МИШЕНА

Петър Марев

МИШЕНА

Къде да търсиме стрелите,
изстреляни покрай целта?
Мишените не са ли дните,
които ни дължи света?
Стрела последна в тетивата,
душа изопната за скок.
Скимти обидено в тревата
зверче с избодено око.
Дори ти става малко смешно,
че още има чудеса.
Ръката мери безпогрешно,
но в епицентър на сълза.
И срещу теб летят стрелите
изстреляни покрай целта.
Затвориш ли за миг очите,
ще видиш края на света.


ХВЪРЧИЛА

Къде са прежните очи, момчета?
Светът очаква да го прекроим.
След хвърчилата, вдигнати в небето,
привързани до гроб ли ще вървим?
Да тръгнеме със погледи нагоре
по опнатия в синьото канап…
Небето праведно ще се разтвори,
слепците зрящи ще събират хляб.
А зрящите слепец ще си намерят
през себе си за да го преведат.
Безсмъртните ще гаснат на постели,
та смъртните да ги обезсмъртят.
Смени животът точната посока,
с очите си днес ровиме в пръстта.
Скимти една монета едноока
на плочника, застъпена с пета.
Един живот…И все след хвърчилата
вървим привързани. До онзи миг,
когато в паметта на семената
открием своя матерен език.


ИЗСИЧАНЕ НА ТОПОЛИ

Изсичаха тополите. Реката
отнасяше зеления им страх.
Валяха като гроздове гнездата,
пера и птици стенеха над тях.
И гъст жълтък от песни незапети
се стичаше по черния асфалт.
И по-високо ставаше небето,
по-видима – невидимата кал.
Ечаха брадвите като камбани,
проскърцваше ударен смъртно ствол.
В реката, шупнала от вик и пяна,
светът внезапно се огледа гол.
Разпали залезът червени клади
над вдигнатите в здрача мостове.
И плъпнаха бездомни дървояди
към нашите врати залостени.


СВАТБА

Внезапно с бабка старецът се върна,
избягал бе от старческия дом.
Сред двора пуст през рамо я прегърна,
посочил лястовичето гнездо.
Приседнаха на пейката прогнила
да ги огледа хубаво света.
Не знам дали наричаше я “мила”,
но с “мили” нещо му отвърна тя.
Край скромната трапеза, посред двора,
насядаха съседските деца.
Отгде дойдоха толкоз много хора? –
се питаха добрите им лица.
Усмихваха се тихо и щастливо
в деня, от късна радост осиян.
Отвън ухилен изрева: “Горчиво!” –
един объркал пътя си пиян.
“Горчиво!” – викна масата ни цяла
усетила, че въздуха горчи.

Единствен идиотът на квартала
ги гледаше с разбиращи очи!…


СЛЕПИЯТ

Чук-чук, като кълвач…Сигналът “Ес – о – ес!”
той може би с бастуна иска да изпише.
Едно и също – става вчера всяко днес.
Чук-чук – отекват плочите като клавиши.
Понесъл мрежичката с мляко и със хляб,
върви човекът през деня, от ад по-черен.
Светът наложил си е маската на сляп,
че очилата тъмни станаха модерни.
Жени горещи като летен ден текат,
от тяхното присъствие гъстее мрака.
Слепецът спира се да им направи път,
за никъде не бърза. Знае, че го чака
жената, що му даде вяра да живей,
която със отворени очи сънува.
До сутринта прозорецът им гол светлей,
защото няма от какво да се срамуват.


В ПАМЕТ НА БАЩА МИ

Добрият ми баща го няма,
добрият ми, красив баща…
Из двора тежко ходи мама,
задавена от празнота.
Буркан от жълти хризантеми,
от дъждове избелен креп…
Пръстта се сляга. И след време
съвсем ще слегне върху теб.
Ще трябва майстор да намеря,
та гроба твой да огради.
Не казвам, че било е вчера,
но винаги ще е “преди”.
Преди, когато се завръщах
на родната си къща гост,
над хляба ти дори се мръщех,
мълчах пред не един въпрос.
Изтича времето, изтича,
като вино от пукнат съд.
Човек във вечности се врича,
живее своя “Страшен съд”.
Веднъж, без траурни гримаси,
с приятел пръв се разделих.
Кълна се в гроба на баща си,
бе казал той. Не му простих.


30 ДЕКЕМВРИ 1986

Един след друг в снега разкалян крачим,
след майка ми, след нейния ковчег.
И чувам как у мен забравен плаче
един ограбен мъничък човек.
Развява вятърът косата бяла
и всяка ситна бръчица личи.
Спи мама в новото си одеяло,
затворила за живите очи.
Ръцете скръстени, покой открили,
не търсят вече моята ръка.
И стискам в зъби сетните си сили,
с които сетно сбогом да река.
Изтрополяха буци по капака
и въздухът внезапно стана гъст.
Гробарят сякаш бе очаквал знака,
заби лопата в лепкавата пръст.
Роднините говорят за наследство,
за “Бог да прости!” – черпят се с коняк.
Вървя след тях, погребал свойто детство,
по дирите на следващия сняг.


ТИРЕ

…И нямам, нямам вече никой.
Два гроба само. И трева,
която тръгва ненаситно
към влажните ми сетива.
Ненужни грижи, късна почит,
сълзи по навик, гузна пот…
Бледнеят в мраморните плочи
години от живян живот.
Тире едничко ги отделя
и сключен между – от и – до,
животът – траурна неделя,
не пита никога: Защо?
А спира в някой час незнаен
и ти, отречен от света,
отнасяш грехове и тайни
в мълчанието на пръстта.
Дори дървото се прекършва,
щом няма кой да го подпре.
Вървя и може би довършвам
със стъпки своето тире.