Албена Декова

Плевенската публика познава Теохарис Пападопулос от предходната Международна писателска среща през 2011 г. Тогава младият гръцки поет ни впечатли с двете си стихотворения „Празни столове” и „Заключени порти”. Днес Теохарис Пападопулос поднася на плевенчани първата си преведена на български език стихосбирка с едноименното заглавие „Заключени порти”. В нея са включени 43  избрани  поетични творби в превод на Емилия Трифонова.  Дизайнът и отпечатването на книгата са дело на книгоиздателство „Северно ехо” и печатница „Кентавър 66″.

„Заключени порти” е  една книга, в която герои са обикновените неща - предметите от чекмеджетата и стаите, „които винаги са били излишни”, нощното шкафче с пепелника, събрал от една цигара пепелта на живота…

Без да изпада в дребнотемие и битовизъм, предметите в поезията на Теохарис Пападопулос говорят  като предмети на човешката цивилизация, а природата присъства само косвено.

Предметите обозначават и определят човешката мисъл и битие, а лирическият герой е един човек на чистата мисъл, която идва от чистата му душа. Един човек, разбрал, че думите не стигат да опишат „цялата истина”. Затова малкото думи значат много - „в едно писмо цял един живот”.

Но има и друг живот - този живот е зад заключените порти, в затвора на простреляни в сърцето идоли, в които сами сме се превърнали бавно и неусетно.

Тогава, „питаш се кой е виновен” и отговорът идва от самия поет - това е една „чиста съвест и сърце, което се надява”. Те са виновните, че виждаме гротеската на света, взимащ се насериозно, в който „важните неща остават за утре”.

Поезията на Теохарис Пападопулос е поезия от първо лице. Един разговор със себе си, с другото Аз, което все потегля на път и бяга от това, от което вечно отплава и към което вечно се завръща. Едно Аз, което е „толкова близо до мечтаното пътешествие, а няма пари за билет.”

Този билет е свободата от страха. Страхът, че се виждаш в огледалото равнодушен пред света, който свършва в една катастрофа на улицата, в изгорелите „десет гори”, във войните на интереси, в тайфуните, земетресенията или пък зад портите, които не се отварят, дори да си ги разбил.

Защото мисълта, че са те отхвърлили е обсебваща, като мисълта за липсващия патрон, който си изстрелял по самия себе си. Когато страдаш, искаш прахът на времето да заличи ден, като този, „който свършва преди да е започнал.”

Има ли изход от кошмарния сън на живота, от който искаш да се събудиш, но не можеш?!

Да! Има -  като не заспиваш:

„Тази нощ не мога да заспя.
Сърцето ми тупти в Палестина.”,

плаче душата на поета в стихотворението „Безсъние”.

Да! Има - ако отвориш „прозореца на съвестта” и видиш, че наоколо ти няма слънце, зелени дървета, въздух, миришещ на мащерка, а само цимент и прах.

Да! Има:

„Ако пишеш всеки ден по един стих,
болката ще изчезне от планетата.
Завистта ще се задуши и ще умре.
Вселената ще се промени,
ще отръска праха на тъгата.
Ако пишем всеки ден по един стих,
ако засаждаме по едно цвете,    
ако всеки ден повтаряме думите
мир, любов, обич
съдбата ни ще се промени,
ще започне да пише нова история.”

Поезията на Теохарис Пападопулос не е само болка и вик. Тя е още поезия на надеждата, бляна и мечтата - единствено възможни форми на съществуване за поета. Тя е поезия на ненатрапващите се контрасти - на любов без гняв и на скръб без отчаяние.

Променя ли се съдбата на лирическия герой в любовта? Пише ли нова история неговата обич?

Любовните стихове на автора са белязани от същата мирова скръб и самота. Любимата е мираж. Неин заместващ образ е скулптурата, снимката, видението, шепата сол…

Поетът още търси погледа на жената от отсрещния балкон, която да го освободи. Предано извайва скулптурата й, въпреки клетвите си, да не я вижда повече, защото страхът от самотата е по-силен от свободата.

Любимата е обсебваща. Скъсаната й снимка я завръща отново. Образът й блести в морската вода, която поетът държи толкова дълго в ръцете си, че в тях остава само шепа сол.

Любовта за лирическия герой е един огън, който ще изгасне преди да се разгори. Една китара, която не свири. Една нота, която не пее. Едно мълчание, което ти говори. И една памет, която не забравя.

И така ден след ден - завръщане в спомените, чак до детството с покана за игра.

„Ела да играем.
Ако спечеля, ще ми дадеш една целувка.
Ако изгубя,
вземи от мен каквото поискаш.
Не казвай,
че вече сме големи за игра.
Ти винаги гледаше на мен като на дете.
Ела да се състезаваме, за да видим.
Не ми отказвай!
Може би ще намерим изгубения си живот
в една игра.”

И когато утре слънцето изгрее, поетът пак ще е сам. Защото мировата скръб се потушава с мирова любов. Обичащият толкова много е винаги сам.

„Обичам живота, заради радостта,
която ми дава.
Обичам любовта, която го подслажда.
Обичам природата,
която ме приветства с хиляди
радостни гласове.
Обичам търпението,
което ме научи да обичам.”

Поетът търпеливо страда и търпеливо обича - свидетели няма, освен неговите истински читатели, тези които могат да прочетат душата му.   

26. 03. 2013 г.