БАЛАДА ЗА УРАЛСКИЯ ТАНК

Анатол Валюгин

превод: Найден Вълчев

БАЛАДА ЗА УРАЛСКИЯ ТАНК

Далече, далече,
от тези простори
във мините слезли
уралски миньори.

И виждали нощем
оттам, от забоя,
как тръгва невиждан
танк приказен в боя.

И давали руда
недрата горещи,
и тъмно димели
леярните пещи,

и с ум, и със мишци
народа работен
сглобил го накрая
голям и страхотен.

Отлят от омраза
сред гръм и сред грохот,
той чакал сигнала
за първия поход.

Едно бояджийче
с войнишка ушанка
в тревистозелено
обагрило танка

и важно, и гордо,
в уста със махорка,
го мажело дълго
и лъскало зорко.

Не мигнало два дни,
не слязло оттука,
дорде не изгряла
звездата над люка.

И виждало тъжно
в труда си момчето
далечните свои
далече в селцето,

и майка си - тази,
която във плен е
и мисли за него,
и плаче, и стене.

И писало с горест
и с мокри ресници:
„Върни ми, танк, моето
село Суници!”

Със тази заръка
на своята броня
измъкнал се танка
навън от заслона

и с влакове тежки
към вражеска напаст
той тежко пътувал
на запад, на запад.

Тунелите черни
го гълтали нощем,
видяла го Волга,
видяла го Орша

и чак във горите
Смоленски от влака
той слязъл, прикрил се,
зачакал атака.

Момчетата взели
с ръце да го галят.
Бензин му налели.
И там генералът

прочел оня надпис
пред всички войници:
„Върни ми, танк, моето
село Суници!”

Със тази заръка
велика и кратка
понесъл се танка
към първата схватка.

А в бой за мъстителя
работа много:
картечници тъпче
и гази през огън

и срива бетона
на вражите цели…
Оръдия злобно
към него трещели,

а той все по-страшен
срещу им отивал:
уралската броня
снаряд не пробивал.

Той газел окопи,
закрития, коти -
пищели от ужас
зелените роти

и тъпчели каски
веригите страшни.
…………………..
И танка пръв влязъл
във уличка прашна.

И спрял. И надникнал
танкистът отгоре:
Селце. Пепелища.
Руини. И горест.

И нямо край пътя
се кръсти женица.
- Къде сме?
               - В Суници
сте, синко, в Суници.


ПОЕТ

Играейки с мокрия пясък,
морето изхвърли само
днес гилза с отдавнашен блясък,
със скрито във нея писмо.

Бе смачкано, бе избеляло,
но въпреки всичко това
четеше се всичко изцяло
в прощалните прости слова:

“Догаря денят. И наново
над мене е чайка дошла.
Небесната вис ме бинтова
с брадата крайбрежна мъгла.

Това е патронът последен
в последния ден на брега.
Забий го ти, чайко, с победен
свистеж във гръдта на врага.

И после стигни сред горите
селцето под снежно сребро,
моряшката смърт опиши ти
със своето бяло перо.”


СМРАДЛИКОВИ ВЕТРОВЕ

Два дни подир преспите смрадликата се белна,
Славеи събудиха всички лесове.
Още има скреж, но с ярост безпределна
в смрадликата свирят
майски ветрове.

И със всяко съмване се напълват с песни
и със слънце клоните и навън зове
моят край, през който алени и бесни
смрадликите кършат
майски ветрове.

Слушаме прогнозата: и далеч на север
стапят се студените бели ледове…
Топъл дим прегръща клони и посеви,
време е за мойте,
майски ветрове.

И се люшват ябълки, и се люшват вишни,
чувам по пътечката женски гласове…
Вий сте все със мене, мои дни предишни,
смрадлики,
                надежди,
песни,
          ветрове…