Владислав Георгиевич Зорин, руски поет, прозаик и журналист, е роден на 08.03. 1935 г. в село Тарбеевка (Старое Тарбеево), Кирсановски (преди - Мичурински) район, Тамбовскa област. Баща му загива във Великата Отечествена война. Завършва Тамбовския държавен педагогически институт. Започва журналистическата си дейност в областния младежки вестник «Ленинец», после служи в армията, работи като специален кореспондент на радио «Юность», списания «Простор», «Дальний Восток». Като кореспондент пътува по целия Съветски Съюз - от Курилите до Калининград. Първото му стихотворение е публикувано през 1953 г. във в. «Мичуринская правда». Печата стихове, разкази, очерци, статии и есета в централния и местен печат, в колективни сборници. Автор на редица книги: «Песнь радости» (1961), «Голоса на дорогах» (1962), «Никому не отдам Россию» (1966), «Падающие огни» (1968), «Утренний дождь» (1969), «Ласка» (1971), «Родня» (1975), «Мостов перестуки» (1980), «Всё нам некогда…» (1985), «Сто стихотворений о женщине» (1991), «Вьюнки надежд, полынь разлуки…» (2002) , «… А ещё на Земле живу я» (2005, 2009), «Прощание с веком» (2012). Член на Съюза на писателите на СССР, после на Съюза на писателите на Русия; лауреат на областната награда «Евгений Замятин» (2009). През последните си години живее в град Липецк. През 2010 г. е награден с медала «За заслуги към града». Умира на 77 г. на 27.10.2011 г.

Публикации:

Поезия:

БЕЗ ЖАЛОСТ СТУДЪТ ВЪВ ДУШАТА НАТРУПВА ПЕЧАЛ…/ превод: Тихомир Йорданов/ брой 52 юни 2013