Анжела Димчева

Коментарите на Николай Петев към всяка творба в книгата не са литературен анализ. Те са професионална естетска оценка и съхраняват едновременно лаконичния, чисто човешки, авторов отклик и актуалната рецепция на тези безсмъртни стихотворения в нашата литература. Този личен антологичен подбор до голяма степен говори за извънвремевостта на поетическата фикция, когато става дума за талантливо прозрение, обхващащо в дълбочина националната ни характерология, проникващо в скритите пластове на психическата природа, в общовешките истини или в емоционалния ескиз на съвременника.

Стихотворенията на Иван Вазов („Линее нашто поколение”), Петко Р. Славейков („Не сме народ…”), Димитър Подвързачов („Родина”), Асен Разцветников („И моят народ е ранен…”), Христо Смирненски („Братчетата на Гаврош”) и Никола Вапцаров („Кино”) разпознават елементи, понятия, идеали, бит и обществени колизии, които са абсолютно актуални и днес. Въпросите в тях бодат жестоко, прекрачили границата на века, зациклили в своята неразрешимост от уж модерния човек, който знае всичко. Например за „Братчетата на Гаврош” Николай Петев създава изцяло реторично послание, което никой не би оспорил:

„Какво се е променило? Не ги ли виждаме по улиците? Не чувате ли техните въздишки? Не ви ли бучат в ушите?
Защо са обидени? Кой ги осъди на бедност? Защо въздишките им са плахи?
Подминавате ли ги? Не ви ли карат да мислите? Да се бунтувате?
Обичате ли ги?
Стар съм за Гаврош, но гаврошовците са и мои братчета.”

На другия полюс са интимните пейзажи с контрастни, мъчителни цветове, видени от харизматични личности, чиято поезия е онази нежна стихия, която няма как да не приемем с възхищение и поклон: Димчо Дебелянов („Сиротна песен”), Никола Фурнаджиев („Пролетен вятър”), Блага Димитрова („Вишна”), Елисавета Багряна („Потомка”), Христо Ботев („Борба”).
А между тях е невеществената, по-жизнена от слънцето - Любовта: Пенчо Славейков („Неразделни”), Христо Фотев („Колко си хубава”), Иван Пейчев („Мълчание”), Давид Овадия („На сватбата…”).

Николай Петев се е постарял да обхване почти всички нюанси и на философската поезия - Атанас Далчев („Вечер”), Веселин Ханчев („Лов на делфини”), Добри Жотев („Маскарад на лъжата”), Богомил Райнов („Тръбачът”), Александър Геров („Промисъл за вселената”), Иван Динков („Лирика”), Георги Джагаров („Признание”).
Често в коментарите си Николай Петев търси основанията, непредвидимата логика за успеха на едно стихотворение, за безспорното му налагане в читателското съзнание, за превръщането му в част от авторския фолклор под общото наименование „вечни творби”. Например за Христо Фотев той пише:

„Във всички религии любовта е приближаване до Бога, вдишване на страст, издишване на доброта, възхищение не от себе си, а от друг човек. Учени твърдят, че е болест с определен срок на действие, но най-големите й диагностици са поетите. С „Колко си истинска” завършва това стихотворение и си мисля, че има успех само онази поезия, в която е налице истинност на чувството, където няма изкуственост на строежа на стихотворението, където има яснота, неподправеност и сливане с всяка дума. Така е при Яворов, така е при Ханчев, така е и при Христо Фотев.”

Тази антология е една ритмично организирана словесна симфония, която в интермедиите на искрена читателска въздишка е включила и аплаузите на един литературен критик, но преди всичко - оценката на народа ни за поетите - привидно български, но всъщност световни гласове…

Николай Петев, 33 стихотворения за препрочитане, изд. „Български писател”, 2013