ПЕСЕНТА

Георги Стойков

Поводът да се съберат на едно място - селското кафене - тези двайсетина жени, бе житейски. Дългогодишната учителка, госпожа Нешка, навършваше осемдесет. Жените бяха на различна възраст. Първите ученички на юбилярката - сами вече пенсионерки - все още я наричаха със сърдечното “другарко”. “Помните ли, другарко, онази пролет, когато ни изведохте на Филчов връх да берем кокичета и минзухари?”, “А помните ли, когато Бонка спечели надпяването в Луковит? Вие изтичахте на сцената и я гушнахте!”, “А помните ли…”

Госпожа Нешка седеше в средата, зад отрупаната с лакомства дълга маса, някак смалена и бледа, и само очите и - тъжни и добри - бяха изпълнени с особен блясък. Те хем бяха готови да пуснат сълза, хем се смееха. Помни ли! Как да не помни!

Четиридесет години бе отдала на децата и знанието. Млада и неуморна бе. Първата година след края на Втората световна война я завари ученичка в последния клас на гимназията. Есента постъпи в Педагогическия институт за начални учителки в град Враца. Само след две години тя поведе най-добрите си колежки към граничните райони. Такъв бе повикът на новата власт.

В град Кърджали, където пристигна един ранен септемврийски ден, млада, ентусиазирана като нея инспекторка от “Народна просвета” назова селото, където Нешка трябваше да започне трудовия си стаж. “Къде е това село Еврен - попита тя. - Към Подкова ли?” “Отвъд Подкова!” - бе откровена инспекторката. И веднага почна да върти ръчката на черния бакелитов телефон. Ало, ало - едва след половин час успя да се свърже с граничната застава. Поръча да предадат на кметския наместник веднага да прати превоз, защото в селото е назначена учителка…

Чак привечер пристигна каруцата. Теглеха я две мулета. Каруцарят, мъж на средна възраст, отдавна небръснат, гледаше озадачено слабичкото момиче с кестенява коса и светло сини очи и не можеше да повярва, че това дете е учителката. Със зор инспекторката узна името му. Тя го питаше ту на български, гу на неправилен турски, а той само я гледаше с широко отворени очи и май не разбираше какво го питат. Накрая се разбра, че се казва Юсеин…

Свита върху сеното в каруцата, с дървеното бащино куфарче от войниклъка в краката й, тя пътуваше с този непознат Юсеин за нейното село Еврен. Каруцарят упорито мълчеше и само от време на време дякваше на одрямалите се мулета, а Нешка студенливо потреперваше зад него и да разсее налегналите я тягостни мисли от неизвестността, в която се втурваше, взираше се в небето. Сипналите се толкова много и толкова нагъсто звезди я връщаха в родното и село на брега на Вит, където се роди и където отрасна.

Пристигнаха чак на разсъмване. И още в първата среща кметският наместник разбра, че с това дребничко момиче ще си има разправии. Къде е училището? - питаше настойчиво то, вперило остър поглед в неговите очи. Няма училище. Как така няма училище! Така, няма и никогаж не е имало. А къде са учили децата досега? Никъде. Боже господи, какво говорите! След дълга пауза отново забива очи в неговите. Къща имате ли? Може ли без къща. Отстъпвате една стая за училище! Не ме гледайте така уплашено. Една стая за училище. Ясно? Добрият човечец все пак се окопитва и молещо произнася: а не може ли в джамията? Оставям куфара у вас. Да вървим да видим джамията.

За първи път влиза в джамия. Очакваше да види икони, олтар, свещници - всичко, което бе запомнила от детството в тяхната църква. Вместо това виждаше широк салон с голи стени. Подът застлан с изтрити черги. По тавана - почернели от времето дялани на ръка греди. Примижа с очи, сякаш обмисляше съдбовно решение, после отсече: да бъде училище! И без малко да вдигне ръка и да се прекръсти. Не го направи - беше безбожница.

За пристигането на учителката се разчу бързо. На другата сутрин, пред джамията, се срукнаха деца от седем до седемнайсет години. Всички искаха да учат българското четмо и писмо.

Младата учителка остана на квартира в дома на кметския наместник. Той бе кротък човек, личеше си, дори наивен, свикнал на тих, спокоен живот. Своята житейска философия изразяваше все с едни и същи думи: “карай да върви!”. Но Нешка - шило в торба стои ли - още преди Нова година почна да го врънка догодина училище да строят.

Тази вечер приказка за ново училище и традиционния отговор “карай да върви”, утре вечер “карай да върви” и все по-настойчиво искане за строителство на училище, Кметският се видя в чудо и най-после събра селото на събрание.

