СТИХОВЕ

Мариана Еклесия

ЗА ПАРИТЕ

Парите, с които трябва да оцеляваме,
парите, с които купуваме хляба и виното,
парите, които ни карат да се обичаме… и презираме,
парите, които ни правят горди и независими.

Парите, които разпалват войни, коварни сделки,
с които наемни убийци разчистват сметките си.
Парите, от които светците са се отрекли пожизнено,
защото познават мъката на техните клади…

Парите, които не искам да взема от своята житница,
а подарявам лептата си на гладни и оскърбени…
О, Господи, тогава ще приемеш ли моето верую,
че бих искала винаги без пари да живея?

В слънчева пещера край реката с треви да се храня,
далече от грохота на магистрали, банки, лихвари.
Нощем славеи да ме будят с любовни трели,
да не се гледаме с кръвожадни герои в екрана…

И ще снемеш ли, Боже, гнева Си от тежките сребърници,
с които целият свят се купува и се продава?
А душите ни скитат бездомни, жадни за обич
като двамата влюбени в рая,
                                         преди грехопадението.

15 май 2013 г.


ПОЛИТИКА

Героите зад завесата са уморени,
а очаквахме роли, спектакли, фурор…
Като няма кой да отмести декорите
излизаме ние на сцената. И се смесваме -
простосмъртни и тленни без имена
в пантеона на вечната ни история.


***

Колко дълго вървях из браздите на времето,
колко щедро посявах житото на душата си.
Колко дълго чаках то да поникне…
После вървях през нивята,
                        говорех тихо на класовете,
а те ми отвръщаха с песен -
                        ще дойде лятото на жетваря!

Сега разчупвам хляба им и разбирам:
в този миг наоколо няма гладуващи,
няма ранени, забравени, падащи,
а само благословени птици.
Амин!


***

Не искам да вярвам, че времето всичко след нас ще изтрие,
та от днешни паради, надежди, величие -
                                              ще останат изтъркани снимки.
И след още шейсет мимолетни години
внуците ще ни гледат като сива, изпепелена история.
Хайде, кажи ни, безсмъртен светилнико на живота,
кое е лицето на вечната истина?!


В ТРОННАТА ЗАЛА НА ДВОРЕЦА
НА ЦАР СИМЕОН ВЪВ ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ

Хайде, царю, говори ми как си създавал велика държава!
Как народи си покорявал с достойнство и меча си.
Как е писан на камък Златният век за възход и книжовност
и си издигал храмове за незалязваща слава.

Хайде, велики, заведи ме до Кръглата църква на хълма,
искам вода да извадя от нейния кладенец.
И да пия от вярата, че отново ни има на картата
с благословеното име от Бога навеки - БЪЛГАРИЯ.

Ех, могъщи, клето е царството ти в пределите днес.
Гледаш държава - а запустяват села, градове, градини…
С тежки кервани отлитат далече децата ни.
Тук църкви безброй, а любов между хората няма.

Хайде, премъдри, налей ми от страстното вино!
Тъй като нямам сабя и кон, ще разлюлявам камбани.
Няма да стана царица като Ивайло от търновски Царевец,
а ще пия от безотрадната чаша с устните на народа си.

Щото тъй е било винаги, тъй и ще бъде:
сит на гладен не вярва, богат не милее за сиромасите.
Ех, царю, днес сме побратими в кървящата рана:
ти - на бедрото с меча си; аз в ръката - с перо от гълъб.

Юни, 2012 г.
Велики Преслав


ОТ ПРОЗОРЕЦА НА ВЛАКА

Няма ги крайпътните гари с градчета от детството,
като в античен театър пустеят отломки от улици.
Къщите бабини, Бог да ги прости, с продупчени покриви…
Мелниците са неми и празни, сякаш танкове са преминали.

Няма ги вече стадата за паша в поляните.
И реката - пресъхнала сякаш от мъка по спомена.
Остаряват далече децата, които отваряха училището,
и пазачът е пръст; катинарът чернее на слънцето…

Няма го мостчето на целувките край гората с брезите.
И родилният дом - без врати, без молитви за майчинство.
Само щъркелите долитат в гнезда върху църквата
и се очаква до есента да отлетят с малките си.

Ех, свобода, не исках да пиша елегии.
И сълзи от сърцето не искам, и съдбовни знамения.
Знам, че изворът на живота ти не пресъхва вовеки,
а гласът на родината е незабравен. И вечен.

Март, 2013