НИМА ВСИЧКО?

Александър Карапанчев

НИМА ВСИЧКО?

…Отдавна, много отдавна
летя със хрониките пъстрокрили
на бляскавия Татко Рей.
Ала нима на неговия Марс
всичко е само фантастично?
Нима там не ядат кренвирши,
нима не пият оранжада или вино
и не тъгуват, и не се любят?
…Така е и тук, на Земята ни,
но - но забележете! - наопаки.
Да, нима тук не сме още живи,
нима обичта не ни облъхва с жар
и нима смъртта няма да ни обвие с мрак?
О, нима на Земята всичко е реалистично?…


ХИДРА ХХІ

Със хаоса черно-бял на клоните си
януарското дърво насред двора
прилича на хидра - на лернейска хидра*,
която ей сега ще скочи за ужас на хора и добитък.

Но как старите гърци (ама най-старите)
успяха без компютри, без джиесеми
и прочие студенокръвни наши техницизми
да присадят дори на ужаса толкова въображение,
че той още да разпръсква поетичен сок?

Сега небесното олово притиска
все по-плътно въздуха, снегът се вихри
около сонма пипала на ей онези черно-бели клони
и светът заприличва на сън - на сън,
който лернейската хидра сънува от векове…
_________________

* Персонаж от подвизите на Херкулес.


И ЩЕ ОБИЧАМ

В паралелен друг свят
обичам жена като череша
- и нашите хиляди деца
стават сърца на косове.

В паралелен друг свят
жена ми с янтарни листа
дълго задържа слънцето
и после ме приласкава
в букет от меко сребро.

В паралелен друг свят
аз съм юноша; тук - старец,
посипан с бял цвят,
и скоро завинаги -
ще откъсна корените си,
ще обичам жена като череша.


ДИНОЗАВЪРСКО

Гледам августовските тръни,
разперени срещу залязващото слънце.
Дебелите им клонки от смарагд
са като обсипани със сребърен пух;
едва се полюшват чашките
на бъдещите аметистови кошнички,
а листата им… а листата им
са като стада от малки стегозаври -
шипести яркозелени опашки,
чиито туловища-хълмчета се крият
във други пространства…
Боже мой, мисля си, как природата
пази паметта за творбите си:
август е след седемдесет милиона лета,
а от тръните надничат заври -
древни, изчезнали, но нарисувани пак,
за да е по-пълен букетът.


РЪКАВИЦАТА

О, мил, прост отел, обсипал лозите ми в Княжево!
Не съм те сушил на южното слънце,
за да събереш - още по-нагъсто, още по-кристално -
своите мисли захарни в зърната.
Не съм ти изплаквал гроздовете тъмни и девически
в купела на онова Егейско море,
за да възкликнеш удивен от тръпчивия му контраст.
Не съм те прехвърлял в амфора,
опушвана тъй старателно с пчелен восък или тамян,
за да утаяваш там годините си.
Не съм ти добавял в струите разпенени и безсънни
нито зехтин, нито бадеми и вар,
за да си композираш още по-целебен и сложен букет.
Но всичко това го вкусих с тебе,
когато веднъж потопих длан в твоята бъчва кипяща,
за да опипам гроздената ти плът.
И ти ми подари лепкава теменужено-алена ръкавица,
с която за миг-два докоснах Елада
на нейния сърдечно философски и денонощен пир…


ВЪРТЕЛЕЖКАТА

Погледайте галактиките внушителни -
снежнобели огнища сред спирални ръкави.

Ръкави извити надалеч, ръкави обли -
ръкави като охлюви и вече като дискове.

Въртят се, навлизат във Вселената -
все по-надълбоко са неизброимите огньове.

На детски въртележки - леки и цветисти -
ми заприличват изведнъж галактиките.

В колелото весело като във въртележка -
съзирам човека с алени бузи да духа.

Дете хилядолетно, открило ново детство -
милва той галактиката си-въртележка.