ЖИВОТ НЯМА
За Тодор Монов
Из книгата “Съхранени спомени” (2005)
Напоследък често ме спохожда Тодор Монов. Идва обикновено в съня ми, усмихва се кротко и все едни и същи думи повтаря: “Гети, половината свят обиколих, като пресните пити на стрина Гана никъде не вкусих!”
Той говореше за мама, преселила се отдавна в отвъдното, а мене гърлото ме стягаше и трудно преглъщах. Не ще и дума, топлите, дъхави пити на мама бяха чудесни. Често с Тошко и други момчета от махалата сме сядали около кръглата синия в голямата соба на старата ни къща, нетърпеливо начупвахме с ръце хляба и топехме до насита шарена сол с много чубрица.
И ето той “оттам” за тия пити ми обажда. А аз след такива срещи в потайни доби, вече наяве, си мисля, че на тоя свят, нашия, най-хубавият спомен, изглежда, е свързан с хляба. И сигурно е така, защото в ония години, детските, хлябът за нас беше всичко.
С Тошко отраснахме край Вит - реката на нашето детство и юношество. Макар че ние бяхме прости, бедни селянчета и ходехме боси от Гергьовден до Димитровден, той - даскалско чедо, на реката бяхме равни, защото бяхме голи.
Ние бяхме черни като циганчета, а той - беличък. Ние бяхме жилави като дренови пръчки, той - рехав и чуплив като бяла върба. Опитваше се заедно с нас да лови риба под камъните, но хлъзгавите мренки и кленчета все се изплъзваха покрай пръстите му. Ние, лудави и щурави, скачахме от ритлите на каменния мост в дълбокия вир, а той ни гледаше със сините си, широко отворени очи и не можеше да повярва, че като се бухнем във вира, отново ще покажем рошавите си коси…
Когато прекрачих прага на тяхната къща - дома на учителя Моно и госпожа Пенка - имах чувството, че влизам в друг свят. Колко книги, колко нещо! Къщата им бе нова, проектирана по градски модел, а не като нашата - една широка соба за всички и до нея черното мазе. Освен три стаи и мазе, тяхната имаше просторен хол, зареден покрай едната стена с дървени стелажи, отрупани с книги и списания. Стоях онемял пред това чудо на чудесата и не смеех да пристъпя по чистите черги, макар че госпожа Пенка настойчиво ме канеше да седна на стол с облегалка край масата.
Чуден човек беше майка му! Тя не беше просто учителка, отворила очите на много поколения дерманчени за буквите и знанието. Хората я смятаха за светица. Като дете заспива на пързалката в родното си село Угърчин. Намират я замръзнала. Заболява от артрит, който частично бе деформирал краката и ръцете й. Когато пишеше на черната дъска, едва държеше тебешира с палеца и показалеца. А нижеше букви като мъниста. Дерманчени я тачеха не само заради ума, благостта и добротата, а и защото бе надарена със способността да извиква и разговаря с мъртвите.
Изпреварвайки хронологията на разказа, ще кажа, че когато след години се наложи да я замествам временно в прогимназията, поемайки нейните предмети - френски език и анатомия - често ми се налагаше да бъда в дома й. Боже, какъв учител по френски можех да бъда с моите оскъдни ученически знания! Четях уроците и зубрех граматиката повече от учениците, за да имам кураж да се изправя пред тях. За всеки случай не пропусках възможността да бъда чут най-напред от госпожа Пенка. Тя не само ми помагаше. Никога не пропускаше да ми предложи върху кръгла табличка стъклена чинийка със сладко от дюли и чаша вода. О, такива вкусотии в нашата къща ми бяха непознати.
За баща му може да се разказва с дни. Един бе учителят Моно Тодоров в Луковитския край: изключителен музикант (цигулар и композитор), театрал (автор на няколко пиеси), литератор, историк, педагог, а като оратор в младите години бил ненадминат. Изповядвал е винаги леви идеи. Колко пъти през трийсетте години, по време на избори, е свалян от площадните трибуни и озаптяван в полицейските мазета! Всичко значително в културния живот на нашето село за повече от половин век е свързано с неговото име. То се мълви и до ден-днешен като легенда…
Тодор Монов нямаше динамичността на баща си. Бе вглъбен като майка си, жестикулациите му бяха чужди, дори говорът му бе плавен, мелодичен като народна песен. Големи мераци имаше в юношеските години да играе футбол и понякога го включваха в гимназиалния ни отбор, но все нямаше късмет да вкара гол. Аз бях пъргаво момче, играех крило и често му “слагах” топката на крака пред самата врата, но… След срещите, Тошко все ми се извиняваше: чудесен пас съм дал, но той не успял да засече.
