Владимир Янев 

*

Това е положението - за да си сериозен критик, трябва да имаш своя гледна точка, която да гледа извън четенето, извън литературата…

И непременно да преоценяваш, да осъждаш!

Как го беше написал Кавафис? Ето така:

„Прочетох, вникнах и осъдих.”
И той си мисли, че ни е сразил
със своето: „осъдих”, смешният глупак.
Не ни направи впечатление и тази мъдрост.
„Прочел си, но не си се вдълбочил.
Защото ако беше го направил,
не би „осъдил” - отговорихме му ние. 

*

„Разсъжденията на твърде много хора се състоят в това да осъждат“, констатира Карел Чапек. И буха с бухалката по дървените глави с гледни точки.

(Преди време ми разказаха как някой си нарисувал една точка на дъската, накарал учениците да се втренчат в нея и да дадат предложения като как им се вижда тая точка (което е интересно!), а след като изслушал предло­женията относно точката, казал, че това са глупости и че той щял да ги научи как да достигат до гледната точка на автора, за да имат правилен поглед върху тази гледна точка и да не си въобразяват, че извън нея има нещо дру­го. След което вероятно учениците се научили да откри­ват точката, но са забравили да се удивяват на всичко извън нея. Това според мен са правили привидно - нор­мално би било да се удивяват на удивителните неща в се­бе си и извън себе си. Както и да са престанали да търсят удивление в четенето, където най-важно се оказва да на­мираш някаква точка и така да печелиш точки.)

Но да се върна към милия и умен, и малко дидакти­чен Чапек. Който глаголи следното:

Вярвам, че да виждаш е велика мъдрост и много по-достойно за похвала, отколкото да осъждаш; вярвам още, че колкото повече някой „вижда”, толкова по-мал­ко може да осъжда и толкова по-малко би желал да бъде съдник. Но накъде си тръгнал ти, човече с гледна­та си точка, ако искаш само да виждаш? Гледната точка не е инструмент за виждане, а само за осъжда­не; загрей до точката на кипене всички мъртви точки на душата си и сложи точка на всичките си гледни точ­ки; те няма да ти послужат за нищо, абсолютно за нищо там, където пред теб стои най-тежката и най-отговорната оптическа задача: да виждаш. 

*

Консумативното ни отношение към книгата… Раз­листваме я като ресторантско меню. (Един приятел казваше, че въпросното меню чете като арабски текст - отдясно наляво. Първо гледа цената - след това ястието!)

А коментирайки „Мадам Бовари”, Даниел Пенак цитира изречението „Отседнаха в една странноприемни­ца в квартала Сен Жерве, дето за вечерята сложиха на­рисувани чинии, изобразяващи историята на госпожица Дьо Лавалиер“.

Изречение като изречение! Ала Пенак отбелязва, че за да се видят рисунките по чиниите, те би трябвало да са празни. Всъщност не е така, защото се предполага, че в тях сипват яденето след това. Но главното в разсъжде­нията на критика е заключението му: „Ема е способна да види чинията като книга, а повърхностният читател - книгата като чиния.“

Преглъщаме книгите набързо, без да изпитваме ра­достта от бавното и сладостното им преживяване. 

*

Тъжният разказ „Мендел Книгата” не е поместен в българския петтомник на Стефан Цвайг. Има го още в сборника „Новели”, издаден в библиотека „Златни зърна” на Славчо Атанасов през 1946.

Повече от тридесет години Якоб Мендел си чете във виенското кафене „Глук”. Този „титан на паметта” познава „всяко растение, всяка инфузория, всяка звезда във вечно променливата и постоянно преобръщаната вселена на книгите“, „благодарение вечната тайна на всяко усъвършенстване - съсредоточението“.

При Мендел се стичат професори, студенти, писа­тели, книжари - той безпогрешно ги насочва към всеки възможен раздел на знанието. Изцяло врекъл се на кни­гите, напълно чужд на всичко, което става извън тях, той въобще не забелязва промените в живота, не знае дори, че е избухнала война… Вкарват го в концлагер, където напълно загубва способностите си, своята чудна памет.

