Дмитрий Кедрин

превод: Димитър Методиев

МАЙКА

Старица сина си обичан на поход изпраща,
с ракия го черпи и стреме копринено хваща.
Той сяда на коня, опъва юздата юнашки
и казва: - Такава е нашата участ казашка!
Ти, мале, се дръж, не умирай от мъка и скука:
остана ли жив зад морето - ще дойда пак тука.
Щом гъските литнат на север, излез и ме чакай!…
- Ще чакам! - тя каза. - И няма да мръдна от прага!

Стоя тя и чака две дълги години край къщи
и гледа: синът й от поход не се ли завръща?
На третата - ей я, смъртта се яви и й рече:
- Е, хайде, Прасковя! Да тръгваме, време е вече!
Старицата каза: - Бих дала душата си с радост,
но майчина клетва сина да дочакам аз дадох.
Когато с хляб, сол го посрещна, кога го прегърна,
тогаз ще извадя от шкафа премяната смъртна!

Тогава погледна смъртта във гърнето с водата
и рече: - Нещастия черни му готви съдбата:
във царство незнайно, където небето е синьо,
той жаден се лута, объркан в безводна пустиня.
Отдай ми ти старото тяло, аз облак ще пратя
да мине над твоето чедо с дъждец в небесата.
И майчини сълзи на камъка тихичко падат,
и скрива в пустинята слънцето облак прохладен,
и пие дъждеца синът със попукани устни,
и майка си спомня юнакът в просторите пусти.
- Какво ме мотаеш! - смъртта се развика със злоба. -
Сина си спаси, а не искаш да легнеш във гроба!
- Любовта е по-силна от гроба! - старицата рече. -
На, силна си ти, но от нея и ти си далече!
Гнева си смири, поседи, ако искаш, додето
от поход далечен във къщи се върне момчето!

Отново погледна смъртта във гърнето с водата
и каза: - Нещастия нови му готви съдбата:
сред бурно море виждам кораб продънен да чезне,
синът ти там гине и тъне в дълбоката бездна.
Душата си дай ми и аз ще изпратя вълната
сина ти към суша с могъща ръка да запрати!

И махна смъртта над главата й с бяла с косата.
И в миг на брега сина й изхвърли вълната.
И той затъгува по родния дом и почука
с камшик на прозорчето мило, завърнал се тука.

- Ех - рече смъртта. - Аз виждам, с късмет си родена:
ти старото тяло, душата си грешна не мене,
а нему отдаде. И ето - той в къщи се връща.
Той чука, стани и сина си целувай, прегръщай!

1944 г.

—————————–

МАТЬ

Любимого сына старуха в поход провожала,
Винцо подносила, шелковое стремя держала.
Он сел на коня и сказал, выезжая в ворота:
“Что ж! Видно, такая уж наша казачья работа!
Ты, мать, не помри без меня от докуки и горя:
Останусь в живых - так домой ворочусь из-за моря.
Жди в гости меня, как на север потянутся гуси!..”
“Ужо не помру! - отвечала старуха. - Дождуся!”

Два года она простояла у тына. Два года
На запад глядела: не едет ли сын из похода?
На третьем году стала смерть у ее изголовья.
“Пора! - говорит. - Собирайся на отдых, Прасковья!”
Старуха сказала: “Я рада отдать тебе душу,
Да как я свою материнскую клятву нарушу?
Покуда из дома хлеб-соль я не вынесу сыну,
Я смертное платье свое из укладки не выну!”

Тут смерть поглядела в кувшин с ледяною водою.
“Судьбина, - сказала, - грозит ему горькой бедою:
В неведомом царстве, где небо горячее сине,
Он, жаждой томясь, заблудился в безводной пустыне.
Коль ты мне без спору отдашь свое старое тело,
Пожалуй, велю я, чтоб тучка над ним пролетела!”
И матери слезы упали на камень горючий,
И солнце над сыном затмилось прохладною тучей.
И к влаге студеной припал он сухими губами,
И мать почему-то пришла удалому на память.
А смерть закричала: “Ты что ж меня, баба, морочишь?
Сынка упасла, а в могилу ложиться не хочешь?”
И мать отвечала: “Любовь, знать, могилы сильнее!
На что уж ты - сила, а что ты поделаешь с нею?
Не гневайся, матушка. Сядь. Подожди, коли хочешь,
Покуда домой из похода вернется сыночек!”
Смерть глянула снова в кувшин с ледяною водою.
“Судьбина, - сказала, - грозит ему новой бедою:
Средь бурного моря сынок твой скитается ныне,
Корабль его тонет, он гибнет в глубокой пучине.
Коль ты мне без спору отдашь свою грешную душу,
Пожалуй, велю я волне его кинуть на сушу!”
И смерть замахнулась косой над ее сединою.
И к берегу сына прибило могучей волною,
И он заскучал по родному далекому дому
И плетью своей постучал в подоконник знакомый.
“Ну! - молвила смерть. - Я тут попусту времечко трачу!
Тебе на роду написали, я вижу, удачу.
Ты сыну, не мне, отдала свою душу и тело.
Так вот он стучится. Милуй же его, как хотела!”

1944