Борис Светлинов

На 20. 11. т. г. е денят на българската книга - празникът на българската мисъл, на българското творчество.

В тоя хубав ден, когато книгите на българските писатели и ратници на книжното поле стоят наредени на украсени полици и по маси, и със заглавията си, печатани с по-едри букви, привличат погледите на посетителите, човек неволно мисли за нея, за българската книга, за нейното минало, настояще и бъдеще.

Били са дни, когато тя, писана на пергамент, с разкошни завъртулки на буквите, с винетки и образи от Новия завет, се е пазила в дворците и храмовете, както се пази икона. Прелистването й е било тържествено и благоговейно. Писаното в нея се е учило наизуст и запомняло, за да бъде повторено в най-важните мигове в живота на човека и народа. Тя е била нещо рядко, почитано и обичано като светиня.

Така е било няколко века.

Но и тия години са отминали, за да бъдат през робството, последвани от години, в които българската книга, все така скъпа на сърцето, е трябвало да се крие от очите на чуждоземните владетели, да се пренася скришно и с предпазвания като опасно оръжие и да се прелиства нощем под мъждукащата светлина на борината или вощеницата.

Главните й врагове са били не толкова покорителите с меч в ръка - турците, колкото гърците - духовните гнетители на българския народ, които са я преследвали съзнателно, чувствайки, че това е най-силното оръжие за пробуда на националното съзнание.

Обаче, книгата, символ на духовното освобождение, въпреки преследванията, въпреки огъня, най-после победи. С придобиването на черковната и училищна свобода тя почна свободно да диша, свободно да се разнася от малките и големи ратници на училищното дело. И вече открито под слънцето из градове, села и паланки все по-голям кръг на почитатели, тя сее знания, съкровищата на човешката мисъл.

А днес?

Ето я, тя е пред нас. Все по-спретната, в по-хубаво облекло, книгата, с нейния загадъчен, но привличащ лик, спира пред себе си минувачите пред витрините на книжарниците и посетителите на изложбата.

Малки и големи, дори беловласи старци със замрежени от бръчки лица и уморени очи стоят пред нея. Те го знаят: книгата винаги е била верен израз, най-точното огледало на своето време. Но понеже настоящето е твърде диференцирано, тя крие в себе си най-различните убеждения, най-противоречивите едно на друго схващания и светоглед.

Зад кориците на всяка книга днес човек, след като я прелисти, вижда ту усмихнато, ту тъжно, ту скептично, ту възторжено лице. То е лицето на нейния творец, който, докато я създаде, дълго, като лелеяна рожба, я е носил в себе си, в ония най-интимни часове на тихи съзерцания и светли разговори със своето „аз”.

Най-после тя по един тайнствен, още непроучен закон на творчеството, е открила неговото лице, неговата най-съкровена същност с всичките белези и слабости, които той съзнателно никога не би издал. Книгата почва да живее самостоятелно, и това, което разкрива тя днес, е различно от това, което е разкрила вчера, или това, което ще разкрие утре. Близките в нейното създаване и съвременниците на нейното раждане виждат в нея само няколко черти, няколко страни на нейния творец.

Но времето неспирно лети, хората отлитат с него или се менят, и тогава книгата, останала същата през сезоните, но стаила в себе си много повече наследствени черти от своя творец, открива нови непредполагани негови страни.

В този смисъл книгата е вечна, много по-трайна, по-значителна от своите създатели.

сп. „Българска реч”, год. 7, ноември, кн. 2, 1933