ИЗ “ЖЕРАВ НАД СНЕГА” (2007)

Георги Ангелов

* * *

Той е мъдрият варварин с иронично присвити уста,
който взривява съня на невинните жители,
твърде е странен на автостоп в два през нощта –
няма да спрете, защото е адски съмнителен.

Но е жадна плътта и е светъл животът на виното –
те ще го викат по прашния път към зенита.
Ще си тръгне, когато огньовете в него изстинат,
а изящната чаша на устните бъде допита.


* * *

Защо да пренебрегваме страстта
или да я наричаме измама?
Без нея как ще победим смъртта,
макар че е илюзия за двама?

Ще изтече животът ни за миг
през спуканата делва на небето
без нейния освобождаващ вик
преди поредния разпети петък.

А тя помага да се примирим
с натрапчивата мисъл, че сме смъртни,
защото после ери ще мълчим
в очакване на следващия щъркел.


РОДОПСКА БАЛАДА

Жената е Елена. Родопа – планината.
Дърветата треперят в доспехите си златни.

Насън или наяве бор, силует старинен,
разпръсва тишината над чашите със вино.

Жената се опитва да приюти във мрака
ръката ми с усмивка. И след това заплаква.

Сезоните умират от старост, сетивата…
Но вън шуми и вика божественият Вятър –

последният, величествен любовник на тревите.
Ела! Ще го заситят целувките ни скрити.

Забравил съм луната, в дърветата стаена.
Но боровете помня. Жената бе Елена.


СОНАТИНА

          „Тук и въздухът има душа.”
                              К. Паустовски

В отмиращата светлина
узрява тътен –
очакван, но и закъснял
за мене, пътника.
Привеждам се одързостен.
И ме достига
целувката ти – лавров лист
в катарска книга.
На полилея Ерос спи.
Покой. Омая.
И въздухът е със душа
във тази стая.
Навярно чак след векове
ще ни прогонят
в разноезична тишина,
във грях без спомен.
Но щраква пътната врата.
Парфюмен вопъл.
И вън се спуска вечерта –
ненужно топла…


ПРЕДИ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД

Хубав си, рицарю, като икона.
Но кой очите ти изпепели?
Няма кралици… Слизай от коня!
Няма, момчето ми. Или почти.
Чуваш ги, викат – дано да ме жегнат
с дълги езици, със кóси очи.
Пръст да им вдигна – сами ще ми легнат.
Знам ги какви са. Слушай, мълчи –
мургав гласът ми е, твърди бедрата –
радост за майстор и за чирак.
Хайде, мечтателю! Хвърляй веслата!
Тебе избрах – без ези и тура.
Луд ли си, свят ли си? Чакай, спартанецо!
Коня подкарваш – невъзмутим.
Е, заминавай към своята кланица.

С тебе не свършват мъжете във Рим.


* * *

На този бряг щом стъпиш, Одисей,
ще искаш ли да бъдеш само притча,
притихнал бриз в проскърцващите реи,
преди да го погълнат плитчините?

Ще искаш ли да видиш как гори
последният, в далечината, кораб
и как нахлува в костите дори
натрупаната досега умора?

Защото до поредната луна
вините си ти трябва да отричаш
пред някаква настръхнала жена,
която се кълне, че те обича.


ОДИСЕЙ ЗА ПЕНЕЛОПА

Не, не вдигнах пред никого лък.
Сред мъжете, сред пáрите винени
зашлевих я. Не каза и гък!
И напуснах Итака завинаги.

Затова, че измисли й хроника
и дори я дари със венец,
тъй противен на простата логика,
е виновен старикът слепец.

С неграмотна невяста, с деца,
днес се радвам на хляба и млякото.
Зная всичките нейни лица
и за всичко й вярвам. Понякога.


* * *

Баща е на общото ваше дете.
Аз съм духът на тревите,
който по твоите устни чете,
след като двама заспите.

Той е замислен. И точен. И строг.
Но е посвоему нежен.
Вятър внезапен в комина висок –
аз съм – ту мил, ту наежен.

Той не нахлува по чужди къщя.
Пие умерено. Носи.
Но като мене крещи в самота
и ти задава въпроси.

Тъжно е някак, не зная защо
мятаме се във пъзел.
Да, ще си тръгна след ден или сто –
всички понякога зъзнем.

Ще се разминем. До другия кълн.
В друга епоха – ще бъдем.
Ти си, Животе, понякога зъл,
в повече случаи – мъдър.


* * *

Ти беше моя тайна от години,
неистово отлагана тъга.
Не казах: Чашата да ме отмине.
И днес не питам даже откога
светът с такова яростно старание,
с такъв възторг и гняв ни ослепи,
че стана нещо тъжно с любовта ни.