Дребна история, бързо забравена сред безумията на световната касапница. Разказът завършва така: „книги се създават само за да се свържем извън собственото си битие с други люде и по този начин да се браним срещу неумолимите врагове на живота - тленността и забра­вата“.

Тленността и забравата са участ на всеки. Излизане­то извън собственото битие е постижимо само за добрите хора. Трагически начин за подобно излизане е самоубий­ството, което е винаги послание. Не толкова срещу, кол­кото заради другите… Самоубийците ни спасяват по свой, трудно непостижим начин. Разбира се, от това уко­рът, обвинението към нас и света не отпадат. 

*

Голяма наслада е да четеш скептичната до жесто­кост проза на Бунин. В нея има един светъл разказ „Бернар”. Така се казва морякът, който се е грижел за яхтата „Бел ами” на Мопасан. Французинът го е описал в пре­лестната си новела „По водата”. Преди да умре, Бернар казал: „Мисля, че бях добър моряк.” Той бил мълчалив, но сините му очи оживявали, когато станело дума за Мо­пасан. Тогава морякът говорел невероятно…

Бунин завършва разказа си така:

Струва ми се, и аз като писател съм заслужил пра­вото да кажа за себе си в моите последни дни нещо по­добно на онова, което е казал за себе си Бернар, преди да умре.

Може би изглежда скромно?

Напротив - скромността тук няма нищо общо. Тук говори достойнството, с което Бунин е надарил своя ге­рой Бернар. Той пожелава да надари и себе си…

Нескромното е, че и аз се надявам да кажа нещо по­добно за себе си, преди да… 

*

Невротикът Уди Алън разбрал колко е нищожен, когато преживял чудесен слънчев ден. Но същото мислел и предишния ден - когато валяло. Няма спасение за този, който е зает със съмненията в себе си.

Но още по-неспасяеми са влюбените в себе си. За един такъв Уди пише - така се загледал в отражението си, че се наложило да източат водата от басейна. А Чехов е убеден - най-характерното за бездарника е, че се държи надменно и надуто като първосвещеник. 

*

Първо беше романът „Капитан Михалис”, след това онзи могъщ филм с Антонио Куин, направен по „Алек­сис Зорбас”. (Романът излезе по-късно.) Танцуваше геро­ят, танцуваше с такова превъзходство над всяка радост, над всяка неудача, над всички срутвания на света, че из­пълваше душата с увереност - това е човекът! Така тряб­ва да е цял живот, че и след него!

Никос Казандзакис - странстващият критянин, по­гребан в родината си след дълги скиталчества. И на го­лемия дървен кръст - предизвикателното:

Не се надявам на нищо,
не се страхувам от нищо.
Аз съм свободен. 

*

                                                         Моят отговор на епитафията:

Надявам се на нещата, които бих искал да напиша;
освен от страха, че няма да ги напиша, не се стра­хувам от нищо друго;
съвсем не се чувствам свободен от съмненията дали ще ги напиша, дали ще са необходими. 

*

Малкият принц среща продавач на хапчета за уто­ляване на жаждата. Пита го какво печелят хората от това, а онзи отговаря - спестявали четиридесет минути на сед­мица. Добре, ама гостенинът от далечния астероид задава нов въпрос - какво щели да правят с тези четиридесет минути. Продавачът ядосано отвръща, че не го е грижа за това, а Малкият принц си казва, че ако имал четиридесет свободни минути, щял да тръгне полекичка към извор­чето, за да се напие с вода.

Често съм цитирал този епизод от великата творба на Сент Егзюпери, но сега се замислям за телевизията, която рядко гледам и често отричам. Бих искал да се от­кажа окончателно от нея, но в такъв случай следва да съм и против водопровода. Телевизията „хлорира” информа­цията, но защо тогава не пия вода от изворите. Това е „привилегия” на малцина, а от вода има нужда всеки.

Започвам да прецъквам телеканалите и тъкмо да се „отсърдя” на кутията - о, боже мой: Азис…

*

Авторът на „Великият Гетсби” има една простичка фраза - „Богатите са също като нас, само дето имат повече пари.” Сякаш иска да ги утеши. Никаква завист нямам в сърцето си спрямо тях и спрямо властниците, но и никакво съчувствие. Няма да ги оставя да поплачат на рамото ми.

