Георги Стойков

Събудих се в ни едно време и мисълта, след дълго лутане тук и там отново се приземи в родното село. Мама, тате, от годините ли, от сънното състояние ли - образите им размътени. Едноетажната къщица - същата. Дворът и той, уж същият, но не е: плочите от кирпичения дувар тук-там се сринали, вратницата - залостена и с катинар на резето - не е издържала на зимните ветрища, килнала се е на една страна. Тъжно. Боли душата. Болката съвсем прогони съня. Обърнах се по гръб, ококорих очи.
Дълга бе зимата, задържа ме тук два-три месеца и сега, когатоо навън започна да почуква по прозореца пролетният вятър, някакво нетърпение ме държеше буден по цяла нощ. Седмица-две, викам си, и тръгвам. Омръзна ми тоя голям град. Задавя ме тоя задушлив въздух. Жадувам да ме лъхне витският повей, нали бащината къща е в края на селото, до реката. Отворя вратницата, прекося черния път и съм на брега: в дълбокия вир потрепват къдрави вълнички, белокорите тополи скърцат с още белите си клони, но пъпките са набъбнали вече, скоро ще зашумят и ще се напълнятс птици и чуруликане.
Преселех ли се пролетно време - карах до есента. И на село ставах рано. Стар човек, колко сън му трябва! Мигна два-три часа и очите сами се отварят. Какво ли не минава през главата ми! Хора и добитък, ниви и ливади, приятели от училището, акрани от пастирските години, безгрижие и лудории, сиромашия и голотия. Най-много се задържа мисълта при детството. Тръгнахме в първо отделение четирийсет и трима. Миналото лято, седнали на пейката пред кметството със Сеферката и Цвятко, установихме, че сме останали само трима. А другите?
Цвятко ме гледа с пъстрите си, вечно засмени очи и отронва само една думица: “Там”.
Сеферката е ококорил големите си черни очи, те изглеждат още по-уплашени от обикновено. Как ли си представя това “там”?
Със Сеферката сме набори - една година сме раждани. Цвятко бе година или две пред нас, но повтаряше и ние го настигнахме още в първо отделение. Той бе по-добър и учителят го сложи със Сеферката на последния чин на третата редица. Останалите бяхме по двама, а някъде и по трима на чин - стаята бе малка. Аз седях на втория чин, току до ламаринената печка. За печката носехме всяка сутрин по едно дръвце от къщи. Торбичката с дългите прашки - вътре учебниците - преметната през глава на едното рамо, а под другата мишница - дръвцето. Сеферката никога не донасяше дръвце. Зимно време той идваше премръзнал, по една оръфана фланелка с пробити цървулки и разноцветни вълнени чорапи, закърпени с парчета плат, защото бяха изядени от молците. Често сядаше на моето място, да се стопли, а аз отивах отзад при Цвятко.
Това общуване ни направи неразделни. Понякога водех Сеферката у дома. Водех го уж да му помагам в четенето и смятане, но той нехаеше. Щом мама ни сложеше да хапнем - я паница боб, я паница квасено мляко, надробено с просеник, той бързаше да си върви. Следобедите ходеше по богатските къщи да сече дърва или да рине на добитъка срещу парче хляб. Цвятко, и той хич не се учеше. Прогимназията те не бяха вече с мен. В гимназията хептен ги загубих, но, изглежда, нещо трайно бе останало от нашето детско общуване, че срещнехме ли се през ваканциите, те много ми се радваха, както и аз на тях…
И ето, чак сега, в пенсионерските години отново се събрахме на село: остарели, побелели, смалени. У Сеферката бяха останали едните очи - големи, черни и вечно уплашени. Главата му все остригана - някога за предпазване от гад, после по навик. Той беше с широки рамене и здрави крака. Походката му беше тромава. Като ходеше се клатушкаше. Бе изкарал живота си с метла в ръка. Поддържаше чистотата на селския мегдан. Сам. Винаги сам. Казваха за него, че с метлата спи. Навремето го водели на учет в една от полевъдните бригади на ТКЗС. Пишели му надница всеки ден, но той на полето на стъпвал. Той е с метлата на площада. Бяха го пенсионирали вече, а продължаваше да чисти. Не даваше хартийка някъде да се види. Доволен беше. Едно се оплакваше само: че не отгледал добър син. Син му, Емин, се оказал пройдоха. Краде, лъже. От затвора не излиза. Или излезе за месец-два и пак го приберат. А има жена и пет деца. И Сеферката се чудеше на снаха си откъде се вземат тия деца, като Емин е все по затворите… И сега, прегърбен вече, бавен, не идва на мегдана без метлата. Кметът бе разпоредил и му отделяха храна от социалния патронаж. Често му сипваха повече чорба в чугунената котленица и той я носеше на децата в къщи. Не се срамуваше, когато съвсем закъса, да ми поиска по левче.
