ТАМЕРЛАН: НАШЕСТВИЕ В РУСИЯ

Юрий Лошчиц

превод: Татяна Любенова

Нашествието на Тамерлан в Русия в края на ХІV век е едно от малко изучаваните събития в родната история. На първо място, това засяга историческата наука на нашето столетие. Тя съумя да държи Тамерлановия сюжет заключен, без да го допусне - дори в конспектирано изложение - в нито един от популярните учебници по история. Това тотално неведение за една от най-страшните заплахи за съществуването на древноруската държава се обяснява, обаче, удивително просто…

Тамерлан никак не се вписваше в атеистичната концепция за историческия процес. Ако се извади от сюжета за неговото нашествие чудото, свързано с пренасянето от Владимир в Москва на най-почитаната в Русия Богородична икона, никой съветски историк не би могъл разумно да обясни какво именно е накарало средноазиатския пълководец да се откаже от почти подарена победа, изведнъж и завинаги да отведе своето множество от южноруските земи.

Известно е, че до този момент Москва все още не е била готова за достоен военен отпор. В стратегическо отношение тя е изглеждала още по-беззащитна, отколкото при нападението тринайсет години по-рано на хан Тохтамъш. Всяко различно материалистическо обяснение на постъпката на Тамерлан, изведнъж решил да пощади обезкръвената Русия, би изглеждало жалко. Принципът на пощадата е бил непознат на най-жестокия от пълководците, известни на света.

Трябваше да се търсят други, още по-мизерни тълкувания на каприза му. Дали не е страдал от пристъпите на бълнуване от пиянство много преди своята кончина? Дали не е получил огромен откуп от руснаците? Или пък е имало недоимък от провизии и фураж?

Каква още хитрост на битието би могла да определи хитростта на неговото съзнание? Или Тамерлан е бил първият последователен абсурдист в историята на войните? Всички гадания и фантазии от този род нямат почва в историческите източници, свързани с изведнъж прекъснатото нашествие в Русия, прекъснато по волята на инициатора на най-страшния погром.

Ще посоча само един пример за безпомощността на анализа, правен при трактовката на постъпката на Тамерлан. Този пример е особено показателен, доколкото се отнася до последното десетилетие от съществуването на съветската историческа наука. В коментарите за „Повест за Темир Аксак” (”Паметници на литературата в Древна Русия ХІV - средата на ХV век”, Москва, 1981) четем: „През август 1395 г. Тимур неочаквано нападнал Елц, разграбил го и престоявайки на брега на Дон около две седмици, по неясни причини се върнал обратно, насочвайки се към Крим. Явно напълно трезво оценявайки обстановката, Тимур не пожелал да се свърже с метежниците „улуси”. Той току-що вторично и този път окончателно е разбил своя съперник Тохтамъш, и продължил наказателните експедиции по татарските земи, подчинявайки ги на своята власт. Изходът за Русия е бил разузнаване, подобно на онова, осъществено от военачалника на Чингис хан Сабудай в 1223 г., давайки бой на руските и половецки князе при Калка. Още повече, че решението на Тимур за Русия е било прието като Божие застъпничество и като чудо”.

Коментаторът, както се вижда, съвсем не се затруднява с документални доказателства за случилото се, разчитайки, изглежда, че трактовката му за събитията ще бъде приета на вяра. Между другото, в такова произволно и алогично построение на възгледите, нелепо изглеждат и двете страни - и Тамерлан, по неочаквана прищявка напуснал Елц и „по неясни причини” върнал се обратно, и Русия, бързаща да осмисли този случаен и съвсем незадължителен военен демарш на Тамерлан като „Божие застъпничество и чудо”. Ако причините за изтеглянето на завоевателя към Крим са неясни, то напълно е лишено от основание разсъждението за уж трезвата оценка на обстановката от страна на Тимур и за опасенията му да разтърси “метежните улуси”, под които коментаторът има предвид руските княжества.

Но може ли да се уплаши непобедимият източен цар пред тези не негови, а на неговия току що разбит на пух и прах противник Тохтамъш подведомствени улуси?

И може ли да бъде походът му в Русия само разузнаване? Той току-що е разбил напълно Тохтамъш не с малък разузнавателен отряд, иначе и не би се хвърлил веднага да доубива в нищожния брой златни ординци в Крим. Както и да се изхитрява коментаторът, така и не успява да представи похода на Тимур в Русия като нещо случайно, неочаквано, като лека и незадължаваща разузнавателна разходка. А руската страна пък - като някакви фанатични простаци, които раздуват до размер на “божие застъпничество и чудо” случайното появяване и необяснимото изчезване на любопитстващи азиатци.

