Анна Малешкова и Никола Куртев

Цял месец влакът се тътри на север и по на север. Интернираните са много. И все от бесарабските села. Врагове на народа. Кулаци. Е, самите те не се чувстват врагове… А пътят е тежък и гладен.

В един такъв тежък ден във влака умираше баба Гана, последната клонка от големия род Порязови, преселил се в Бесарабия през 1830 година. Имаше добра памет и помнеше много лица, събития, предания за всеки род. Сега баба Гана се прощаваше със своите близки в този вмирисан влак. Старата жена тихо даваше последни земни заръки към своите двама сина и дъщеря…

Челядта целуна баба Гана по челото, после ръката й се отдръпна във вътрешността на задушния вагон да си поплаче. Няма ни тамян, ни свещи. Тя ту идва на себе си, ту изпада в несвяст. Дори и на нейните деветдесет години лесно душа на Бога не се дава. Мъчно й е само за едно – че утре сутринта ще бъде хвърлена като парцал от влака на някоя незнайна гара, че войниците ще я погребат без опело, без кръст, че никога никой няма да узнае къде почива прахът й, че гробът й няма да бъде запечатан от поп и нейната зажадняла за капка вода душа ще се носи непречистена и неопростена от близки и съседи над тази чужда земя.

Когато над Бесарабия пада нощта, някъде отдолу, от недрата на степта се чуват стонове на мъже и нареждания на жени. Това са душите на първите преселници, които все още не могат да прежалят своите родни огнища. Степта притихва, небето рони едри звезди. Те порят хоризонта и изгарят някъде над България…

Местността Ромона и до днес си остава нечисто място. По тъмните нощи, когато месечината почива, отдалеч се чува някакво подсвиркване, хихикане, смях – смехът на дявола.