Георги Ангелов

Може да е сцена от филм, а може и да е истина: един се оженил за богата жена, започнал да рисува, което било стара негова мечта, минали години и той най-сетне поканил отбрано общество за откриването на първата си изложба. Влезли хората, поогледали се, видели само бели стени, но след първоначалния смут се окопитили и зацъкали с одобрение: „Ах, какво невероятно решение, каква сила на внушението, колко оригинално!” Човекът постоял, помълчал, после махнал с ръка и излязъл.

Чирпанско и Чирпан, в който е роден и живее Васил, е дал на страната ни в миналото Яворов, Георги Данчов-Зографина, Иван Димов, Стефан Аврамов, Иван Хаджимарчев (той не е само автор на „Овчарчето Калитко”), Павел Матев, Николай Стайков, Димитър Данаилов, Цвета Брестничка и цяла плеяда дейци на изкуството и културата. Малкият град в сърцето на Тракия и сега създава почва за интересни художествени творби като място с особено излъчване в културната топография на България - творби, както ще се убеди читателят, за съжаление преимуществено сатирични.

Без да стеснявам обсега на възможните предходници на Иванов, ще посоча, че сатиричната заостреност е свойствено явление на този регион, като започнем от местния фолклор и позабравения вестник на Зографина „Таласъм” и завършим с шегаджиите от разказите на Петър Боянов и Делчо Чапразов и пиперливия мъжки хумор на поета Димитър Данаилов, щедро разпилян в спомените на онези, които са го познавали.

Затова и Васил Иванов, останал верен на класическата традиция и народностното светоусещане в литературата, търси най-прекия път към читателя, без да заглажда реалностите на натрапената ни безчовечна обществена система - неолибералния капитализъм, но и без да изпада в така характерното за първа книга самолюбуване, гарнирано с липса на самовзискателност.

В същото време, ако някой се опитва да открие декларативност и оголени словесни конструкции в стиховете му, ще сгреши - разрухата и безперспективността на днешното време са показани чрез множество интригуващи, парадоксални, увлекателни, убедително защитени сюжетни творби, които в шокиращата си правдоподобност не копират действителността, а я пречупват през призмата на изстраданата лична позиция с пестеливо щрихирани, но запомнящи се детайли.

За разлика от други литератори, Васил Иванов изнася всеки ден на плещите си тежкото трудово ежедневие на мъж, безмилостно излъган от т. нар. „преход” и по неволя потопен в нескончаеми трудови делници. Съвсем логично и морално оправдано е той да търси социална справедливост, да осмива скудоумието, интересчийството, безпросветността, мудността, фанфаронството, злоупотребата с човека.

В стиховете му всъщност говори обикновеният българин от народа, останал встрани от медийното бълбукане, наблюдаващ с гневни или иронични очи безкрайната политическа въртележка и в чието име ни баламосват повече от 20 години втръсналите политически влъхви от всички десени и разцветки, без изобщо да се интересуват от живота на всички нас, милионите неуспели да се приспособят към хищническата им философия на джунглата.

Но властниците и завистниците биват забравяни като прочетен вестник, дори да са били хитроумни като Мазарини и чевръсти като Хрушчов, а даровитият „човек в ъгъла”, „човекът, който сяда винаги накрая” (по израза на Борис Христов) остава и бъдещето непременно го преоткрива.

Не се съмнявам, че и съдбата на тази книга и този автор ще бъдат такива - в едно друго време, когато срамът и падението на днешната епоха останат само като кошмарен сън. Дай Боже това време да дойде по-скоро, докато още я има България, защото после може да е късно.

За да настъпи то обаче, трябва по-често да препрочитаме книги като „Резилиада” - тази правдива, горчиво-смешна, безмилостно честна, обръщаща наопаки пропагандните митове за т. нар. либерални ценности, книга - понякога сурова, почти винаги гротескова, но винаги вгледана с неафиширана обич към своите герои и с надежда в утрешния ден.

Впрочем историята за онзи художник завършва така: той си тръгнал, защото никой от възклицаващите пред белите стени посетители не вдигнал поглед към тавана - към великолепно изрисувания от него таван.

Нека да бъдем по-прозорливи от тях и да прочетем внимателно и навреме „Резилиада” на Васил Иванов - със сигурност ще се открием в много от героите му, ще се потопим в дългия низ от оригинално пресъздадени житейски перипетии и драми, ще преживеем досега с един колоритен и нестандартен сатирик, а това вече е залог за безспорен творчески успех и литературно бъдеще.

Васил Иванов, Резилиада, изд. ЛАГЕН, 2013