Мариана Еклесия

(тайна изповед)

На 19 години завърших седми клас в училище на интернат за деца без родители. Не съм умствено изостанал, но никой не се е интересувал от моето възпитание: местех се от пансион в пансион само с малка пътна чанта, в която имаше две дрехи, чифт стари обувки, тетрадка и химикал. Затова на тази възраст съм само в седми клас. Трябва да продължа да уча поне още една година, но най-важно от всичко е да си направя малък дом, в който да живея, след като завърша и последния клас…
Не знам защо съм роден. По-добре би било майка ми да ме е убила още в утробата си или да ме е хвърлила в река след раждането. Докато не го преживее, човек не може да разбере какво значи да живееш без закрила и без обич. Сам. От град в град. В стая с още три или четири деца, които най-често са болни, нощем мокрят чаршафите, плачат, никой не ги иска за дълго, а те копнеят някой да ги прегърне…
Вените на ръцете ми вече са изпъкнали от много работа през лятото. Предпочитам да слугувам в къщите на хора, които имат пари и имот, а не могат сами да се грижат за него. Там прекопавам градини, събирам дърва, чистя мръсни канали или пък се грижа за възрастни срещу заплащане. Навсякъде върша черната работа - друга не ми се полага. Казват, че не съм възпитан в добри маниери и думи. Вярно е. В интерната вече не се понасяме взаимно, в стаята се “хващаме гуша за гуша”, ругаем се и говорим срамни думи. Понякога, казват, погледът ми става мътен от гняв, ако ме прогонят или обидят. Това е в случаите, когато аз нямам в джоба си стотинка, а виждам, че някой брои много пари за луксозни дрехи и скъпи храни. Тогава кракът ми започва да трепери от гняв: аз нямам собствен дом, пари, вещи, а другите имат много къщи и автомобили. Но засега нищо не мога да променя в своя полза. Затова съм свикнал винаги да се усмихвам и да търпя дори когато ми ударят плесница.
Иначе виждам, че изглеждам добре. И други го казват: високо тяло, буйна коса, здрави, добре подредени зъби. На злобари и сприхави баби отвръщам с усмивка - да видят, че имам нещо по-хубаво от тях. Но попадам и на добри хора. Най-мило ми е, когато жена ми каже: “Хубаво момче, какво добро сърце имаш!” Тогава искам да я целуна, защото тя вижда и сърцето ми. Едно момче без родители не само копнее някой да го прегърне, но иска и да прегърне, да целуне ръка за благодарност, да каже “Обичам те”… Ако няма такава възможност, то става лошо момче.
Това лято отидох да работя в неголям частен хотел извън града, току в подножието на планината. Собственикът беше в зряла възраст, но неизлечимо болен от навика да пие. Всичко се управляваше от сина му, трийсетгодишен, семеен с дете, кротък по нрав, но пресметлив. Той отреди да помагам в работата на майка му Паола. Горката Паола почти не спеше от много грижи по подредбата на хотела. Щом си заминат клиенти, а някоя камериерка същия ден е болна, ние зареждахме стаите за следващи гости. Друг път поливахме или посаждахме цветя; после почиствах кошчетата за боклук в двора. И тук вършех черната работа, но не ми тежеше, защото мама Паола беше добра, даваше ми от храната на семейството си, понякога тайно ми подаряваше почти нови дрехи от магазините втора ръка, даваше ми и малко пари, за да си купувам плодове или пепси-кола. За благодарност винаги целувах ръката й и честно й казвах, че я обичам.
Така беше само в началото. Паола имаше от сина си седемгодишен внук, с когото бързо след пристигането ми се сприятелихме, даже до някое време го приемах като мой малък брат. После, като забелязах, че отрупват малкия си наследник с електронни игри и развлечения, каквито аз никога не съм имал на неговата възраст, се озлобих. Него откарваха с кола в “Макдоналдс”, купуваха му всичко, което поиска, макар че е дете. Подариха му от най-скъпите телефони, пък аз две години си мечтая за най-евтиния GSM. Малкият Данчо имаше две детски стаи, препълнени с играчки, затова в душата ми се прокрадна огънят на омразата към момчето, което имаше всичко, а се държи неприлично с по-нямащите от него. Няколко пъти ме бе наплювал пред хората и ме заплашваше: “Ще кажа на татко да те прогони от тук!” Глезльо. А къде ще отида аз до края на лятото без пари и без собствен дом? Стаите в пансиона са заключени до септември - всеки от нас, бездомните си е намерил пристан, в който да припечели малко пари за зимата.
