ПЕСНИ ЗА МОЕТО ЩАСТИЕ
ПЕСНИ ЗА МОЕТО ЩАСТИЕ
1.
Младостта ми изгря след времето,
младостта ми кипи като лава.
Мисълта ми преброжда навсякъде
и сърцето си щедро раздавам.
Аз поглъщам с разкрити зеници
новините от новото радио
и изтръпвам, и стискам пестници,
и скърбя, и безкрайно се радвам.
Аз преброждам широките ниви,
дето жънат и плачат жетварки,
аз се скитам сред бели оризища
и почивам под сенчести палми.
Аз помагам на смелия воин
да запази свободна земята си
и достойно и храбро се боря
под великото знаме на правдата.
Аз задържам ръката несигурна
на безумния млад самоубиец
и говоря открито и сигурно,
че ще бъдат щастливи години!
Аз обича безумно земята си
и народа си беден обичам:
мойта младост и вяра, и сили
без преструвка им гордо обричам.
Младостта ми изгаря сред времето,
младостта ми кипи като лава.
Мисълта ми преброжда навсякъде
и сърцето си щедро раздавам.
2.
Тихи стъпки разгониха грижите -
ти ми носиш две ясни очи,
дето грее приветно усмихната
твойта вяра във нашите дни.
Ти ми стискаш до болка ръцете
и ми казваш сърдечно “Здравей!”.
Колко много те любя и вярвам,
колко близка те сещам до мен!
Ние свързахме нашата младост
със дълбока и топла любов
и сега не е толкова страшен
тоя труден и тъмен живот.
Че със твоите мънички сили,
с твойта вяра и твоя кураж,
ще помогнеш достойно да минем
всяка тежка и смела борба.
Идат дните, когато със тебе
и със нашия силен народ
ще изградим и бодро ще срещнем
възмечтания весел живот.
Тихи стъпки разгониха грижите -
ти ми носиш две ясни очи.
Ще напиша най-бодрите стихове
за живота прекрасен, велик!
3.
Ти можеш ли
като Артур Рембо
да легнеш в някой трап
и там с любов
да свириш песни стройни
със връзките на своите обуща?
Допущаш ли,
че бледата девойка от мансардата
и тоя груб работник
се любят, както някога
при Шекспир се любеха
Ромео
и хубавата Жулиета?
Допущаш ли и можеш ли? -
защото аз не мога!
Не мога да напиша
ония нежни стихове,
облечени във руното
на краски и на символи.
Не търся мойто щастие
във сините очи
на някаква си
тиха Жулиета,
защото го намерих
в безкрайния кураж
на стачничката Светла.
Не искам и не мога,
защото ме изпълват
със гняв и със тревога
събитията вън.
Защото в тез години
по-много ме тревожи
стихът на Маяковски
и участта открита
на моята родина.
Артур Рембо - поет -
заспа във своя трап.
Днес търси Жулиета
самичка своя хляб.
Аз ще възпея жарко,
с възторжени слова
моята другарка
в таз кипнала борба…
ПЕСЕН
Стените са от сив, студен бетон,
цветята са покрити с прах и сажди.
Като огромно смръщено око
небето е опулено в стъклата.
Да можеш да намериш клонка с цвят
на някоя разкошна бяла вишна,
та да накичиш голата стена
и в стаята на цвят да замирише.
Мъртвилото на тоя град голям
не можеш с бяла вишна да прогониш.
Еднички буйни, прелестни цветя
са любовта и нашите възторзи.
Едно момиче с пламенна уста,
стотиците възторжени другари -
това е красотата в тоя град,
това е мойта вяра и опора…
Стените са от сив, студен бетон
и бедността със мене квартирува,
но с моя огнен, борчески възторг
и с любовта мъртвилото щурмувам.
1942 г.
ВЪЗТОРГ
Пей, сърцето ми, възпявай
младостта, която иска
да захвърли шепа пясък
на морето сред вълните,
да мечтае, да лудува
жадно, огнено да люби.
Тая вечер съм целувал
жарко моята любима
и се връщам развълнуван
от очите и красиви.
Нека вън дъждът ме шиба
с белите си зли камшици.
Зная, че смъртта ме дебне
иззад ъглите потайни,
знам, че няма да избягна
от окото и коварно.
Но недей, сърце, да жалиш,
че без време ще пропадна.
Щом обичам да мечтая,
щом се радвам тъй нескрито
на кипящата си младост -
ще загина в бой за тая
младост, дето е убита
в бедност, работа и грижи!
Пей, сърцето ми, възпявай
младостта, която люби.
Пей, че в тая вечер хладна
се усещам горд, пожарен,
но недей за туй да жалиш -
млад и силен, че ще падна…
ПОСВЕЩЕНИЕ
На Ленко
Един изстрел в потайната нощ…
Кой умря в този час неспокоен?
Дали някой неслучил юноша,
или ти, брате мой, друже мой?
Ний живеем под грозното дуло
на един безпощаден револвер,
ний умираме всяка минута
и с кръвта си нощите тревожим.
А във къщи не спят и ни чакат,
знаят там, че ни дебне смъртта.
Във очите на нашите майки
не остана едничка сълза…
По небето звездите кръстосват
като мечове свойте лъчи.
