“Драги Георги,

Благодаря ти за книгата, която ми изпрати. Прочетох я без прекъсване, в края се разплаках и сега ми е неудобно да ти кажа, че си написал една забележително човешка и правдоподобна до болка и възторг история на участниците в плевенската съпротива срещу фашизма. Удивителна книга! Разказът на бай Ильо е толкова разтърсващо искрен, че - извини ме за суперлатива - нарежда тази твоя творба до най-доброто и проникновеното в партизанската ни литература. Истина е, че “Пъртини” се доближава до “Леваневски” на Давид Овадия… Има нещо смайващо в твоята книга - толкова човещина, непредубеденост, естественост, толкова истини за преживяванията на персонажите ти, че тя - убеден съм! - ще остане като едно светло свидетелство за тяхната дълбока вътрешна убеденост в правотата и святостта на борбата…Благодаря ти за вълнението, което ми достави точно на Нова година. Направил си нещо много силно и трябва да си щастлив, че си съхранил спомените и си положил толкова благословен труд, но си заслужава! И за историята, и за литературата. Поколенията трябва да знаят цялата истина.”

Искрено твой: Христо Ганов
1 януари, 2006 г. Банкя

—————————–

“Когато затворих и последната страница на “Съхранени спомени” почувствах, че изцяло съм облъчен от емоционалната енергия, която тя излъчва. Книгата не е повествователно произведение, а ми въздейства като роман. Във въображението ми се редят цяла вселена от образи на мъже, жени, на непознали любовта младежи; на хора със силни и волеви характери, първични, неподправени, безстрашни, готови на саможертва, изпълнени с Христова вяра в делото, на което са се посветили… В тази книга Георги Стойков е разтворил душата и сърцето си до последната фибра. На своите герои той е посветил силни и изповедни откровения, необятна обич и нежност, възторг и любвеобилност, а на своя народ - преданост, поклон и възхита!… Затова уважавам Георги Стойков, защото не се крие зад камерите, не угодничи, не се превива като тръстика, не променя окраската си като хамелеон. Той слуша и изповядва собствената си съвест. А това е по мярка само на личност със свободна мисъл и гражданска доблест. С еднаква убеденост въстава срещу свои, когато грешат, и срещу всеки друг, който дръзва да огорчава и обижда несправедливо заслужили личности. Неговият живот и творчество са една кауза, обречена на България!”

Димитър Василев
културен деятел и общественик

—————————–

 ”…И както става в хубавите песни - преди две-три години един задъхан утринен влак ме понесе към моя роден Великотърновски край. И когато мъглите над Искърския пролом се разсеяха, когато мракът на тунелите остана назад, когато вестниците бяха прочетени и в мислите ми се утаяваше пепел от политически и криминални вести, разгърнах една тънка книжка. Изведнъж светът се промени! Дочух песенна българска реч, усетих дъх на пресен чернозем, зашумяха разцъфнали клони, запяха песнопойни птици, заблестяха далечни коловози. И на всяка страница срещах очите на един българин с добра и благородна душа. Притихнал под рождената си стряха или заслушан в говора на Вит, той пееше вдъхновен и светъл “Химн за родния край”. Влакът летеше по релсите, аз исках да скоча от купето, да отида в Плевен или в Дерманци, да прегърна с обич и благодарност този добър човек и нежен поет, наречен Георги Стойков…
Аз познавах предишните книги на Георги Стойков - “Сурови закони”, “Пътуване без фарове”, “Целуни тези ръце”, “Великият кръговрат”, “От светлина са хората”. Току що бях прочел съкровения му роман “Топове на входа”. И знаех, че Георги е от ония български белетристи, които продължават една от най-благодатните традиции в българската литература, завещана ни от такива големи и любими писатели като Йордан Йовков и Ангел Каралийчев. Но “Химн за родния край” ми прозвуча с особена сила - наистина като лирически химн, избликнал от сърцето на роден поет…”

Матей Шопкин
27 март 1998 г. София