ОКЕАНЪТ
Морското бъдеще на България все повече се превръща в един спомен, в носталгична тръпка по миналото, в нещо като непоправима лична загуба за всеки докоснат от магията и радостите на океана… Боже! Сякаш вдън земя се провали времето, когато след всяко пътешествие - и само аз ли? - обичах да се връщам с цели чанти питиета и лично от мен сушени, веяни, пушени, солени риби и хайвери от най-различни краища на света и още от кораба на път за дома да каня с радиограми приятели на поредната дегустация: „Притежавам двайсетгодишно канадска уиски и филе от полярна камбала” /или от филейна мерлуза, от бонито, от риба-трион, от златисто дорадо/; или когато в Порто Алегре, област Рио Гранде ду Сул, престарелият дон Алфонсо ме водеше с газен фенер в ръка по стръмните стъпала към мазето под кръчмицата си да ми покаже бутилка непродаваемо чилийско вино или местно „Пиетро Лонго” - малко по-старо от мен според думите му, прашасало и брадясало в тъмнозелен мъх…
Уви, сега вече и занапред такива малки радости ще са достъпни само за новоизлюпени сухоземни банкови принцове и барони - поради недостижимите им цени за моряка и обикновения гражданин в едно общество, дето богатият става все по-богат, а бедният все по-беден. Колкото малко и на нетрайна основа, неизгодна, идеологизирана основа да бе постигнатото на море за държавата ни и за хиляди свързани с новите морски и търговско-износни професии, сега - в условията на всеобща разпродажба и вълчи грабеж - и него го няма. Корабостроенето и кораборемонтът ни едва дишат…
***
…Забелязал съм - по правило изтече ли третият - четвъртият месец на море, в душите вече почват да се завихрят тъмни смерчове от умора, отегчение, нетърпимост към другия, див, неконтролиран копнеж по завръщане. Изглежда, толкова са границите , не само на българската издръжливост. На палубата и по каютите, в столовата или на мостика все по-често можеш да срещнеш размекнати, мрачни физиономии, недостъпни самотници, симуланти, които играят „на керемидка” и се правят на луди с надежда да бъдат репатрирани; откак сме тръгнали да „усвояваме” полярните води, дезертьорството не спира, мъже като канари рухват психически, без да са подозирали на брега в завода например, отдето са дошли, че са толкова чурук /простено да им е!/, само че как да ги върнеш на пет или десет хиляди мили от България? Със самолет? Но отде и с каква валута? Най-лесно е да се издадат на такива „вълчи билет” с послание до прокурора, без да си се смилил поне малко над готованската им вяра във всесилието на държавата: „Тя няма да ме остави…” Тъй ли? А какво друго освен малодушие е да не ходиш на работа, да се заключваш в каютата като ханъма и да се наслаждаваш на самосъжалението си? „Жалиш ме, мамо, не жалиш, отидох робче на море…” - е пял някога по изключение българинът в редките случаи, когато се е престрашавал да работи на каик. Години наред съм гледал по корабите потомците му - все отбрани момчета, повечето способни в трудни минути наистина на подвиг. И си мисля за думите на един от старците-пазачи на нашия отдавна нарязан и претопен „Васил Левски”, с когото преживяхме заедно войната в Суецкия канал през 1973 г.: „Хвалят ни по пионерски събрания, преди да ни завържат връзките, че някога сме били герои. Но кажете кому не се е случвало да бъде герой за пет минути, за час, за ден, за седмица - работата е да не отстъпваш цял живот…”
***
…Ето аз, да речем, пазя едва ли не в мозъка на костите си спомена за поредицата полярни урагани, които ни застигнаха насред четиримесечната нощ в Баренцово море далеч на север, дето риболувахме; и как от неспирните шквалове водните пръски замръзваха мигновено върху непромокаемите ни шуби, щом показвахме нос навън, колкото да видим, че обледенените обтяжки, вантите на радиостанцията да се удебелели колкото човешки крак, бигите - колкото дървесни стволове; откъм двата борда едновременно се чуваше зловещо попукване, блъскане, стържене на ледовете, стиснали корпуса като в огромна лешникотрошачка; изведнъж нещо ни разтърси, изскърца пронизително по цялата дължина на кораба. Нов шквал ни връхлетя, шибаше отвсякъде при всеки опит да се огледаме отвън, жулеше като с пила - накрая замъгли всичко… После за малко вятърът отнесе пелената и на светлината на прожекторите видяхме как пролуката, в която бяхме навлезли, се затвори зад нас. Слепи се и се втвърди на буци мигновено. Да си пробиваме път, форсирайки с „пълен напред”, беше невъзможно. Да дадем „най-малък заден” и постепенно „малък” ставаше опасно - можехме да счупим винта, а това значеше позорен край на рейса, на печалбите ни, а кой знае може би и гибел, след като по данни на радиста най-близкият ледоразбивач бе на около три дни път?