Когато една вечер празнуваха седмия рожден ден на най-малкия домовладелец в хотела, домакини и гости пиеха, пееха, веселяха се. Аз бях момчето, което прислужва и трябваше да се храня в кухнята. Тук беше “скрита” голямата торта със седем свещи, които глезльо трябваше да угаси на централната маса и всички да му изпеят “Честит рожден ден!”… Към края на вечерта готвачът дойде, наряза тортата на 22 парчета - точно колкото беше броят на гостите, а аз не бях включен в числото им. Знам, че ние, хората, сме различни по имоти, възможности, длъжности и не можем да седим на една маса. Но като ми кажат: “Не забравяй мястото си!”, челото ми се сбръчква, погледът ми става мътен от гняв - знам, че моето място е винаги при боклука. Щом разбрах, че няма дори да опитам парченце от тортата на рождения ден, поисках да я разруша! Никога не бях виждал и вкусвал такъв приказен сладкиш. Все пак спрях бушуващия в душата ми гняв, за да не нараня по-малкия си “брат”, който имаше не само богати баба и дядо, а и родители, които искаха да построят за наследника си друг по-голям, луксозен хотел. Докато поднасях парчетата торта, ми хрумна хитрина: в кухнята, в присъствието на мама Паола, нарочно изтървах една порция, украсена с ягода. Паола се ядоса, усетих, че иска да ме наругае и удари, но не посмя да го направи заради отворената врата към гостната. Само ми поръча да събера счупените стъкла и парченца от тортата на пода, за да ги хвърля в кофата за боклук. Аз направих всичко толкова внимателно, че запазих повече от половината на парчето торта, което изядох тайно в килера до кухнята.
От третия месец бунтът ми ставаше все по-силен и невъздържан. До този момент не бях получил пари за труда си, а живеех в малката стая до парното помещение и работех от сутрин до вечер. Казваха ми, че трябва да съм благодарен за покрива и получавана безплатна храна. Така да е, но в себе си изпитвах омраза, която не можех да превъзмогна: виждах как живеят, колко харчат задоволените с всичко. Една вечер разбрах, че и те понякога имат ядове: дъщерята на мама Паола изгони любовника си, защото го заварила в спалнята си с друго момиче. Така й се пада, мислех си, защото и тя е злобарка: преди седмица ми удари ръката пред гости, защото не съм поднесъл вилицата й правилно.
Скоро след този случай ми дойде нова, по-голяма мъка. На триста метра извън хотелската сграда имаше ферма за животни, от където доставяха прясно мляко, месо и яйца за ресторанта на хотела. Тук работеше единият от братята на мама Паола. Наричаха го Таврис. За три години беше навъдил в обора свини, говеда, кокошки, овце, агнета. Таврис никога не би бил на това неприятно място, ако не е леко смахнат. Като дете паднал, ударил на камък главата си и оттогава “попревъртял”. Той винаги говори силно, по-точно вика, като че ругае. На всичкото отгоре изтърпял присъда в затвора за изнасилване на възрастна жена. Иначе има честна душа и е симпатяга: със сини очи и дълга коса, покриваща бръчките на челото му. Преди седмица Таврис беше счупил крака си, та вече не можеше да се грижи за стопанството, затова го повериха на мен. Дадоха ми една от двете малки стаички на фургона, зад който живееха кучетата, пазачи на стопанството. Хем трябваше да храня животните в обора, хем се налагаше да обслужвам Таврис, който едва излизаше от стаята си с две патерици. Той никога не е имал семейство, жена и деца. Никоя жена не би го изтърпяла, понеже, освен че е смахнат, почти всеки следобед е пиян, а докато се опива, пуши люти цигари, които вмирисват дрехите му. Като разбрах за присъдата му и за затвора, започнах да го гледам подозрително и не исках да му се подчинявам. Макар че, където да се намирам, знам, че трябва да търпя, гневът и съпротивата са по-лоши от мълчанието - избухна ли, ще ме изгонят. Затова понасях и грубостите, и пиянството на Таврис. Три седмици след снемането на гипса той почти се възстанови, започна да ходи с патериците до обора, да контролира работата ми и както по-преди от всичко да е недоволен.