Тези сравнително малобройни, но достоверни исторически факти за Тамерлановото нашествие и руският отпор, които са достъпни за съвестния изследовател, потвърждават както изключителната заплаха, така и реалната благодатна чудотворна помощ.

Средновековните биографи и мемоаристи обикновено отбелязват, че Тимур, макар и неграмотен, е притежавал забележителна трайна и упорита памет, постоянно е държал при себе си лични четци, добре е знаел турски и персийски език (Зафар-Наме, “Книга на победите”). Съдейки по мащаба на завоевателните му походи, евразийската география също е влизала в кръга на добре усвоените от него дисциплини. За Русия той е знаел не по-малко, отколкото за Кавказ и Индия, за Китай и Близкия Изток.

Древноруският летописец, пишейки за нашествието на Мамай през 1380 г., посочва любопитна подробност: Мамай „започнал да издирва от стари истории как цар Батий пленил руската земя и владял всички князе, както си е искал”, защото той, Мамай, „искаше да бъде втори цар Батий”. В съответствие с тези въжделения и изучаване на „старата история”, Мамай тръгва срещу Рус именно по същия коридор между притоците на Волга и Дон, по който някога се врязва в рязанското княжество внукът на Чингис хан, Батий.

Но в повестта „Темир Аксак” за този нов завоевател се говори почти със същите изрази както за Мамай в повестите от Куликовския цикъл: „Толкова се запалил проклетият, започнал да мисли в сърцето си така и руската земя да плени, както преди това, за грехове от нехайство пред Бога, заплени цар Батий руската земя, а гордият и свиреп Темир Аксак също размисляше…”

Неслучайно това съпоставяне между Тамерлан и Батий е подчертано от автора на повестта почти веднага, при описанието на неговото половинмесечно задържане в Елец: „Темир Аксак, стоящ вече на едно място 15 дни, разсъждаваше, проклетникът, искаше да нападне цялата руска земя, като втори Батий, да разори селяните.”

Историческата аналогия с внука на Чингис хан неизменно се запазва в множество списъци и по-пространни редакции на повестта. “Като втори Батий” Тимур е представен и в „Повест за Сретение чудотворния образ на Пречистата Владичица наша Богородица и Приснодева Мария…” (в приложение към ІІ том на Никоновския летопис).

Така, както и Мамай, Тимур тръгнал срещу Русия не просто с разузнавателна цел, а със задачата за ново тотално покоряване на държавата, явно излязла изпод контрола на изнемощялата Златна Орда. За сериозността на това намерение говори и характерът на воинските приготовления, предприети от руска страна. Синът на светия благороден княз Дмитрий Иванович Донски, тогавашният самодържец на Русия Василий Дмитриевич, събират в Москва войска и опълчение, спускат се с войските към Коломна и построяват отбраната по северния бряг на Ока.

Московска Русия още по времето на Дмитрий Донски е водила по южните покрайнини надеждно степно разузнаване за случаи на внезапни набези. Василий Дмитриевич, разбира се, не би предприел такива извънредни и изнурителни военни придвижвания, фактически обща мобилизация, ако не е получил от далечните си патрули известие за малобройния разузнавателен рейд на Тамерлан. При това Василий е знаел за непоканения гост не просто от слухове. В това време му се е налагало да наблюдава чудовищния ръст на фантасмагоричната Тамерланова империя от близко разстояние.

През 1371 година, тоест в годината на раждане на Василий, Тамерлан вече е владеел земите от Манджурия до източния бряг на Каспийско море. По време на тригодишното си принудително пребиваване в главните владения на хан Тохтамъш като заложник, големият син на Дмитрий Донски става свидетел на назряващите противоречия между Тимур и господаря на Златната Орда. През 1386 година, когато е бягството на Василий Дмитриевич от владенията на Тохтамъш - Тимур прониква в Кавказ и завладява Тифлис. През 1389 г., когато в Москва умира Дмитрий Донски, Тамерлан предприема първият от трите си похода срещу Златната Орда. В навечерието на нахлуването в руските предели, през 1395 г., се е състоял третия поход: Тимур разгромява армията на Тохтамъш при Терек, подлагайки на страшно разграбване златоординската столица - Сарай Берке, след което този град фактически прекратява съществуването си като имперски мегаполис.