- Полковник, дай за два хляба.
Интересна бе житейската съдба на Цвятко. С учението не станало, макар че баща му имал мерак да му даде образование. Пъпът му бил хвърлен при добитъка. Докато дошло ред да ходи войник - с овцете по Филчов връх. Грижовен, редовен - гледал животните като малки деца. Всяка овца си имала име. Поддържал пасищата целогодишно. Особено лятно време. А накрая на овчарската си гега имал триъгълен резач. Къде види по поляната трън - резне го. След войниклъка веднага го прибрали в ТКЗС - дали му най-елитното овче стадо. А когато стопанството било определено да отглежда кочове за семепроизводство, назначили него да ги гледа. Отлъчени на три-четири километра от село, в някогашна частна колиба, с едно младо момче, ветеринарен лекар, само за две-три години смаяли нашия край. От трийсет коча произвеждали семе за заплождане на десетки стада в Централна Северна България.
Седнехме ли на пейката пред кметството, разменяхме ли по някоя дума за пенсиите, живота, положението в село, след като Сеферката изречеше неговото вечно: „Амика, няма живот в тази държава!”, а Цвятко го нахокваше, че все още се оплаква, аз подкачах Цвятко отново да ми разкаже за срещата си с Първия човек на оная, някогашната държава, за която и той, и Сеферката си спомняха с умиление. Понякога Сеферката рипваше да прибере някоя хартишка, хвърлена от малките ученици. Той викаше по тях и им се заканваше, а те му се плезеха. Цвятко ме поглеждаше хитровато, потупваше ме по рамото и с готовност произнасяше:
- Че ти разкажа бе, полковник!
Стоп! Скоба. Те със Сеферката ме наричаха така още от времето, когато през една годишна отпуска се срещнахме на село. Тогава бях само старши лейтенант. И напразно ги убеждавах, че не съм никакъв полковник. „Ще станеш! Ти си умно момче”- отсече Цвятко, а Сеферката се съгласи. И до ден днешен „полковник, та полковник”! Не исках да ги разочаровам, че така и не можах да стигна до полковник.
- Дойдоха, бе! - разперваше ръце Цвятко и очите му пламваха от възторг. - Дойдоха изневиделица. Точно по обед пред колибата изскочиха две черни лъскави коли и кочовете се юрнаха по ливадата. Бре, викам си, па тия къде са се объркали насам? Стоя аз на праговете по потник, бос, бях изхлузил цървулите, че се готвех, като затворя стоката в кошарата, да полегна под сянката на цера, както правех всеки ден. Даже бях постлал и чердженце. И колите –хоп, под сянката на цера. Изскочиха шофьорчетата, тичат да отворят задните врати. И кого виждам? Първия! Засмян до ушите, с каскета, по риза с къс ръкав, провиква се отдалеко:
- Гости приемаш ли бе, момче?
- Кой бяга от гости - пристъпям аз още несигурно, но като съзрях, че от другата кола слиза и нашия Първи - Петър Балевски, де, - малко се поуспокоих.
С Петър се имахме. Били сме на трапеза на един първи май. Хапнахме, пийнахме си яката, че по едно време и песен подхванахме. Помня, че така, както я бяхме подкарали, аз изведнъж изтрезнях и рипнах.
- Къде би, човек? - пита ме.
- Мани, мани - викам, - много се увлякох. Оставил съм жената при кочовете, трябва да ида да я сменя. Нека и тя дойде да види хора.
Той ме гледа, гледа, удари се в челото.
- Браво бе, Цвятко, ти си бил голям човек!
- Веднага повика шофьора си. Докара ме момчето при кочовете, а Гана замина да доизкара празника…Приближиха, ръкувахме се. Чул олелията, от овчарника се показа и Стефчо, ветеринарният. Гледам го, объркан трие с пешкир ръцете си. Бузите му зачервени като божур. Дума не може да продума. А нашият Балевски ми намига:
- Хайде, Цвятко, почвай да се хвалиш. Такива чудесии направихте със Стефан.
- А, да седнем най-напред, па за хвалбите има време. То, гостенин не седне ли, не е гостенин - казва Първия и хвърля каскета на тревата.
- Столове нямам, но има пънчета. Ей сега ще ги наредя.
Дотичаха и двете шофьорчета, помогнаха да пренесем пънчетата под сянката.
- Бая теснички са тия пънчета. Сложете на другаря Балевски две. С тоя широк екран, едва ли ще се побере на едно.
Петър Балевски не се смути, а се засмя:
- О, другарю Живков, кой е луд да седне на два стола! Седнеш ли на два стола - на земята си!
Живков го изгледа под вежди.
- Ти май намекваш нещо…
Сепна се Балевски, смълчаха се всички, а един дребничък, повратлив такъв, като пумпал, само се окашля.