Една сутрин отидох в кухнята на ресторанта, откъдето обикновено взимахме остатъците от вечерната храна на клиентите, за да ги дадем на животните. Изненадах се, като заварих Таврис, захлупил глава на притулена маса в кухнята - спи, значи тук е нощувал. Като взех едната кофа с храна за свинете и тръгнах, той се разбуди. Разбрах, че е пил до сутринта, защото очите му бяха червени и блудни. Той погледна към мен, после мерна на пода втората кофа с храна за животните и започна да вика защо не съм понесъл и нея. “Не мога!” - казах му, двете кофи бяха препълнени и много тежки. Пък Таврис се надигна, тръгна към мен без патерица и без да очаквам, стовари юмрука си върху рамото ми. Заболя ме от удара и от неправдата, затова го отблъснах, той политна, падна над втората кофа, започна още по-силно да крещи и заплашва, защото се омаза с помията… Заповяда ми да му донеса патерицата от неговата стая до обора, защото дошъл без нея, накуцвайки. Хукнах към стаята на Таврис, отворих я, тя от вечерта си е била незаключена; погледнах за патерицата до леглото, но върху масата, отрупана с бутилки, видях пачка с много пари. В първия момент не разбрах колко банкноти може да има в пачката, май че никога не бях виждал толкова много хартийки, с които можеш да имаш всичко. Допуснах, че ги е получил предния ден от племенника си или от сестра си заради работата в обора или заради някоя друга задача. Аз не бях получавал пари и други подаяния за последните сто дни труд от сутрин до вечер. Взех пачката от масата, пъхнах я в дрехата си, грабнах патерицата и отидох да я занеса на Таврис. Толкова силно се страхувах за хартийките, които си присвоих, че не знаех какво да правя, къде да ги скрия… Мислех да си събера багажа и да изчезна. Или да остана до края на деня? Досетих се, че ако избягам, ще разберат кой е взел парите и по-късно ще ме открият в пансиона. Затова останах във фургона до кучетата и продължих да изпълнявам задълженията си кротко. Така разбрах колко е тъпо човек да има пари, с които не знае какво да прави. Мина ми през ума - колко ли се страхуват онези, горките, които имат милиони? До следващия ден Таврис не изтрезня и не се сети за пачката, която е бил получил, а тя е изчезнала. На втория ден се чу за случая, но нямаше човек, на когото могат да кажат категорично: “Ти си ги взел!”. Разбира се, бях между заподозрените, обаче нямаше преки свидетели; как така ще натикаш някого в затвора, без да докажеш вината му. Живеех с мисълта, че съм ги заслужил за времето, в което работех много, без да получавам нищо, а всички други живеят охолно.. Не мисля, че кражбата е нещо справедливо, тъй както не мисля, че е справедливо едни хора да пируват бляскаво, а други да събират трохите от трапезите на господарите си. Но щом в Библията е писано затова, а то си е жива истина навсякъде по света и до днес, значи винаги ще бъде така. Ние, събиращите трохи, ще бъдем сити в небесното царство, където няма да имаме овехтяващо тяло, а само душата ни ще е сита с нетленна храна.
Миналата година около празниците за Възкресение в нашия пансион беше дошла жена, която ни говореше за Бога и за Неговите десет заповеди - да не лъжем, да не крадем, да не желаем зло на ближния си… Тя беше казала, че ако някой престъпва тези заповеди, Бог ще го накаже след време. Ето, аз мислех, че имам парите, които навярно заслужавам, но сега изпитвах по-силния страх от Божия съд. Защото тази жена ни беше казала: “Последните и пренебрегнатите на тази земя ще получат награда в небесното царство. Както в притчата за богаташа и Лазаря…”
До вечерта на третия ден изпитвах желание да върна пачката с банкнотите на масата, откъдето ги бях взел. Тъкмо тръгнах към стаята на Таврис, започнах да изпитвам омраза към малкия глезльо, когото родителите му откарваха с луксозна кола на почивка в скъп курорт. Силно ме болеше и рамото, където Таврис стовари юмрука си, без да мисли, че гневът му ме убива. Не исках повече да мълча и да търпя. А знаех, че няма да бъда щастлив с тези пари, с които можех да си купя легло, маса, стол, храна за месец… Но все още не можех да имам собствен дом.
Третата нощ не спах, разкъсван от мисълта как да постъпя: да ги пусна ли до леглото на Таврис, все едно, че са паднали случайно, докато е бил пиян, или да ги отнеса в дома за сираци и с част от тях да си купим една огромна торта.
Аз приех второто - да почерпя с торта приятелите от интерната. И го изпълних след месец, когато се събрахме отново. А щом завърши следващата учебна година, ще си купя легло и маса, ще си наема малка квартира. Копнея да живея като другите хора, които имат собствен дом. Мечтая някога да си събера семейство с любима жена и с нея да имаме свои деца. Деца, които няма да позволя да бъдат оставени в дом за сираци. Не зная какво е справедливо и какво не е, но знам със сигурност, че няма нищо по-болезнено за едно дете да остане без грижите и любовта на родителите, които са го създали. Това изпитах с душата си до деветнадесетата си година и то ще остане най-големият бунт на детството ми. Другото е дребни грижи, те не влизат в сметките за бъдещето.