Янис Рицос

превод: Веселин Ханчев

(откъси)

              Малка енциклопедия за
              умалителни на дъщеричката ми

Мое малко момиченце,
бих искал да ти подаря,
за да ти светят в съня
фенерчетата на криновете.

Бих искал да ти донеса,
дъщеричке моя,
с прашеца на пеперудите на рисувана
градинка,
за да тичка из нея сънят ти.

Бих искал да ти донеса
кръстче от утринна светлина,
два лъча от моите стихове -
за да те пазят от зло,
да ти светят,
да не се убодеш,
мое скъпо и малко момиченце,
в бодлите на някоя сянка.

Спи.
Нанкай ми, мъничко,
та да ми раснеш по-бързо,
спи,
че те чака дълго пътуване,
а твойте обувчици от небе са скроени.
Спи. Спи.

Като златна зора
ти дойде, дъщеричке, при нас.
С тебе дойде и зората.

Ти дойде, за да слееш
земята с небето,
за да стане животът ни
хляб и сияние,
мир и сияние.

Момиченце мое, ти плачеш?
Ти плачеш, че мама я няма?
Не плачи, не плачи.
Мама отиде по работа
там, на небето,
мама отиде
да полее на звездичките
цветята.
Две ангелчета я посрещнаха там,
дадоха й две перца от крилата си
да ги прати на теб.
Натопи ги в сърцата ни, мое момиченце,
и пиши, и пиши:
„Ние сме много добре.
Само искаме всички деца
да си имат поточе от мляко,
леха от звездички
и весели песнички.
Нека да стане така,
че всички да бъдат добре,
да не се срамуваме никога
от нашата радост.”

Ах, ти сбърка, момиченце мое,
радост се пише не със зелено,
радост се пише с червено.
Радостта е червен карамфил.
Запомни: червен карамфил.
Може би скоро ще ти разкажа защо,
чуваш ли, мое дете?
Някой вика навън.
Кой вика? Къде? За какво?
Дали вестникарят,
дали зарзаватчията,
или продавачът на сладолед
вика така?
Не зная, мое момиченце.
Слизат, качват се,
тропат по стълбите,
някого търсят.
Кого? За какво?
Знамена се развяват и страшно плющят,
носят се гърлени викове,
саби се вдигат и падат, вдигат и падат.
Кръв, кръв тече.
Затвори си очичките, мое момиченце.
О, не са ли ти братя всичките хора?
Какво искат тогава?
О, не са ли мои деца всичките хора?
Какво искат тогава?

В Хирошима, мое момиченце,
имаше малки дечица.
В Хирошима имаше майчици,
мое момиченце,
в онзи час, в който ти се роди,
първото малко щурче
подир десет години
запя в Нагазаки.

Някой вика навън.
Кой вика? Къде? За какво?
Качват се, слизат,
тропот по стълбите,
някого викат.
Може би вестникарят
или зарзаватчията са това.

Портокалите, мъничка моя,
не са сладки и валчести само,
не са жълти слънца -
има портокали червени,
има портокали от кръв…

О, не гледай с любов на онези,
които любовта нараняват!
Защото, мое момиченце,
ти трябва да бъдеш не само това,
което си станало.
Ти, мъничка моя, трябва да бъдеш това,
което иска човешкото щастие,
ти щастие трябва да станеш
на целия свят.

Има ли радост по-чиста от тази,
която ни даваш?

Не забравяй, помни,
мое малко момиченце…