша трябва да се радвам на малкото, което се дава на тази земя. Каква е моята равносметка: печелих - губих, обичаха ме - обичах, предаваха ме - предавах, лъжеха ме - лъгах, имах повече раздели, а нито една истинска среща! Сега в моите тъжни самотни часове разбирам най-същественото: Живях!

- Не мога да не Ви задам и един въпрос, който вълнува много от творците днес. Ще оцелеят ли книгата и процесът четене според Вас?

- Вече споделих, че книгата е вечна. Винаги ще има книги и винаги ще има читатели. Когато гледах как през летните месеци книжарниците в Париж, Брюксел, Люксембург и др. книжарниците, пълни с хора, особено младежи, осъзнавах величието на печатното произведение и неговата магия. Наистина се чете по-малко, наистина купувачите на книги не са толкова много, колкото ни се иска, но това е развитието на живота. Знам, че има доста песимисти за културата, за намаляващия брой читатели - това е световно явление, но спадът не значи край, разруха, апокалипсис! Дори да погледнем на значителните постижение на човешката мисъл през миналия и този век - нима това не се дължи на упоритата, всеотдайна работа с книгата - научна или художествена? Всекидневно различни хора се движат с преносими компютри - нима това не е четене?

- Смятате ли, че българската библиотека днес се превръща в остаряла и ненужна институция?

- Не, не смятам, защото където и да отида в библиотеките, има достатъчно посетители. Вярно е, че липсват някогашните опашки за книги от моите студентски години, но има читатели от различни поколения, които се интересуват от написаните произведения, слушат, четат, сами пишат. Няма образование, без да се чете и учи усърдно. Студентската младеж е много активна, въпреки външни белези, които понякога ни карат нас, старите мърморковци, да недоволстваме. Когато беседвам със знаещите и способни млади хора, разбирам колко умни, интересни и находчиви са те в своите оценки, как добре анализират, тълкуват, размишляват върху автори и книги. Така че в библиотеките ще има романтици и мечтатели, стига хората да намират това, което търсят, което отговаря на техните желания.

- Какво ще кажете на всички творци, които сега тръгват по трудния и трънлив път на писателя?

- Едва ли мога да давам някакви сложни, богати съвети и поучения. Но ще откроя проверени истини - всеки талант се ражда, но и творчески съзрява, изискват се много, много труд, богата култура, условия за развитие. Всеки автор трябва да следва повелята на своя вътрешен свят и ако постигне хармония в творческите си изяви това ще му даде възможност да създаде произведения, към които се стреми. Желанието да се пише е божа дарба и това е може би най-красивото в пътя на един писател. И още нещо - значимият талант сам определя най-добре как да работи, как да се развива. Всички съвети биха били полезни, но един и същ съвет може да навреди на един, а на друг да помогне. Обичам мисълта на Ларошфуко: „На изкуство и на любов никой никого не е научил.”