Колкото и строго да са се отнасяли старинните ни летописци към Темир Аксак, наричайки го „горд”, „свиреп”, „проклетник”, не трябва да забравяме, че с такива или даже още по-силни епитети са го награждавали приживе и след смъртта му много от закоравелите врагове на Древна Русия и на цялото славянство. В случая с този най-жесток от тираните Божественото провидение се е разпоредило така, че Тимур става истински бич преди всичко за държавите и народите, угнетяващи Русия и, по-глобално, православното славянство. В 11 том на Никоновския летопис веднага след съобщението за победата на Тимур над Тохтамъш, четем: „…и пламна проклетникът от ярост срещу Русия; и турския цар Баязид в желязна клетка със себе си водеше. И дойде близко до Рязанската земя…”

В това съобщение (а то преминава в много преписи на „Повест за Темир Аксак”), имаме работа с интересен анахронизъм, с груба хронологическа грешка, която, както ни се струва, е направена преднамерено, умишлено. Работата е в това, че през 1395 година Тамерлан съвсем не би могъл да пристигне в Русия, водейки в обоза си клетката с турския султан Баязид, защото битката при Анкара, в резултат на която Баязид Светкавицата попада в плен на Тимур, се е състояла през 1402 година, тоест седем години след като Тимур неочаквано отменя нашествието си в Русия.
Тук трябва да припомним, че плененият султан е същият Баязид, който се окичил с лаврите на победител при Косово поле в 1389 г., когато в резултат на кръвопролитно сражение загива турският султан Мурад, бащата на Баязид, а от сръбска страна - великомъченик княз Лазар.

В това време Баязид е твърде преуспял на европейския театър на военните действия: през 1396 г. той побеждава в знаменитото Никополско сражение, разгромявайки армията на кръстоносците. В продължение на много години Баязид подготвя превземането на столицата на Византия - Константинопол. Едновременно с това на методични удари е била подложена българската земя. През 1393 г. турците превземат след тримесечна обсада Търново, слагай край на Търновското, а скоро след това и на Видинското българско царство.

Появяването на пълчищата на Тимур в Мала Азия, макар и не за дълго, но преустановява нахлуването на турците в православните и славянски Балкани. Знаменателно: в Анкарската битка на страната на Баязид е бил принуден да участва сръбския деспот Стефан Лазаревич, син на княз Лазар, убит на Косово поле. Но скоро след Анкарското сражение на Стефан успява да се откъсне и да спаси част от войските си и на същото Косово поле нанася поражение на турците, сякаш въздавайки историческо възмездие за първото Косово, за гибелта на баща си, за унижението на сръбската земя.

Тези събития (преди всичко пораженията на турците при Анкара) също са били възприети от руския автор на „Повест за Темир Аксак” като възмездие, като Божие наказание, нанесено на османските завоеватели. Ето защо повестта, написана след нападението на Тимур в Мала Азия, свидетелства напълно за съзнателната „грешка” на автора, затворил Баязид в желязна клетка още през 1395 г., за да може Тамерлан да я докара до руските граници: ето, погледайте, вижте убиеца на православния деспот Лазар.

През март на същата 1402 година (когато се е състояла битката на Тимур с Баязид) е поместена кратка приписка от руския летописец, даваща забележително по своя мащаб обобщение на военния и геополитически характер: „…яви се знамение на запад, във вечерния залез, звезда велика… се появи като знамение, защото се изправиха да воюват езиците един срещу други: Турци, Ляхи, Угри, Немци, Литва, Чехи, Орда, Гърци, Руси и други много земи и страни, сблъскващи се и воюващи една с друга; още и мор се появи.” (ПСРЛ, т.12, с.187).

В този образ за повсеместни раздори между народите няма преувеличение: това е била епоха на наистина тектонични сблъсъци върху етническата карта на евразийския материк.

Епоха на велики битки и нашествия (Куликово, Косово поле, разорението на Москва от Тохтамъш, Никополското сражение, битката при Ворсклa, Анкара, Грюнвалд, битката при Марица, нашествието на Едигей, Хуситските войни…) обхванали жизненото пространство на повечето славянски държави и народи. Тя дълбоко разтърсва православния свят. В резултат на тази епоха загива Византия, заражда се нов център на православието в Московска Рус.


Возрождение Державы, 14.02.2009