ВЕЧНОСТ

Драгомир Шопов

ВЕЧНОСТ

Идат спомени - гъста редица
в мойта душа смутена.
Чувам: “Шуми Марица
окървавена”.

Виждам дядо с пушката верна -
висок, страховит.
Пада той при Завоя на Черна
убит.

Нищо друго. Плачат звездите.
Плаче ранена земя.
Мойте спомени - птици убити.
Кървави думи. Писма…

После орден и някаква дреха
някой донася у нас.
Орден и дреха. Но няма утеха.
Времето вие на глас.

То не замлъква. Не може.
Колко години така!
Дните ми, пустите, още тревожи.
Мачка сърцето ми с твърда ръка.

Тъй ще си бъде навярно до края.
По-стар от дядо си днес,
ада си зная, но рая не зная.
Зная две думи - Родина и чест.

Вече живота от мен си отива,
но във душата смутена
нещо е истинско, нещо е живо:
“Шуми Марица окървавена”.


БЪЛГАРСКИТЕ ВОЙНИЦИ И БАЛКАНСКАТА ВОЙНА

Когато верността постави знака
на силата по нашите чела -
тогава, още в първата атака,
два ангела пришиха ни крила.

Два ангела - честта и свободата.
И първи път разбрахме, че света
не ще замлъкнат никога „ура”-та,
когато се воюва със смъртта.

И ако паднем - нека е в победа!
А живи ли сме - нека всеки миг
да помним, че родината ни гледа.
И че войникът вечно е войник!


МОНОЛОГ

Има едни думи у мен
откогато се помня.
Не знам пътя, по който са дошли
като вярност и като вик.
Мисля, че вятърът ще ги казва винаги.
Снежната буря, хълмовете на бъдното
ще ги знаят:
„Велик е нашият войник”.
Нека никога да не видя
ужасите на боя.
Много мъже вървяха през ада
със знаме и щик.
Стига толкова.
Пръстта има нужда от ласка
и душите изстрадали - също.
Но нека опазим тези думи:
„Велик е нашият войник”.
Помните ли - той не потърси
пари и слава.
Стигаше му скътания в сърцето топлик.
Ще стигне на всички,
които още не знаят,
но ще научат:
„Велик е нашият войник”.
Побеляхме, другари, приятели, братя.
Какво е живота - само един-едничък миг.
Но той ни даде право да помним:
„Велик е нашият войник”.


БОЛКА

                     На Д. Дебелянов

Изгубих си копнежите предишни,
мечтите си отдавна измечтах.
И прах са твойте белоцветни вишни
и горестите твои - също прах.

Но кой сега събужда тишината
и кой прихлопва пътната врата?
Не виждам никой. Духа силен вятър,
избягал тук от фронта и смъртта.

Защо не тръгна с него? - Тъжни мисли.
Писма във кръв, без злоба и без мъст.
И в мен отеква онзи страшен изстрел,
след който всичко се превръща в шепа пръст.

Горчива пръст. А майка ти във мрака,
самичка станала отчаян мрак,
остана цял живот така - да чака
ти да прекрачиш бащиния праг.

Тя още чака. Галят я звездите.
Листо я пази. Птица й шепти
за фронта и момчетата убити,
но тя не вярва, че сред тях си ти.


КАДЪР ОТ ФИЛМ - ПРОЛЕТ 1945

Железни пици от гнезда железни
под купола на моя век летя.
Расте тревата върху гроб и бездна,
а мините чертаят смъртен път.
И босите крачка вървят полека -
отвъд гората и отвъд смъртта.
Върви дете по черната пътека
и после бавно спира в пепелта.
С изтръпнали ръчици то разравя
греди и тухли, рухнали стени.
Но татко си не може да изправи
дори да моли: „Татенце, стани!”
Баща му е останал там, където
цъфтеше мак и тичаше жребче.
Там майка му простираше прането.
Козлето там развяваше звънче…
Сега ги няма. Има гроб и бездна.
Детето с разтреперани крака
от този ад самичко ще излезе.
И то върви. А виждам го така
и дълго ще го виждам. В тишината
се блъсват онемелите очи.
И то върви, върви сега нататък -
там утрото посечено мълчи.
Върви детето. Вече нищо няма.
А сълзите му взе ги пролетта,
за да измие всяка черна рана
в гърдите на света.


БЪЛГАРИЙО

Българийо във камък, в глас и цвете,
в планински връх и изворна вода.
Ти идваш с тайните на вековете
и аз намирам твоята следа
във конника, изсечен сред скалите,
във стъпките по нестинарска жар,
във дряновите пръчки непревити
и на Батака във светия олтар…