А трябва цяла смърт да ни крепи!


* * *

Чувам го в съня – навън то лае
в някакъв свиреп, жесток екстаз.
…Как сега пред тебе да призная,
че на кучето се сърдя аз.

Скачам. Настроение познато.
И да го ударя съм готов.
…Та си го припомних днес, когато
ти повтарям
думата
„любов”.


* * *

Ще ме сподирят кучетата с вой
по твоята безкрайно дълга улица
и несмутила нощния покой,
сълзата ми ще отпътува в скулите.

Нощта преваля. А е жадно в мен.
Умът подлец е – ще ни разпилее.
Защо се лъжем: ти – че идва ден,
а аз – че трябва да го надживея.


* * *

Все тази битка без предел,
без страх от Бога, без пощада
между жената и мъжа…
Над победения със радост
мълчи, триумфа си стаил,
един изгубил победител.
В опустошените им дни
забравата ще е награда…


* * *

Ти ли, зима, надничаш през влажните нощни стъкла?
Нея отдавна я няма. Замина. А ти си дошла,

тъй както тя си отиде оттук – мълчешком.
Влизай, зима. Ето ти чаша коняк. Ще ми бъдеш ли дом?

Твойте бели пространства познавам. Суровия вятър.
Животът – девет десети си ти. Но си струва едната.

Нека твоите преспи дъха ми сега да затрупат –
нещо в мен ще остане да чака, стаено в хралупа,

и когато си тръгнеш, ще скрие земята в зелено.
Чакай, зима… Къде? И на теб ли ти стана студено?


ВАРИАЦИЯ НА БЪЛГАРСКА НАРОДНА ПЕСЕН

„Даваш ли, даваш, балканджи Йово…”

Продава се девича плът,
тъй както в дните на агите…
Които могат да платят,
не питат
дали в продажните тела
не се събужда
страхът, че някога – в мъгла –
без нужда
ще свършат във незнаен град
от къс олово…
Сестри на женския си глад.
А не на Йово.


ИЗБОР

Във едно далечно, диво време
някакво семейство си живяло,
носело нелекото си бреме,
крепнело съпружеското тяло.

Но веднъж мъжът се върнал кален,
нищо за деня не уловил:
„Гледах, жено, две сърни по залез.”
Седнал. И със дни не ял, не пил.

После зачегъртал в просветление
нещо по стената. „Майко, луд!” –
шепнела си тя в недоумение.
И настъпил в пещерата смут.

Постепенно в сумрака изплували
фигури, направени с любов.
Той не знаел още, че рисува.
Тя пък знаела, че няма лов.

След това стремително начало
той отдъхнал, после продължил…
Нея с времето я доядяло,
че намръщен и отнесен бил.

Докато рисувал ловна сцена,
тя – жена му, заживяла с друг –
глуповат и кротък, без претенции,
но бизон повалял със юмрук.


ЗАДОЧЕН РАЗГОВОР С ВИЙОН

Приятелю, не бяхме ли сами
навсякъде и винаги, когато
те шепнеха: „Докрая ме вземи!”
И ние ги гощавахме богато.

Но споменът за всички тях дими.

Видяхме всичко: лудост, страст и страх.
Най-вече лудост, може би вродена,
на кучки, покорили със замах
готовите да бъдат покорени.

Но яли след това добър пердах.

И жертви на мъжа видяхме – в блато,
и майка как за сламка се лови,
надвисне ли опасност над децата.
Но който търси идеал, уви,

ще обезсърчим със резултата:

Жената може, щом не я мързи,
съпруга си – Отело или Яго,
да мами с убедителни сълзи,
а после при поредния да ляга.

Тя може пред парите да пълзи

и на нищожества да се раздава,
великото съвсем да не цени,
да бъде винаги във всичко права,
да мами себе си до старини

и после в самота да остарява.


* * *

Тъжно е в тази любов – неуютно е в нея.
Все си измисля причини да бъдем сами.
Студеното слънце във нас докога ли ще грее
над ненужните вече, отдавна безводни земи?

Пусто е в тази любов – в нея вятърът свири,
блъска в улуците, в пантите сипе ръжда.
Упорито се лъжем, че тя ни е само квартира,
че все някъде чака оазисът с жива вода.

Предвидима е тази любов – ще завърши печално.
Дори не печално ще свърши, а с горест.
Неуморното слънце ще свети тогава нахалост…
А ни трябваше капка роса
за из пътя
нагоре.


* * *

Във твоя дом е толкова студено.
Във твоя дом съм толкова нелеп –
като статуетка вцепенена,
изровена в разлистената степ.