Затова пък, когато боравеше с книгите, ние, дребосъците от четвърти клас (сегашному осми) го гледахме и слушахме като някакво божество. Той омайваше с изящното си слово. Помня как обсъждаше романа на Вера Кетлинская “Мъжество”. (Тази книга в края на петдесетте години беше доста нашумяла.) За половин час Тошко преразказа романа така, че все едно сме го прочели - толкова образно и увлекателно.
През зимата на 1946 г. в коридорите на новооткритата ни селска гимназия се появиха първите стенвестници. Тошко беше един от главните организатори на тези издания.
Всъщност тогава истински се сближихме. Той откри в моите първи опити разказвача. От неговата уста чух ключовите думички за всеки повествовател - “нюанс” и “колорит”. Бил съм точен в изобразяването на природата, на птиците и тревите, състоянието на гората и на къра въобще. Може и така да е - та аз бях частица от този дермански кър. Откакто са ми обули панталони, съм пастир на добитък - свине, овце, крави, коне. И все по къра. По ливадите и горските сечини. Знам всеки извор по долищата на землището ни.
Усещам и разгадавам езика на птиците и животните. Няма хралупа по вековните горуни, в която да не съм бъркал. На едно място яйца ще напипам, на друго - голишави пиленца, а често съм измъквал и смокове и с тях съм политал надолу из клоните. Живот селски, пълен с мизерия в ония години, но и с неповторими приключения.
Това впечатляваше Тошко и той малко ми завиждаше. А за завиждане беше той, че много знаеше и много можеше. Като прибавеше само два-три щриха към моите недодялани селски герои, и те живваха, ставаха по-реални, почти осезаеми.
Тодор Монов бе деликатен с тези, с които дружеше. А дружеше главно с пишещи. В София, вече като студент по филология, а по-късно и аз като курсант във Военното училище “Васил Левски”, често му гостувах в неделните дни в квартирата на бул. “Хр. Ботев”.
Храна там най-често липсваше или беше много оскъдна, но сладка приказка - в изобилие. Колко планове са обсъждани там за смайване на България с гениални произведения! Колко пъти сме вървели с Тошко след някои от литературните ни величия по бул. “Руски”, за да ги наблюдаваме как се движат, пред какви витрини спират.
Веднъж на ул. “Лайош Кошут” стана много интересна среща със Ст.Ц.Даскалов. Ние, трима начинаещи, го изгледахме изглежда по-особено, защото той се спря и ни попита познаваме ли го. Отговорихме почти хорово, че не само го познаваме, но сме чели и неговите книги и много харесваме романа “Път”! “Е, разгеле съм попаднал на колеги, я ме посъветвайте какво име да туря на една книга с разкази” и той ни изброи три-четири заглавия. Бяхме единодушни за “Вадим пише на Сталин”. “Абе, и аз така мисля - засмя се Ст.Ц.Даскалов. - Всеки като погледне корицата, ще си рече: я да видим па тоя Вадим какво пише на Сталин.”
Тодор Монов убедено изповядваше социалистическия идеал. Той живееше и твореше по неговите морални закони и затова думите му по писателските форуми тежаха и респектираха. За жалост властниците не винаги се съобразяваха с тревогата на чистите гласове и затова я докарахме до под крушата.
След реставрацията на капитализма Тодор живееше като в сън. Горчилката се подсилваше от налегналата го глухота, от подкладените стари свади в семейството и не на последно място от мизерното материално състояние, което му позволяваше да преживява по цели седмици (не дни) само с хляб и по кофичка кисело мляко.
От системното гладуване очите му бяха хлътнали и светнали като на охтичав. И понеже бяха сини, изглеждаха ледено студени.
Оплакваше се, че внучето му Тошко - което безмерно обичаше, - се взирало понякога в тях и наивно питало: “Дядо, защо гледаш така страшно?”
Тодор Монов бе горд и достоен човек и никога пред никого не се оплака, ако не броим един отчаян вопъл във вестник “Дума” няколко месеца преди да се самоубие в почивната станция в гр. Хисаря ва 2 септември 1996 г.
Та, във вестник “Дума” той даде обява, че сменя името на романа си “Смърт няма” с ново заглавие - “Живот няма”.
Това бе генералната му преценка за “демократичните” промени в скъпата ни татковина, на която той отдаде всичко, с което природата така щедро го бе надарила.
1999 г.
