Валентина Атанасова

(Думи за Сергей Есенин по случай 116 години от рождението му)

В някакво друго измерение на духа и времето, в снежната декемврийска вечер ние, група писатели от Плевен, пристигнахме в с. Константиново - родното място на руския поет Сергей Есенин.
Но преди да се доберем до него в снежната виелица, която бушуваше навън, пътувахме през ширналата се Рязанска степ - безкрайна като небосвод и красива като рай. Най-напред спряхме в самия град Рязан. Там,естествено, се отбихме на паметника на Есенин. Сняг засипваше всичко наоколо - и паметника, и катедралата, и просторните улици. Вятърът духаше силно и остро,и бръснеше като бръснач главите ни. Достолепни - като руски матрьони - брези и ели,обкичени със снежна дантела, изпъваха стройните си тела. Истинска руска зима.
Малко преди да стигнем Константиново, пред очите ни се разкри грандиозна панорамна гледка - долината на река Ока. Като жена с богата душа, тя се беше разпростряла в широки разливи, правещи дълги завои.
Константиново - старинно руско село - е разположено на високите й брегове. Реката отразяваше в своето лоно пронизителните глъбини на бездънните небеса. Отвсякъде, на много версти, се разливат безконечните заливни води, които на хоризонта се срещат с горите. Водите на Ока в момента бяха сковани на места от ледове, но красотата на реката просто се набиваше на очи.
Тези скромни и в същото време величествени пейзажи на рязанската земя навсякъде са свързани с името на Сергей Есенин - един от най-проникновените и лирични руски поети.
Родното му село, напоено с „нежностью русской души”, продължава да ни удивлява със своята притегателна красота, отразена в очарованието на поетическите образи на великия поет.
Замряло в томителна тишина, то е почти безлюдно. Тук-там се мяркат хора, но това е защото е вечер /и то през зимата/. Улични кучета препускат по опустелите улици, спират за малко, умилкват се в краката на минувачите и пак побягват нанякъде.
В държавния музеен резерват „С. А. Есенин” зимният залез озаряваше с огнени сияния огромния паметник в цял ръст на поета, който се намира насред двора.
Неизразима гледка. Оголените дървета ни гледаха учудено, а слънцето се провираше през клоните и разстилаше сиянието се върху всичко наоколо.
Очакваха ни. С нетърпение. Гостоприемната екскурзоводка ни въведе в малък дом,наподобяващ куклена къщичка.
Боже, как ли се е събирало в малкото пространство цялото това многолюдно семейство?
Тук всичко е от дърво. Малък,непретенциозен дом. Там беше и стаята на поета, в която се е завръщал след своите странствания и която и до ден днешен го очаква.
В музея, в един от ъглите до входната врата, видях детската люлка на поета. Докоснах я леко с ръка. През мен премина нежна, топла вълна. Как ми се искаше той да е жив, да е пак дете, да тича с босите си крачета по брега на Ока, да се гмурка в бистрите й дълбоки води заедно със своите приятели,после - да е младеж, да люби красиви жени - като Айседора Дънкан, повела след своя емблематичен шал широкото му въображение и вдъхновение, докоснала най-съкровените струни на неговата чувствителна душа. Да е жив, за да съзерцава и се любува на родната рязанска степ, на нейните природни красоти, да пише своите искрени и вълнуващи стихове.
Там, в музей, се намираха много от личните вещи на поета - фотографии, писма, ръкописи, книги - все неща, които отразяваха сложната му душевност и неподражаемия му живот.
С изискана, красива обстановка на брега на Ока ни очакваше дворецът, в който е живяла Лидия Ивановна - приятелка на Есенин от детинство и прототип на лирическата героиня в поемата му „Ана Снегина” /1925 г./
После пристъпихме с трепет в училището, където е учил бъдещият поет. Сред скромната обстановка на старинното руско школо стоеше неговият чин. Всичко сякаш беше замряло там, насред времето.
На връщане, в края на този забележителен комплекс,се отбихме в малко павилионче, където се продаваха произведения на изкуството, свързани с живота на поета - красиво изработени негови портрети, негови книги с изящна подвързия, много сувенири и изгледи от Константиново и река Ока. След като си купихме по нещо за спомен, излязохме навън. Автобусът вече ни чакаше. Трябваше да се връщаме в град Воскресенск, където бяхме поканени от нашите руски събратя по перо.
Огнените сияния бяха изчезнали, но една тънка розова вълна все още осеняваше небето над стихналото село. Минаваха хора и ни заглеждаха. Но това не беше просто любопитство, а някаква съпричастност и долавяща се само със сърцето симпатия.
Вървяхме бавно и коментирахме с възторг видяното. Не знам защо, но не ми се говореше. А може би в мен се утаяваха преживяванията от отминалия вече ден. Усещах се някак си особено извисена, като че ли бях отделена от земята. Има нещо неземно красиво и неповторимо в стиховете на този гениален руски поет, чийто живот така нелепо е прекъснат едва на 30 години.
Внезапно се запитах:защо не можем да опазим такива творци? Дали защото чувствата ги убиват или защото завистта и неразбирането на останалите са като природно бедствие, което помита по пътя си дори най-истинското?
Есенин успя да съхрани в своите стихове искрящата чистота на детството - вечно вдъхновен, с възторжени очи той вървеше през света със своите откровения. Жаден за новото, за всички промени в живота, поетът ги отразяваше по свой неповторим, искрен начин, с несравнима простота, съвсем по руски.
Всички знаем, че да се подражава на Есенин, е невъзможно. Произлязъл от самородните глъбини на един открит и непресторен народ, той създаваше по същия непресторен начин своите творби, които и днес вълнуват хората от различни възрасти по целия свят.
Есенин владее нашите чувства, нашите души, защото ни превзема с яснотата на своя изказ, със своята неподправена истина за живота - такъв, какъвто е. Тук, сред божествената руска природа той написа своите неподражаеми стихове, които са образец за младите поети от всички времена - за да разберат и да знаят как се пише само със сърцето, как се твори истинска поезия.
Есенин и днес е любим автор на много хора по света. Есенин е олицетворение на думата „ПОЕТ “.

24 юни 2011 г.