Била в земята хиляди години –
и днес в музея тя снишава ръст,
открила, че студената витрина
е равнозначна с тоновете пръст.


* * *

Това не е голямата любов.
А малка няма. Толкова е просто:
пореден миг – причините са сто,
а уморен си да ковеш въпроси.
Не те разсича Димчовата скръб.
От друг живот е обичта на Лора.
И споменът за пистолетна смърт
на фона на залязващите борове.


* * *

Навярно трябва да си сляп
или поне отчасти влюбен,
за да отминеш този миг
без подобаващо вълнение:
със нервен жест намята тя
изстиналата вече шуба
и трясва пътната врата
със благородно възмущение.

Със ласки, с удари под кръста
до днес, наивнико, живя.
А лястовиците навън,
далеч от малката ти драма,
по жиците са наредени…
И вдигаш бавно ти глава.
Защо поглеждаш пак към тях?
Онази, бялата, я няма.


* * *

Ще завържа на възел последната своя въздишка,
с последна въздишка по теб ще изпратя нощта
и ограбен, безумен, като хрип на старица излишен,
ще отворя внимателно сънната пътна врата.

Скрил бутилка винó сред протритите книги в торбето,
с абсолютно ненужен и дразнещ навярно поклон
ще ти кажа: „Винú да не нищим. По знак от небето
към своите мачти се връща морякът на кон.

Ще го скрие добрият и стар ураган, ще потъне
в необятната пазва на бурни, дълбоки води,
а душата, по котешки вкопчена в сала си стръмен,
ще бродира миражи, които сама ще роди.

Бог не е сътворил пощадена от вятъра суша.
Но има все пак в пространствата някъде брод.
И дори през рапани морякът вълните ще слуша.
Тях попитай дали е напразен подобен живот.”


* * *

Каквото и да си твърдим, накрая трябва
                                                            да се плаща.
Безмилостно горчив закон: накрая трябва
                                                            да се плаща.
Но вгледан в твоите очи, ти казвам, мила:
                                                            все пак няма
да ни превърне само в пръст
                                        неблагодарницата с плаща.


* * *

Безмълвните, студени разстояния
дори и между влюбени витаят.
Унищожават светлата лъжа,
наречена от някого омая.
Но постепенно. В дълъг низ от дни.
С чудовищна и сляпа упоритост.
Какво остава после ли? Мълчи.
Това единствено децата знаят.


* * *

Тя отдавна не търси в живота си вече виновни.
Доживотен, съпругът до нея лениво заспива.
Тя се вслушва със страх в безразличния стенен часовник,
в монотонния звук и се чуди как още е жива.

Никой няма да види сълзи, ако още ги има.
Ще потъват в стените умора и пáра от мляко.
Утре сутрин по навик я чака закуска за трима.
И по навик във седем тролея ще хване нанякъде.


* * *

Няма нужда от никакви залпове, сълзи и скръб.
Любовта ще изпратим във старчески дом да почива.
Тя много ни даде. Защо да й имаме зъб?
Пък и светлата кротка тъга така ни отива.

Ще превърне ли времето всяка любов в самота,
в непотърсена майка на вече порасли дечица,
които не искат да знаят как бърза смъртта
вече към тях, подминавайки тази старица.


* * *

Не те разтърси страшната любов.
                    Дълбоката вода не те намери.
Настигаше те властна глупостта
                    на дамички с лукави маниери.

И казваш си: не е ли по-добре,
          че любовта безшумно отминава
и всеки неин поданик е роб
          в измислена и временна държава,

че Бог е мъдър и ти я спести,
                    че всичко е предопределено.
Но после се усмихваш: Не! Кръжи
          в пространствата над нас неомърсена

и ще остави тайния си знак –
                    на битието в праведната книга:
един самотен жерав над снега
                    към втори изостанал се издига.


* * *

          „… преди да дойде лудия с бръснача.”
                                                  Иван Николов

Преди да ме скрие дълбоката нощ, преди да прекрача,
облян в светлина, контура изваян на здрача;

преди да се срине светът ми, преди да намери
пътека душата към вечно звучащите сфери;

преди да потънат очите ми в цвете от лотос
и сметка поиска за нашите стихове Злото;

преди и след туй, и никога нека не влиза
във теб силуетът на нечия жажда за близост.

Защото ме има! За кратко натам ще замина.
Нищо няма да взема за път – само нашето минало.

Дотогава не викай скръбта. По-нататък е лесно:
щурците ни чакат в параклис от струни небесни.

Ще те грабна и нека след туй да се гмурнем във здрача.
И ще видим смъртта как изпуска, безсилна, бръснача.


