ПЪТЯТ КЪМ БЪДЕЩЕТО

Мариана Еклесия

/по повод юбилейната изложба 14 юни - 14 юли 2013 г. на Светлин Русев в София/

„Сега е време за покаяние, после - за отсъждане, сега е време за битки - после за венци, сега е време за усилия, после - за покой, сега е време за труд, после - за отплата. Събудете се!” 

                                                                                   Св. Йоан Златоуст

На самия площад пред входа на Народния театър, само на десетина метра от входа му, под ослепителното юнско свети огромен изложбен павилион. На бялата стена се вижда автопортрет на Светлин Русев с отсечката на неговия творчески път: живопис 1953 - 20013 избрано.

Влязохме и се оказахме сред огромно пространство в черни вертикални постаменти, осветени от прожектори, картини, живи цветя на слънчогледи, рози, лилиуми… Тук човек изпитва усет, че неволно е влязъл в душата на днешна България - тревожна, мрачна, питаща се.   Погледнати в настоящ ракурс картините на Маестрото греят като огромни въпросителни - защо е така?  На тези въпроси художникът, нарисувал себе си с ален халат, с боси крака и огромна ръка, се опитва да даде отговор с четката си, и със самородното слово, адресирано в поканата до всички: „С тази изложба се връщам в началото, за да измина времето отново, до днес, заедно със студентските си илюзии, заедно с младежката наивност /и невинност/, заедно с всичко онова, което бях, което съм и което не успях да бъда. И накрая с все още упоритата ми вяра, че има смисъл да бъдеш художник със своето време в безвремието, със вой път в безпътицата, със свое човешко и пластическо пространство.”

Едва ли съществува хуманна творческа личност с мощно вдъхновение, която да не е  преживяла копнежа, че освен да отрази истините на своето време, тя иска да го промени от дълбок драматизъм към жизнерадостно преображение. 

Застанал пред трагичния мрак на ослепените „Самуилови войници” /1975 г./, посетителят изпитва и живия бунт на героите, и скръбта на незабравимата историческа драма. Преди повече от 30 години, когато за първи видях тази картина, останах пред нея минути, докато устните ми пресъхнаха. Далечната истина, възкресена чрез духа и четката на таланта, продължава да кънти в пространството до днес. Такава е дълбоката съпричастност с отразеното в картините и от други епохални моменти в българската история - „Клетва” /1966 г./, „Прощаването на патриарх Евтимий с народа” /1969/ „Кървава жътва” /1976 г./ „Ястребино - урок по история” „Вярата” /1988 г./ - монолит на трагични събития от летописните страници, пресъздадени в най-активния творчески път на Светлин Русев. Героите на картините не говорят, те ни карат да разберем тяхната сила, мъдрост, болка, като докосват духовното ни пространство. Тази съпричастност се отнася за характера в портретите на видни личности, в настроението на пейзажите; на картини от живото време на ХХ век, който отмина, но продължава с незабрава в новия век.

В архитектурен план изложбеният павилион на „живопис 1953 - 2013 избрано” от Светлин Русев е изпълнен като храм - голямо корабно помещение, в което се показват картини от посочения период и олтар с четири внушителни отломки от гранит, върху които са запечатани лицата на „Покаяние” І-ІV. Мото на цикъла е молитва от канона на св. Андрей Критски: „На камък непоклатим на Твоите заповеди, о, Христе, съзидай моя промисъл и утвърди!”  Това обяснява защо художникът е избрал гранита като същност на своята животописна покайна молитва.

Говоримото слово на Светлин Русев обикновено е пестеливо, а в малкото изписани редове на поканата изповедта му продължава: „Живопис 1953-2013 избрано”, всъщност е едно непълно „събрано”. За тези - които знаят да гледат и виждат без предубеждение и по-малко работи са достатъчни за срещата, към която се стремя. За предубедените - възможното разминаване е естествения път на срещата! Но за автора, малко или много, срещата, която събира един ученик с това, което годините, изкушенията, възможностите, добро и злото са направили от него, е непредвидима и рискова. Трудно ми е да преценя с какви очи ще се гледат. Пристрастен съм!”

