ПОЛИЦИЯ И ПОЛИЦИЯ

Веселин Стоянов

С Хорст се запознахме в самолета, полет от София за Берлин. Аз имах място до прозореца, но предпочитах да съм до пътеката и попитах съседа ми по място - Хорст - дали не иска да се разменим. Той прие предложението с удоволствие. Представихме се един на друг и подхванахме разговор, по-скоро от учтивост заради постигнатия бартер. На външен вид Хорст беше типичен германец - рус, синеок, с едро телосложение. Сподели, че е един от ръководителите на голям концерн, пътувал много често по служебни дела, което довело до проблеми в семейството, а по-късно и до развод със съпругата му. Имал дъщеря, която живеела за сега с майка си, но си търсела квартира, за да бъде самостоятелна. Имала приятел, нейн състудент, но засега нямали намерение да се женят. Разговорът продължи на тема спорт и така двата часа изминаха много бързо. На раздяла си разменихме телефонните номера и всеки пое пътя към дома си.

Бяха изминали около десетина дни, когато Хорст ми се обади.
- Веселин, каня те на вечеря, искам да поговорим по въпроси, свързани с работата ми и с България. Аз ще бъда с приятелката си, ти вземи жена си, за да си правят компания.

Вечерята мина чудесно и беше последвана през следващите седмици от срещи и пътувания из околностите на немската столица. При едно от тях Хорст се обърна към мен с лична молба:
- Веселин, имам малък апартамент, недалеч от вашето жилище. Дал съм го под наем, но наемателят ми създава често проблеми. Предстои ми продължително пътуване и молбата ми е да ме представляваш пред него и пред домоуправителя по време на моето отсъствие.
- Нямам нищо против, но е добре да ми изпратиш по интернет едно пълномощно, а ще е добре и да се обадиш на домоуправителя и да му дадеш моя домашен и служебен телефон.

Речено - сторено. Хорст замина и след около десетина дни ми позвъни домоуправителя:
- Мога ли да говоря с г-н Стоянов?
- Аз съм на телефона.
- Бихте ли дошъл при мен по един неприятен проблем, свързан с наемателя на г-н Хорст.

Отидох веднага. Домоуправителят ми съобщи, че мазето на моя приятел е разбито и той е уведомил полицията. Попита ме дали там е имало по-ценни предмети. Не знаех, но обещах да се обадя на Хорст и да го питам какво е съхранявал там.

- Това е добре, но ще Ви помоля да бъдете тук между 11 и 12 часа утре, защото ще дойдат от полицията на оглед.

Хорст ми каза, че в мазето му има само един стар, полуразглобен гардероб, останал кой знае от кое време.

На другия ден бях точно в 11 часа на местопроизшествието. Дойдоха двама полицаи, на които обясних, че в мазето е нямало нищо, заслужаващо си да бъде откраднато.
Един стар, счупен гардероб и нищо друго.

- Г-н Стоянов, в това мазе е нямало нищо, но ние трябва да открием злосторника, защото той може да разбие утре друго мазе, в което има ценни вещи. По тази причина сме длъжни да проведем разследване.

Качих се при наемателя и го попитах дали е влизал в мазето на Хорст. Той отрече категорично. След седмица ми се обади отново домоуправителят.

- Г-н Стоянов, знаете ли къде е наемателя?
- Не, не знам. Не е ли в апартамента?
- Няма го. Добре е да дойдете и да проверим заедно, дали се е изнесъл.

Отидох, отключихме и констатирахме, че от наемателя няма и следа. Обадих се веднага на Хорст и го информирах за случилото се.
- Веселин, много те моля, подай молба в полицията за издирването му. Той ми дължи наем за три месеца, не си е платил и сметките за ток и вода.

На другия ден подадох молба в полицията за издирване на наемателя - беглец. Попитах дежурния полицай дали има надежда той да бъде издирен. Полицаят ме изгледа доста озадачен от въпроса ми и отсече: “Разбира се!” Исках да му вярвам, но опитът ми с българската полиция не ми вдъхваше оптимизъм. Минаха 3 или 4 дни, когато една вечер се позвъни на вратата на жилището ни. Отворих - насреща ми притеснената физиономия на бившия квартирант.

- Моля да ме извините, г-н Стоянов. Не се обадих когато освободих жилището на г-н Хорст, защото имах да решавам сложен семеен проблем. Искам сега да Ви оставя парите за дължимия наем и разписките за платените ток и вода. Имам и една по-особена молба. Вчера отидох да се регистрирам на новия адрес, но полицаите задържаха личната ми карта във връзка с подадения от Вас сигнал. По тази причина Ви моля да дойдете утре с мен в полицейското управление, за да удостоверите, че съм се издължил.

На другия ден проблемът беше решен по най-бързия начин. Аз подписах декларация, че бившият наемател не дължи нищо, полицаите го регистрираха на новия адрес и му върнаха личната карта. За мен това беше нещо невероятно, а Хорст и домоуправителят го възприеха като обичайна практика на полицията.

Бях отново в София и имах редица срещи със стари познати и приятели. Един от тях ме изненада с външния си вид - брадясал, рошав, в погледа му прочетох нерешен проблем.

- Слушай, човече, защо си се занемарил, какво става с теб?
- Знаеш каква мизерна пенсия получавам. Принудих се да дам наследения от родителите ми апартамент под наем. Наемателите - младо семейство - се оказаха нередовни платци. Постоянно се оплакваха, че не им плащат навреме заплатите, затова и те бавели наема. Така, докато един ден изчезнаха, без да се обадят и без да уредят задълженията си към мен, а към 5-те неплатени наема трябва да прибавя и сметките за отопление, електричество и вода, плюс телефонните разговори. Не стига това, но отмъкнаха и печката, хладилника и пералнята.
- Ти не подаде ли жалба в полицията?
- Отидох, но защо ли? Полицейският служител ме запита дали съм сключил договор с наемателите, имам ли документ - фактура, че аз съм закупил изнесените неправомерно вещи и може ли някой да потвърди, че именно квартирантите са ги изнесли. Трябвало да бъде установено на колко години са те, ако са стари и амортизирани, полицията не можела да търси стотинки. На битпазар човек можел да си купи съвсем запазени домакински уреди почти без пари. Трябвало освен това да представя документ от данъчната служба, че редовно съм плащал доходите си. Полицаят ми обясни още, че това, което съм му разказал, било спор от частно правен характер между мен и наемателите. Побеснях! Нямах повече сили да издържа на тази инквизиция. Прежалих и парите и откраднатите домакински уреди и си тръгнах, за да бъда час по-скоро далеч от мъчилището, наречено полиция.

Без да коментирам случая, описах на моя приятел берлинския случай. Той гледа няколко секунди с невярващ поглед, после ме попита:
- Ти пак ли с твоите шеги?
Заклех се във всички светии, че му казвам самата истина.
- Добре де, не може ли и у нас да бъде така?
- Би могло, но недей забравя, че много полицаи не са доволни от заплатите си и търсят да изкарат нещо допълнително. Ти не се ли сети да предложиш някаква “почерпка”, например?
- Ами каква е гаранцията, че ако го “почерпя”, той ще свърши нещо?
- Гаранция няма, естествено.
- Ами тогава? За къде сме с такава практика, меко казано?
- За Европа, за къде другаде?
- Прав си. Трябва и европейците да научат нещо от нас, иначе са загубени.

Така се разделихме, заредени с малко повече оптимизъм за бъдещето на България и Европа.