Смели сенки се дебнат и гонят,
смели сенки на двете войски…
…………………………
Ще се съмне над бедните къщи,
светлина ще нахлуе във тях…
Още кръв ще се цеди по пръстите,
още ужас ще има в сърцето.
Ще се върнем при нашите майки
и на тях ще разкажем за всичко -
как се бихме в нощта безпощадно,
как врага ний накрай победихме.
Те ще галят косите ни бавно
и ще гледат все във очите ни -
тия, дето ни в къщи очакват
и изплакаха, брате, сълзите си…
1942 г.
НА МАЙКА МИ
Няма да забравим, че стоим на пост,
няма да оставим битката сурова,
но във тая ярка, звездочела нощ
нека да проплаче пак акордеона.
Някъде оставих майка си сама,
тръгнах да се губя в нощите тревожни.
Няма да забравя бялата коса -
как се тя загуби в мрака неспокоен.
Ще ли да ме види майка ми и пак
жадно да прегърне своя син неверен,
или ще ме върнеш, хищнице съдба,
на мойта майка мъртъв, след разстрела?
Там сега е тихо, само в трескав сън
майка ми изгаря, сепва се и чака.
Няма друга обич, няма други син -
в тоя свят бездушен сам съм и останал.
При нея оставих от моя възторг
и моите верни, предани другари,
но не ще удави тяхната любов
на моята майка мъката безкрайна.
Нека тая стара, грохнала земя
да изтръпва с болки в борбите сурови.
В тоя час на спомен, в тоя късен час
скръбно да засвири пак акордеона.
В ТАКАВА НОЩ…
В такава нощ ще ме загубиш.
Ще писне сова в мрачината
след писъка на вражите куршуми…
На гроба ми цветя ще носят
другарите. Ще плаче майка ми
и ще нарежда скръбно спомени.
В градината ще цъфнат макове.
Животът ще блести с възторзи.
Щастливо ще се любят младите…
Ела последен път на гроба ми
и разкажи, че моите илюзии
се сбъднаха така разкошни!
В такава нощ ще ме загубиш.
Ще писне сова в мрачината
и пак ще стане много глухо.
1942 г.
ДО ЛЮБИМАТА
Във градинката босилек,
бял босилек нацъфтял.
Кацнала е малка птичка
върху момина ръка.
- Разкажи ми ти, хвъркато,
де е моята любов?
Жив ли е до днес юнака
или гине в някой гроб?
Бяла риза съм ушила
с черни мисли на глава,
че ще стане май година
как ми вест не е пратил.
Питам вятъра-балканец -
той го взема на шега.
С мъката ми си играе,
както с горския листак.
- Ех, момиче, не напусто
плачат твоите очи.
Мъката те не напуща
и незнайно те гнети.
Девет пъти са проболи
в бой юнакови гърди,
девет дена как се бори
със смъртта си твоят мил.
И в безсъница бълнува:
ту душманина ругай,
ту понякога целува
с мисъл твоята уста.
Вчера кацнах на ръка му
и обадих му се аз,
той, юнакът, се зарадва
и ми рече с тъжен глас:
“Чувай, птицо, отлети,
хубавицата ми виж,
поздрав топъл занеси и
и от мене и кажи:
ако свърша, нека знае,
не забравих я за час:
виждали са тез балкани
как за нея съм мечтал.
Ако ли пък стана утре,
по-голям ще водя бой,
по-ненавистно ще удрям
от омраза, от любов.
Че година вече стана
как дели ни кървав враг,
как във огън изгоряват
жадно младите уста.”
1943 г.
ЛЕГЕНДА, ПРИКАЗКА ЧУДНА
На Христо Кърпачев - военен командир
на народните чети в Плевенски окръг,
убит на 23 май 1943 г.
Ще минат години, усилни години на горест,
тук новите хора в борба и във труд ще се родят,
а в малките къщи, загубени в мрак и във плесен,
ще светне пак радост, ще гръмнат и волните песни!
Тогава легенда за теб ще разказват охотно
и приказка чудна за гордата смърт на героя.
…Как в робски години, пиян от кръвта на народа,
беснял е тиранин, по родните краища бродил,
устата с юмруци запушвал, във тюрми ни хвърлял,
изтръгвал ни хляба и в нашите кърви ни къпел,
родината наша продал на невиждан разбойник,
жесток господар, зъл и бездушен тевтонец.
Прииждали в страх и тревога смълчаните нощи,
кънтели във мрака тиранските стъпки злокобни…
Но вест се разнесла, че нейде в горите дълбоки
юнаци се сбират и всички за бой се приготвят…
Започнали битки незнайни, нечувани битки,
изгрявало слънцето сутрин в пожари размирни,
по скрити места във кратки и кървави свади
ударен е падал и гинел врагът им омразен.
Юнаците ти си предвождал, герою прекрасен,
със ботевска песен кръвта неспокойна си палил
и в бой безпощаден, когато врагът е налитал,
пронизан си паднал и бил си безстрашно усмихнат.
Ще минат години, усилни години на горест,
тук новите хора в борба и във труд ще се родят.
Тогава легенда за теб ще разказват охотно
и приказка чудна за гордата смърт на героя.
1943 г.
