Светла Караянева

                    На моя баща, който по политически причини
                    не може да получи виза за една съседна страна

Валеше дъжд.
И плачеше селцето
с гримаса, разкривена от сълзите.
Реката бе пресъхнала отдавна.
И камъни, заоблени и бели,
почиваха във речното корито.
Нагоре се изкачвахме, към билото,
където си стоеше параклисът.
А вътре беше само свети Георги.
И мълком се помолих аз, безбожната,
на него, на светеца, земеделеца -
за къщата с огнището изстинало,
където днес живеят чужди хора.
За житото, покълнало в хамбарите,
и виното, прекипнало във бъчвите.
За сенките на ближните, побегнали
в ония дни на мъст и на насилие.
Зад тях останало морето, Бялото,
градините с бадеми и маслини.
Не плаках.
Бе пресъхнала реката
и спяха спомените в речното корито.
Дъждът размиваше
чертите на селцето
и плачеха очите на баща ми.