Николай Хайтов

Когато Иван Матеев пишеше книгата си „Друмища”, и той, и близките му знаеха, че дните му са преброени. Като стари приятели с него - знаех го и аз и се удивлявах, че въпреки наближаващия край, той не отвори нито една дума за близката му раздяла със Света. И което е още по-удивително: пишеше по-усилено от всякога като човек, който има да казва да казва нещо важно, неотложно и на всяка цена.

Гадаех какво може да бъде то и чак когато зачетох ръкописа на настоящата книга, ми стана ясно: писателят Матеев е дал воля на най-красивото, което е видял и почувствал във своя разнообразен живот, изобразил е звездните свои мигове, когато е имал възможност да се любува на идеите, задвижили у нас социализма и техните живи носители в ерата на неговата младост.

Тук му е мястото да отбележа особената литературна форма, която Иван Матеев е приложил, за да развие своите послания към сегашното младо, консумативно поколение, което все по-малко знае що е саможертва, истина, лъжа, добро и зло, морал и цинизъм. Две-три страници е есето за Горуня, толкова по обем, и даже и по-малки, са великолепните зарисовки, свързани с Иван Винаров, Анастас Микоян, Подгорни, Долорес Ибарури, Багряна, Димовски, Шеварнадзе, Наджибула, Соня Бакиш, Димитров и пр.

Така наситена проза в съвременната българска литература скоро не ми се е случвало да чета. В това отношение мисля, че Иван Матеев е един от редките майстори у нас на „миниатюрата”. Пестеливец на думите, което същият доказа още с първите си разкази и предизвика възхищението на малкото ценители на кратката форма у нас.

Кратката форма, при която следва да изхвърлиш 100-те напиращи думи, за да избереш една-едничка. Кратката форма, при която следва да изхвърлиш от потока на съзнанието три четвърти баласт, за да остане на бялата книга най-изразителното и картинното.

Това е голяма майстория, която Иван Матеев осъществи в пълна мяра в последната си книга, нищо, че малко са литераторите, кадърни да оценят тази негова добродетел.

При четенето на книгата на Иван Матеев в ръкопис аз изпитах прелестта на тази късописна добродетел: беше ми крайно знаменателно, какво може да е казал Матеев в двете странички на следващото есе, скица или зарисовка и - вместо да прескачам, както обикновено - заставен бях от автора да пригълтам книгата, както се казва на един дъх.

И не съжалявам, защото Матеев има рядката дарба от нищо и никаква случка да направи образ, а с няколко само щрихи да създава настроение. Не мога да не изкажа съжалението си, че този самороден майстор на късата проза си отиде от нас толкова рано и точно когато са така необходими орачи и сеячи за страшно буренясалата ни литературна нива.

Спирам, озъртам се, оглеждам се и питам кой в момента възпитава подрастващото поколение?

Училището се отказа от възпитателните си задачи още през 1992 година и резултатите са налице. След 10 години усилия българската литература беше осакатена, оплюта и презряна: децата и младите не искат да имат нищо общо с български автори…

Телевизията се възползва от този вакуум и така размъти съзнанието им, че следа няма в душите им от стародавните, традиционни за българина добродетели. Ние отглеждаме заедно вълчета и овци, за които думата „човещина” няма никакво значение, а единственото „право, което има значение за тях е роденото от хаоса юмручно право.

Трогателни са опитите на Иван Матеев именно в това време да посочи на тези, които възможност да прочетат неговата книга, че без саможертва и човещина не може да има обществен и още по-малко национален живот.

Да се надяваме, че българската литературна общественост ще оцени този опит по заслуги и достойнство!

18 март 2002 г.