* * *

Гледах ги често, гледах ги радостно: върху кубето на селския храм
щъркели свиха гнездо, тържествуващо крачиха после насам и натам…

В края на лятото, в края на август двоицата щъркели сполетя
страшната участ да станеш различен – щъркелицата осакатя.

Дълго ятата сподиряше мъжкият, ви се над църквата, трака със клюн.
Морза разчитах: „Животът печели неумолимо последния рунд.”

За кратко инстинктът суров го понесе с едно от отлитащите ята –
викаше женската, но не помръдна тя във гнездото, сред есента.

Колко кръжа горе в празното щъркелът – как ли небето го изтърпя –
после безмълвно се спусна към църквата и ненадейно до женската спря.


* * *

Най-простичко ще ти река: Благодаря ти, че те има.
Аз дълго обикалях сам пазарищата на живота
и виках в глухите уши, повярвал в някаква незрима
искрица в нищия, дошла от извора на естеството…

Но нека грубият живот да плиска мътната си пяна.
Без гняв да го приемем, мила, като необходимо зло.
И нека никаква тъга в душите ни да не остане
пред неговото ненадейно, неумолимо колело.


* * *

Струва си така да поседим
тихо под лозницата на двора.
Есен е. В далечината – дим:
връзка с близките ни, мъртви хора.

Някъде отглъхва самолет.
Към земята малък лист полита.
Кучето край баницата с мед
се навърта, вдигнало ушите.

Умиротворяваща печал…
Как да не прошепнеш към звездите:
Здрачът е величествен портал,
свързващ този свят с далечините.


* * *

Сред патетичен пустослов
и сред засукани тиради
как искам – като апостроф –
едно щурче да се обади.
И аз да чуя – в див шумак,
покрай чешма или в каруца,
в копа сено, в градински мрак
цигулката му как скрибуца:
„Защо във своето Сега
не можете да сте щастливи?
Кога сте цялостни? Кога
ще сте пробудени и живи?”
До мен край огъня седни,
за да послушаме щурчето –
под мъртвите наглед главни
все още огънчета светят.


* * *

Обективно погледнато, има резон
да оплаквам просяка, откраднал монета;
да тъгувам, когато по близкия склон
секат с безразличие млади дървета;
да искам наивно разумен баланс
между държавата и “индивида”;
да подкрепям човека, останал без шанс,
затворен във себе си като мида…
И кратък е този импулс в есента:
усмихнат погалвам бретона ти черен,
който трепва и тихо се сгушва в дланта
като малък врабец във тревата намерен…


* * *

Духът ти ме пази дори и когато към три
аз си лягам, будувал над тъжни и весели книги,
и през цялата нощ като тиха свещица гори,
сякаш дневната нежност, която ми даваш, не стига…
Преди да заспя, ме поглъщат дълбоки треви –
прекосявам ги, вслушан във твоите светли сигнали…
За това, че съм жив, че сърцето не се вкорави,
за това, че очите ми още безхитростно галят,
си причината ти. И е аха! – на езика
да прошепна: Стани. Виж, любима, дърветата светват.
Измъквам се тихо навън от простора повикан.
И дочаквам да съмне, със твоята шуба наметнат.


* * *

Ти често питаш накъде бих искал двама да отидем.
В Родопите – на връх Персенк, в Давидково, в Голяма Арда…
Все някъде ни чакат там гостоприемна керемида
и врис със изворна вода, и тихо притаена радост.

Ще се отърсиш от студа, от задължителната маска,
от глухонемите слова и от преглътнатата низост.
Ще разбереш, че има в теб все още неоткрита ласка,
когато едрите звезди над двама ни се спуснат ниско.

Ще видиш хора с чест и ръст, каквито в равнината няма.
Ще чуеш песни за мъже, царували във планината.
Ще те докосне вятър мек по разсъблеченото рамо
приветливо и с доброта, преди да продължи нататък.

Ще ме обикнеш двойно ти, щом знаеш скъпата ми тайна.
И ще почувстваш колко тъжен съм в градския ни карнавал.
Сега ме прегърни. Мълчи. Светулките блестят омайно.
И знай, че още много, много мъжът до теб е премълчал.


ЗАВРЪЩАНЕ

          На Ваня

Спокойно, точно – бод след бод –
извайват пръстите ти гоблен.
И нов.
И нов.
          Трепти живот –
дъждът плющи, плодът е объл,
препуска в нивите жребче,
разцъфва цвят, дъхти на зима,
река по стръмното тече
с житейската река
сравнима.
Пореден гоблен: кей, море
и лодка… Ако аз, скептика,
в морето вгледам се добре,
ще видя –
лодката ни вика.
Прекрачвам рамката от мрак,
отвързвам лодката от кея
и никой не разбира как
сме отпътували
          със нея.