Цветан Спасов

Има една неумолима връзка между идеите и делата. Думите са кухи, фалшиви и неубедителни, когато противоречат на делата. Да съгласуваш думи и дела, значи да бъдеш искрен.

Такава е връзката между поезията и общественото поведение на поета. Когато пишеш едно, а вършиш друго, значи, че не пишеш искрено, че позираш и че твоята поезия не може да има обществено-възпитателно, идеологически-убедително и даже естетическо въздействие. Да изпълниш поезията си с моралната сила на личния пример - това ще каже да и дадеш достоен живот, да я направиш по-силна, по-затрогваща и убедителна.

Ботев подсили своята поезия с пламъка на своя подвиг и своята смърт.

Петьофи умря за свободата и я направи по-блестяща в стиховете си.

Да има достойно поведение, за новия поет това ще рече да бъде верен на историческите задачи, които нашето време му отрежда, като излязъл из средата на оная широка социална категория, носителка на идеологията, която по една желязна необходимост ще легне в основите на бъдещето.

А това значи такава отговорност, такова тежко, но достойно бреме, такова голямо съзнание, което изисква много мъжество, много борчество, устойчивост и героизъм. И значи преди всичко и над всичко да дисциплинира себе си към ония обществени сили, които ще изнесат на плещите си обществения прогрес до онзи край, на който сочат тенденциите на историята, на обществено-икономическото развитие.

Някога някои от поетите бяха бохеми и сред пушечния дим на кафенетата и пред винената чаша мечтаеха и виждаха може би една нечовешка и илюзорна красота, която никога не слезе при тях да ги попита за техния живот. Днешният поет обаче има пред очите си реалните пътища към една съвсем реална красота - красотата на един здрав, щастлив и пълнокръвен живот. Затова неговият дълг е по-суров, по-неотложен, неговият поглед - по-трезвен, и неговите възможности безспорно - по-широки.

Нашата културно-обществена действителност в близкото минало и днес ни показва как поети и писатели, които бяха тръгнали по трудния път на обществения прогрес, захвърлиха тежкия кръст на задълженията и отговорностите и се преселиха в безоблачните селения на Парнас. Това е най-лесния път, но по него не се стига далече: той води до суетната слава и до жестоката забрава.

За утрешните ценители на поезията, които няма да бъдат никакъв “богоизбран елит”, дълбок смисъл ще има само оная поезия, която е служила на живота, на неговите живи и обществени задачи и която има моралната опора на достойния пример.

Всичко това е може би най-елементарното, което може да се каже за поведението на новия поет, но то лежи в основата на неговото обществено звание и то трябва да се повтаря често, за да не се забравя.

в. „Светлоструй”, 11.10.1939 г.