Изпаренията на замръза се виеха над нас подобно на мъгла. Полека-лека някак странно притъмня и в тая безслънчева белота на мрака посред бял ден /а може би настъпваше снежната слепота, за която ни бяха предупредили?/ един по един започнахме да се прибираме поне на топло, след като без друго след четвърт час работа навън хората се втвърдяваха като греди…
Обикновено на брега никой не се ослушва за нещо, което не го засяга пряко, а още по-малко се замисля, че в тоя миг някои някъде бедстват, може би гинат. Все едно свои или чужди. Не надавам вик непременно за съчувствие и все пак понякога яростно ми се приисква да стане чудо и хората на сушата поне за миг-два през деня или нощем да спрат задявките, работата, разпивките, съня си до топло женско бедро и да нададат ухо, местейки бавно скалата на радиоапарата си на ултракъси вълни, доколкото могат да ги ловят. Защото всеки час на два пъти по за три минути настъпва задължителното за цял свят радиомълчание: всеки час от 15-та до 18-та и от 45-та до 48-та минута хиляди корабни и брегови радисти и радиолюбители по света слушат на дежурната и винаги чиста вълна от 500 килохерца, на която се предават сигналите за бедствие.
Помня, в онзи декемврийски ден на 1979-а стояхме прави зад оператора в радиорубката заедно с капитана, мълчахме и не смеехме да решим: дали да подадем SOS, или да поизчакаме - какво, да бъдем досхрускани ли? - след като най-близкият кораб „Полярние зори” се намираше на седемстотин мили от нас. Изведнъж усетих как съм почнал да се потя на вълни на вълни, макар да бях премръзнал всъщност до кости, с вече окапали четири зъба /сигурен белег, че ме е скепцал полярният амок, „камапок”, както го наричат ескимосите/. Ами ако и ние като толкова други…
Тогава за пръв път се запитах: всъщност за какъв дявол бих доплавал дотук, на 80-ия градус северна ширина? Не бях рибар, нито печалбар на валута, пък и мигар тя струваше колкото 78-те живота на младите хора край мен? И моя - включително? Защо, защо именно тук, в тия пустинни мъртви води - не другаде? Защо не някъде на юг, на югозапад, на югоизток все пак в познати пространства? И тогава ме обзе страх поради пълното съзнание за нашето нищожество на няколкостотин мили от полюса - страх, какъвто не бях изпитвал от фронтовите години насам, дори и когато преди години ни люля на „Бачо Киро” в Южно китайско море цели шест денонощия тайфун със скорост на вятъра повече от 65 метра в секунда и когато ми се струваше, че това е вече краят на света. И както тогава си помислих, че има мигове, когато изглежда по-лесно да умреш, отколкото да издържиш.
Странно, че никой у нас до днес дори не се е опитал да изследва /как да ги нарека?/ социалните и психологическите последици върху българската душа от нашето внезапно, сгъстено като залп излизане в океана; плюсовете и минусите, загубите и придобивките; пренапомпаното ни самочувствие на „морски народ” и пълното равнодушие и примиреност пред изведнъж сриналото се, обедняло почти до нулата българско параходно стопанство като основа на международния ни обмен. Не ще и дума, океанът разшири взривно пределите на нашата традиционна вселена; с грохот се втурна с необгледните си пространства и предизвикателства, с бреговете и хората си, с мащабите и възможностите си да преобрази мисленето ни и да помете макар само повърхностно прогнилата черупка на самозазиданата ни природа; за кратко време ни заля като гигантска вълна, отне ни въздуха от запъхтените дробове, изпълни ни с възторга на най-закъснелите сред европейските народи „откриватели” на голямата изгода; постави на неумолима проверка без друго твърде неразвитите ни склонности и таланти на търговци, на завоеватели на пазари и обменители на ценности с други близки и далечни народи; създаде ни прекалено много илюзии, че можем да постигнем за няколко десетилетия онова, което други народи са постигнали за столетия - илюзии, които най-вече през 60-те, 70-те и 80-те години примамливо блеснаха пред очите ни като спасителен мираж след дългото, безплодно континентално пътуване през пустинята на нерадостната ни историческа съдба…
Благословени, отначало стъписващи, но тъй нужни нам илюзии!
Антология „Българска маринистика”. - София : УИ „Св. Климент Охридски”, 2002. - избрани фрагменти.