ДУЧЕТО

Иван Матеев

Из „Друмища” (2002)

Първият си урок по политика, при това международна, получих както се казва още в най-ранно детство и то по един твърде своеобразен начин. Ще да е било през лятото на четиридесет и четвърта година, когато съм бил на пет години, но помня - все едно, че случаят е вчерашен.

В един топъл летен ден в селото довтасаха жандармеристи с открита камионетка. Спряха край първата къща на входа на селото, точно срещу училището, в чийто вход ние - няколко деца, гонехме парцалива топка.

За какво бяха дошли те и с кого са говорили не знам, но помня, че вниманието ни привлече огромен полицейски пес „овчарка”, който лежеше завързан за дървената ограда.

От жегата беше отворил широка уста и изплезил език, от който обилно се стичаха лиги.

Такова огромно, расово куче, което съвсем не мязаше на нашите опърпани селски помияри, съвсем разбуни детската ни фантазия и ние плътно го наобиколихме.

До машината не смеехме да се доближим, защото около нея лежаха униформени, въоръжени с шмайзери хора.

Песът лежеше на сянката, без да удостоява с нас децата с грам внимание.

Тогава, не знам заради какъв дявол, аз, най-немирният, реших да го подмамя и установя с него контакт. После ми разказаха, че съм започнал приятелство с песа със странното обръщение:

- О-о-о, Дуче, здравей! Я стани да те видим колко си голям бе, Дуче!

Клекнал на метър-два от него с протегната празна ръка, продължавах да го примамвам.

Дочул казаното, към мен се приближи един от униформените мъже и попита откъде знам, че кучето се казва Дуче. Аз, малкият глупак, не правех разлика между смисъла на тези две думи - дуче и куче, и му отговорих, че отдавна знам от родителите си, че така му е името.

Имало ли е между мен и жандармериста друг диалог не помня, но усетих, че по врата ми изплющя такъв шамар, че аз забих нос в крайпътната канавка и от него рукна кръв. После се окопитих и хукнах с плач по улицата към къщи.

- Майка ти мръсна, копеле с копеле, ще те питам аз тебе кой те научи да именуваш песа с името Дуче?! - Какво каза после не дочух, защото бягах на висока скорост към къщи да изплача болката и страха пред родителите си.

След години като поотраснах, разбрах, че с тая си приказка едва не съм навлякъл пакост на баща ми, от когото вкъщи съм чувал думата Дуче, но съм решил, че това е равностойно на куче.

Зян ме би тогава жандармерист ли, полицай ли беше, не помня. И той не ще да е бил много грамотен. Ако се е позамислил, би се сетил, че без да искам неволно съм казал истина. Ама тя, истината, обикновено пристига при нас винаги с голямо закъснение.