Ето всъщност историята, която искам да разкажа. Тя е за един африкански цар. Той се изкачил на висока кула с дванайсет жени, с дванайсет певци и с двайсет и четири меха вино. Цялото селище се затресло от песните, танците и виковете. Царят се уморил, седнал, засмял се. След това се запрозявал. Станало му скучно. Хвърлил от кулата първо жените, след това певците и накрая празни­те мехове вино. Но не му олекнало и заплакал.

Неутешимата владетелска мъка… Страданията на имащия… Не нам, не нам, царю! Не нам, богатунгели! 

*

Какво е четенето? Акт на избавление. Неосъзната съпротива срещу заобикалящото.

Даниел Пенак го казва остроумно: „Едно добре из­вършено четене те избавя от всичко, включително и от самия теб.” Той добавя: „И най-вече, и най-вече ние че­тем против смъртта.“

Нещо подобно твърди Йонеско за писането. Факти­чески ние пишем против смъртта.

Дори когато я призоваваме. Най-вече тогава, защото е някак наужким, като игра. А играеш ли с някого, той ти става приятел. 

*

На моята сегашна възраст Юрий Олеша си спомня как някога се обръщал, когато викнели някому: „Мом­ченце!”

И развива такъв сюжет:

- Старче! Ей, старче!
Не, това не съм аз, не може да бъде.
- Старче!
Не, няма да се обърна. Не може да бъде това да е станало толкова бързо.
- Старче! Ама че глупак - не се обръща! Ами че това съм аз, смъртта!
Неутешително! Ала аз ще постъпя със смъртта като Зенон, убеден, че поезията винаги е с човека.
- „Защо ме викаш - идвам сам!“ - изрекъл той стиховете на Есхил, миг преди да издъхне.
Ако не ми вярвате, заповядайте на онзи миг.

*

Чехов имал навика да лови слънчеви зайчета с шап­ката си. Балмонт твърди, че е дошъл на този свят да види слънцето. (След време нашият Пеньо Пенев го повтаря буквално в „Дни на проверка”. Това не нащърбя уникал­ността на поемата.) А Олеша се вижда като кацнал на слънчев лъч.

Той се възхищава от Иля Селвински, който написал, че муцуната на тигъра е „мустаката като слънце“. 

*

… живеят и сред мрака слънчевите хора…

*

Същият този Олеша е с изострено чувство за обра­за. Той отбелязва, че в есенен ден локвата лежи под дър­вото като циганка. Според него при взирането във вели­ките произведения могат да се открият такива образи, които определя като „чудеса на литературата“. И казва, че те трябва да се посочват на читателите. Защо ли?

За да се покаже на хората как са умеели да мислят и виждат други хора. /…/ За да могат и ония, които не умеят да мислят и да виждат така, все пак да се уважават в този момент, разбрали, че щом и те са хора, и те са способни за много неща.

Това е достойна задача за изследователите на лите­ратурата. Лошото е, че огромна част от тях нямат очи и усет точно за такива миниобрази, които правят от думите поезия.

Четеш едни каканижения, цитиращи други какани­жения, за да се противопоставят на трети такива. И го ня­ма извисяващото усещане, че си човек, способен за мно­го неща… Ставаш способен само за каканижения!

*

Мисля, че Олеша би харесал описанието на Казан­дзакис на манастира „Санта Клара” в Асизи: „Камбанарията, покривът, дворът бяха пълни с гълъби; целият женски манастир въздишаше влюбено като гълъбица.“

Още едно литературно чудо?! Заобиколени сме от чудеса! Да ги назовем, да ги съхраним живи завинаги…

*

След отмъщението на Медея нещастният Язон пре­живял много страдания. Бродел от град на град и никъде не можел да намери спокойствие. Стигнал до мястото, където бил изтеглен на сушата славният „Арго”. Язон по­легнал под сянката му, но изгнилият вече кораб рухнал и затрупал предводителя на аргонавтите. Тъжен край!Читателят е със сходна съдба. Аргонавствата му свършват с премазване от прочетеното. Достоен край!

*

… и без самооблъщения…