Всеки творец остава верен на своя художествен стил в пресътворяването на своето време и събитията в него. Дори да настъпят временни изменения на стила и техниката, той обикновено отразява стремленията си толкова самобитно, че никой не би могъл да „сгреши” изразната му форма с творчеството на друг художник.  Застанали пред героите на картините, десетки гости гледат, удивляват се, коментират: „Той е майстор на четката, изключителен е във всичко, което оставя във времето” - Димитър Манолов, архитект. „Аз съм математик и съм смутена от геометрически неправилната перспектива в портрета на Николай Райнов” - Магда Траянова, 68-годишна. Дайза Рухпе от Бразилия, пристигнала само за три дни в България, за да се докосне до родината на Дилма, днешния президент на Бразилия, сподели на английски: „Интересно, вашата страна е малка, а в нея живеят такива таланти! Това изкуство е универсално, общочовешко, значимо, като че отразява животът извън залата, където се движат постоянни протести.”… Беше 18 юни 2013 г. Като тръгнахме към Народната библиотека, градският транспорт беше спрян заради пореден протест в центъра на столицата.

През юни 1993 г., когато в огромните фоайета на Народния дворец на културата в София беше показана юбилейната изложба по повод  шейсетгодишнината на Светлин Русев,  развълнувана от огромните мащаби на творческия свят, отидох в редакцията на вестник „Култура” и се опитах да споделя възторга от преживяното. Една от редакторките отпи кафе, дълбоко всмука от цигарата си и отсъди: „Светлин Русев не е моя художник, не приемам картините му, които излъчват мрак.” Безсмислено беше да продължа защитата си, но все пак се опитах да уверя колегията, че ние приемаме света край себе си най-често през призмата на чувствата в нашите души и собствената си култура…   Творци като Светлин Русев знаят, че не е възможно да бъдат харесвани и признати от всички - дори от онези, които поднасят венци и го прегръщат. Но пътят към бъдещето на едно творчество, честно в своя замисъл и изпълнение, не зависи от оценката на почитателите, не се влияе и от упреците на отрицателите и от временната конюнктура. Критерият за стойност и надживяване над времето е безкомпромисен и безпощадно висок - той се определя от универсалната значимост на сътвореното и се оценява по опитите на световната практика. Уникален знак за нравствена извисеност на едно произведение е душата на твореца, която иска и може да превърне изкуството в живот.

Преди тридесет години в селището Тенге Ненге в Зимбабве, събрало чернокожите си поселници в стотина сламени колиби край вечните извори на живота - водата и любовта, срещнах най-предания и беден художник, когото съм виждала - Макина.  Тенге Ненге е известно в Зимбабве със скулптурите си, както Япония с електрониката си. Там, сред мраморната грамада от издялани каменни колоси, Макина се приготви за снимка в дълга окъсана дреха, протрит панталон, кепенце, боси крака. Съществото му излъчваше смирението на художник, осъзнал, че камъните край Тенге Ненге са хиляди, а той не може да съживи всичките. Не е учил в художествено училище, не е напускал градината си с каменни ваяния, защото имаше много работа, изключително ръчен труд… а беше и гладен. За пакета храна, който му оставих, ми подари малко сърце от гранит. Вечерта след срещата, като се опитах да опиша с думи последната творба на Маккина - човешка глава, обърнала питащ поглед към загадките на вселената, се почувствах безсилна. Сутринта грабнах фотоапарата, отидох до мястото, където вчера работеше майсторът, но тялото ми изтръпна и устните ми се разтвориха от ужаса на видяното - Макина лежеше, затиснат под тежестта на огромната каменна глава. Навярно в агония, но все още жив, дребни насекоми нападаха тялото му. И в този миг, поразена от фаталното си закъснение, видях истината, която струва повече от всяка фотография или изписана страница. Според инстинктите на живота негърът трябваше да търси спасение, да отблъсква от гърдите си огромния камък. В тези няколко мига, обаче, докато стоях и не можех да хукна към колибите в другия край, видях как художникът, забравил себе си, прегръщаше камъка и побутваше с последни усилия полиращия диск по повърхността на скулптурата, с надежда да я завърши… Мисля, че това е законът на всички честни изкуства - силата да прегръщаме света, който сме поискали да създадем, макар че той ни убива.

Шейсет години динамичен творчески път са дълга отсечка в пробега на един човешки живот. Животът на Светлин Русев не е затворен само в творческата лаборатория за рисуване - от листа хартия, към платното, до молитвата върху гранит. Незаличимия принос към бъдещата му биография включва преподавателската му работа в Художествената академия, дарителство в обществените фондове на страната; стремежът да се наложи международния престиж на България в много страни на Европа и по света.

Силно вярвам, че събраното и непредставеното в изложбения павилион по повод 80-годишнината на Маестрото носят дълбокия печат на име в бъдещето.