Насядаха. Наредиха се в кръг така, както бяхме наслагали пънчетата, и Живков се обърна към оня, дребничкия:
- То май е ракиено време, а, Милко?
Тоя, същият, който Живков нарече Милко, погледна часовника на ръката си:
- Дали имат стопаните нещо подръка?
- Е, какво приказвате! - засегнах се аз. - За гости винаги ще се намери нещо, оставено настрана. Само не знам какви са ви навиците. На какво посягате. Модерни питиета нямаме, но джанковица ще се намери.
Изтичах за синията и я търкулнах пред гостите. Донесох и шише джанковица. Стефан, досетливо момче, за минутка набра домати от градината зад колибата, оплакна ги набързо на чешмата и така, както бяха в тепсията, ги сложи пред нас. Намерих и чашки в колибата. Едни шарени такива, от троянски майстори, от Калейца ли, от Борима ли. Почнах да разливам ракията. Къл,къл, къл, а тя отгоре прави синджир.
- Брей, хубаво си живеете тука! - огледа ливадата Живков.
- Па хубаво е, другарю Живков. Въздух като мед. Звънци пеят. Авлига ни събужда заран. Работа - колкото искаш!
- Петър много ви хвали.
- Какво да ни хвали. Хубавата работа я вършат кочовете. Пълни ли са колбите със семе - леко е на душите ни. Семето е най-важното. Овцете зачеват по две, че понякога и по три агнета от това семе.
- Видиш ли бе, Милко. Семето, казва момчето, било най-важното. Значи за овчите стада проблемът е решен. Как да го решим при хората? Какво семе за тях да измислим?
- Това ще кажат академиците. Ще питаме Ангел Балевски.
- Ангел разбира от стомана, а тука става дума за семка, за нещо живо. Така ли бе, момче? - обърна се той към Стефан Ветеринарния.
Стефко, зачервен и по ушите, хъката-мъката нищо нищо не можа да обясни. Голяма и дълга приказка стана. Всичко се завъртя около кочовете. И за нас със Стефан, де. То не бяха хвалби, не бе чудо. Накрая всички се обединиха около това, че разковничето на живота, на всичко добро, се върти около семката…
Опитаха ли ракията, не я ли опитаха, така и не разбрах. Както внезапно пристигнаха, така внезапно тръгнаха да си ходят. Живков сложи ръка на рамото ми:
- Добър урок ни изнесе, момче. Благодарим! Така си е: всичко зависи от семката. Те и хората са го рекли: “Каквото посееш, такова ще жънеш!”
Вървим със Стефан към колите, да ги изпратим, и гледа нашия Първи, Петър Балевски, де, нещо ми сочи с пръст ревера си. Аха, сетих се! Казва ми, че ще има медал. Аз му соча с пръст и Стефан, защото той е главният. Аз слагам зобта на кочовете, паса ги по ливадата и ги поя с вода на ручея в долчината, но майсторът по семепроизводството е Стефан. Така де, защо да се лъжем. Той е майсторът. Балевски ми върти глава. Ясно - награди ще има и за двама ни!
Изпратихме ги и вече не ги видяхме тия хора. Петър Балевски, млад човек беше, як човек, внезапно си отиде, а Живков и оня, ситният, дето му викаше Милко, бяха далеко от нас. Пък и времето се обърка, никой не ги споменаваше вече. Ни по вестници можеше да прочетеш за тях, ни на телевизия да ги видиш. Виж, тогава де, в ония години още, ордените дойдоха само след две седмици. Това е то животът, полковник - спомени. Но тоя ще го нося, дорде съм жив…

***
След седмица или две, не помня вече, си заминах на село. Тръпнех от хубави предчувствия. Ще си бъда пак в бащиния дом. Ще се радвам на двора, дръвчетата, градината. Кокичетата-саморасляци сигурно са прецъфтели, но божурите и трендафилът тъкмо сега цъфтят. Няма да се стърпя, още по обяд ще ръшна към чаршията. На пейката пред кметството наборите сигурно си хортуват и се препичат на слънчицето.
Настроението ми се попари, още щом слязох от автобуса. Насреща ми Сеферката. Очите му големи, черни, уплашени и тъжни. Спускам се да го прегърна, а той стои като вдървен.
- Какво става? - питам. - Защо си така умърлушен?
И таман да отворя уста да го попитам за Цвятко, и той изхлипа:
- Само двама сме вече, полковник.
- Какво?
- Вчера му отслужихме деветини.
Отпуснах чантата на земята. Гърлото ми се затикна. Широките рамене на приятеля ми се друсаха като на малко разплакано дете.
Тръгнах за в къщи покрусен. А сега какво да правя? Нямах отговор. Май ще бъде най-добре да оставя багажа, да откърша от трендафила няколко стръка и да прескоча до гробището. Ще прелея на мама и тате, ще постоя до пресния гроб на Цвятко. Заровен беше в милата дерманска земя още един светъл спомен от живота ми…