Веселин Ханчев

Когато преминах големите реки на Виетнам, устремени към океана, срещах често по саловете хора, които пееха. Това бяха селяни, завръщащи се от пазар, бойци, девойки и младежи, тръгнали да ограмотяват жителите на далечните селища в джунглата.

Всъщност те не пееха. Те рецитираха стихове на стари и нови поети. Рецитираха ги нежно, напевно, с гласове, прилични на птичи чуруликания. Поезията във Виетнам е останала при своя извор, при поезията. Така тя прониква навсякъде, става израз на всяко човешко вълнение, принадлежи на всекиго.

Поетите от миналото, чийто древен храм и досега стои във Виетнам, са оставили велики образци. Днешните поети използуват тези образци, дават им ново съдържание, говорят чрез тях на милиони хора за живота, за щастието, за бъдещето на страната, за нейното обединяване с братята от юга.

Проста и непретенциозна като песента, поезията става средство за общуване между хората, става ясна и достъпна почти като говоримия език.

Такава е и поезията на Хо Ши Мин.

За пръв път чух стихове на президента пак там, в неговата страна, кръстосвайки я от Диен Биен Фу до седемнайстия паралел и от границите на Лаос до океана.

Това са четиристишия, които се знаят почти от всекиго, които се пеят навсякъде. Но не защото техният автор е държавният глава, бележитият революционер, обичаният от народа чичо Хо.

Защото преди всичко са написани от поет.

Във Виетнам хората още от древни времена са възпитавани да уважават поетите наравно с държавните мъже. Поезията на Хо Ши Мин, събрана почти изцяло в сборника, известен под името „Дневник от затвора”, се отличава с голяма простота, лаконичност и почти графична чистота на рисунъка.

Тя продължава древните традиции от епохата на династия Тхан, но същевременно внася в тях и нещо съвършено ново.

Описвайки с превъзходно майсторство природата, Хо Ши Мин я заставя да вземе участие в живота на човека, в неговите вълнения, в неговата борба. Никога пейзажът не остава, както у класиците, мъртъв и безстрастен.

Реки и небеса, планини и слънца, дъждове и дървета, ветрове и птици - всичко е в движение, свързано с душевните движения на човека, всичко се променя заедно с промените в човешкото сърце.

Четиристишията, малки по размер, разкриват огромни светове. Светове на непосилни страдания, на мъжествена твърдост, на непреклонна вяра в победата на народа.

Това е летопис, разказван със задъхан от болка, накъсан от въздишки и яростни викове глас на човек, окован и все пак непобеден.

Когато човек чете или слуша затворническите песни на Хо Ши Мин, той вижда по-ясно неговия голям ръст на революционер, държавник и човек.

Вижда величието и на народа му, нежен, мъдър и героичен.

сп. „Пламък”, 1947, кн. ІІ