ДЕТЕТО СЕ ОБАЖДА

Паулина Станчева

ДЕТЕТО СЕ ОБАЖДА

Детето се обажда: „Съществувам!”
Детето се обажда: „В теб съм, чакай ме!”
От този миг светът запролетява.
Светът цъфти, ухае и музика излъчва.
Това е музика на розовите пъпки,
които се разпукват между нощта и утрото,
шумът на младите листа, когато няма вятър.
Това е всичко, което няма име
и няма свое копие и образ.
Мълчание и говор едновременно.
Копнеж и същевременно - действителност.
И най-невероятното: и свобода,
и окованост заедно!
Една затрогваща загриженост
към неразпукания цвят!…

О, съд, по-крехък от кристал,
във който бъдещето съществува!
Бъди благословен!


***
Детето хруска сладко
своята препечена филийка,
намазана със мед и масло.
Снимка,
която ни напомня изведнъж
за нехраненото детство
по земята.


***
Кой може с нож да нарани водата?
Кой може да простреля въздуха прозрачен?
Кой - със стрела небето да промуши?
А за сърцето ни човешко -
за тъй юмруче - мускул във гърдите,
не е потребно даже и оръжие,
студено или огнестрелно.
Достатъчна е дума ръбеста и остра,
достатъчен - наточен поглед
или усмивчица отровна -
и то е вече наранено.


***
Ако нещо тържествува
на тази земя,
ако нещо може
да се похвали с безсмъртие,
то е само
(или преди всичко)
тревата.
Дори смъртта е за нея
празнично угощение.


***
Да се сприятелиш със себе си -
това е може би най-трудното,
което се постига в края на живота.
Да сложиш мъдро равенство
между живяно и неизживяно.
И в крайна сметка да се примириш
с неуталожените чувства и стремежи,
със разпиляното по пътя на годините.


***
Усети ли вълна -
черупката си мидата затваря.
И нека бие камъка вълната -
спокойно мидата
затишието чака.


ПЪЛНОЛУНИЕ

Най-кръглата луна
се давеше във залива
сред блесналите люспи на водата.
И само облак можеше да я спаси,
но за беда - безоблачно
небето беше.


РЕКА

Реката тече непрестанно
между двата си влюбени бряга.
Реката е само движение -
бреговете покой, неподвижност.
Свойто устие гони реката,
макар и да знае,
че морето е краят солен
на водата й сладка.


***
До костите прониква
на есенното слънце топлината.
Тъй топли любовта навярно,
до старост оцеляла.


ПЛЕННИЦА

Една седефена луна
от невнимание се е заплела
във клоните на явора!
Побързай, ветре,
зелените решетки да разчупиш,
луната да освободиш!


***
И вечността на камъка
е под съмнение:
една довята с ветровете семка
от борова шишарка или елова
ще пусне корени в него
и със годините - ще го разцепи.
И всъщност ний не знаем
къде е силата и сигурността,
щом камъка пред семката отстъпва.


В КРАЯ НА ЗИМАТА

Ако допреш ухо
до грубата мазолеста кора на бука,
да чуеш непременно как се буди
мъзгата на живота.
Как тръгва отдалече и дълбоко
уханието жизнерадостно
на утрешния лист и желъд.
Как бавно, но уверено се ражда
пролетта!


***
Понякога съм тъжна.
Тъжна като ябълков клон,
на който са обрали
до една всички ябълки.
Тъжна като птица,
чиито птичета вече
сами се справят
с ветровете, с пространствата.
Тъжна като кристално огледало,
в което е престанала
да се оглежда
хубавата стопанка.


***
Гледахме се като хипнотизирани
аз и змията.
И не беше оная, от библейската
райска градина,
а пепелянка, с познатия
зигзаг на гърба си
и отрова в зъбите.
Ей сега ще се хвърли
и ще ме ухапе - помислих.
А дали и тя не мислеше;
ей сега тази пета
ще ми смаже главата.
Гледахме се и не предприемахме нищо.
Нито тя ме ухапа, нито аз я ударих.
Разминахме се.


***
От монолитен камък
душа уж притежавам,
а всъщност - пясъчник -
душата ми се рони
от полъха на бриза,
от капките дъждовни,
от ехото на песен.


МОЛБА

Не е заравяйте
като грудка в земята,
когато се скъса
на живота ми нишката!
Дори да сте сигурни,
че в цвят ще се превърна,
във стрък зелен -
не ме заравяйте в земята!
Не ме затрупвайте
със буци пръст -
ще ми тежи!
Заклевам ви:
на огъня ме дайте
и на ветровете морски!
Праха ми да се разпилее
из пространства и галактики,
та да ме има
в бъдеще и там,
където съм отсъствала до днеска!