Като с бръснач режеше Нешка. Как не ви е срам от децата си, как не ви е неудобно да живеете в село без училище! В кой век се намирате? Кой ще ви прости за бездействието? И почна тя наред да ги пита: има ли хора, които могат да секат тухли? Има ли майстори-строители? Мазачи има ли? Правете групи. Представете ми списък на всяка група. През лятото почваме да строим…

Запалиха се селяните. Тръгнаха след учителката. След третата година, когато потегли за родния край, с мъка се раздели с новата училищна сграда, белееща се на малката височинка в края на селото. В канцеларията четири учителки разпределяха новите учебници, тетрадки, карти, кутии с тебешир, пакети с гъби за изтриване на черните дъски.

Отвън, зад училището, между два дървени дирека висеше медна камбанка, чието езиче беше вързано с тънко въженце. Всяка сутрин край камбанката се изправяше училищният прислужник бай Юсеин, дърпаше ритмично въженцето и заедно с призивния ек, блаженстваше и душата му…

Останалите трийсет и пет години посвети на родното си село. Осем випуска - от първи до четвърти клас - преминаха през живота й. Стотици деца закърми с обич към знанието. В цяла България има нейни възпитаници. През летните месеци, когато от всички краища пристигат да зърнат я родна къща, я все още живи близки, току се изпречи някой пред нея и без стеснение се спусне да и целуне ръка. “Другарко, помните ли…” Ах, това другарко и днес, на тази сбирка, разтърсва душата й.

Свръхвълнението си обяснява с възрастта. Целият й живот е вече един мил спомен. Опитвала се е много пъти да мисли и да си представи бъдещето. Но всяко бъдеще е свързано с конкретна цел, с някаква работа. Във всяка мисъл за бъдещето витае мечта.

Но, Боже мой, каква мечта на тия години! Когато беше млада, нещата като че ли се нареждаха от само себе си. Училището да е образцово! Зарази и другите си колеги с този зов. За базово го обявиха в района. Всяко дете - в извънучилищна форма на работа! И специалисти, и хората в селото бяха смаяни. След две-три години говореха за училището, в което всички пееха, всички спортуваха. И в основата на всяка идея - другарката Нешка.

Не директорът, не учителският колектив, не партийният секретар, а другарката Нешка. Случи й се и добър съпруг. Не само колега и отличен математик. Човек, широко скроен, обаятелен, с чувство за обществен дълг, а за селото, за престижа му, не жалеше ни сън, ни сили. Бяха с Нешка навсякъде. На сватба на бивш ученик - кумове! На кръщене - кръстници! На поход до историческо място - те са организаторите. На празници - сред празнуващите. Знаеха да се радват с радостта на хората. Знаеха искрено да скърбят с покрусените.

И ето, че се роди песен за Нешка. Кой сложи началото е трудно да се каже. Някои свързват текста и мелодията със съпруга й. Бяха я слушали да я пее вдъхновено и с разтърсващо чувство. Никой не се изненада. Голямата любов ражда или мит, или песен.

След като споделиха много съкровени думи за госпожа Нешка, опитаха разкошните селски вити и налагани баници, вкусиха от сладкишите и опитаха от гъстото кафе, Бонка, славеят на групата, погледна жените:
- Мисля, че няма да изразим тай-пълно нашите чувства, ако не изпеем вашата песен, мила учителко.

Нейната песен!

Видях как премина като полъх някакъв трепет по лицето и. Около устните бръчиците се напълниха със свежест. Тя изправи глава, раменете се поизпънаха, а за очите да не говорим - те всичко казваха. Но като че преобладаваше в тях молбата. Те търсеха пощада, а устните сякаш изричаха безгласно: мили мои ученички и приятелки, не изричайте думите, не изтръгвайте от сърцето си мелодията, с която ще ме съсипете. Знаете, че я свързвам винаги с човека, когото цял живот дарявах с обич.

Но жените бяха подхванали вече песента. Отметнали глави назад, с премрежени от унес погледи, те редяха наглед обикновени, а всъщност покъртителни думи:

Пребродих цялата земя -
гори, поля и планини,
навсякъде срещнах безброй
красиви прелестни жени,
но никъде аз не видях
прекрасната ни долина -
където някога живях
и любех аз една жена.

Младият мъж, който изповядва мъката си, споделя, че без да разбере как, нарекъл любимата си жена “моя сърна”. Но за беда, изчезнала тя и легнал в душата му мрак и пустота:

…но в спомена като сълза
остана моята сърна…

Отронваха се последните стонове на песента. Жените, вглъбени в себе си, приличаха на отлети от бронз.

Погледнах юбилярката.

Нешка, сестра ми, плачеше.