Мариана Еклесия

Откъс от повестта „Сън срещу събота”, посветена на Анастасия Димитрова, родена в Плевен, отворила първото българско светско училище за девойки през 1841 г. в години на духовна тъма, когато за девойките не било обичайно да добиват знания по краснопис, смятане, география, свещена за българите история. Девическото школо е открито в килия към църквата „Св. Николай”.

Беше първият ден на октомври 1841 г. Малко преди зазоряване Анастасия стана, облече вълнения фустан, плетената фланела, наметна големия шал от майка Евгения и излезе. В есенния след­обед на вчерашния ден не беше успяла да види всичко от Плевен. Тряб­ваше да познае града сега, под светлината на звезди и предчувствия. Къщите му с пропукани стари стени, одаите с едно огнище и рогозка за съня на много деца. Зад прозорците гаснеха свещи, а наставница­та вървеше бавно. Питаше се колко години трябва да минат, за да има в одаите много светлина, легло и хра­на за всекиго. Колко години трябва да изтекат, докато хората съберат грошове за голямо училище с двайсет стаи. Всеки ден в него да се събират моми­чета и момчета, да се просвещават на български език, аритметика, история, учението за Бога и звездите, за луната и човешкото тяло. Вече толкова години Анас­тасия се плашеше от собствения си глас, криеше го в диплите на дрехите, под лепежите на стените, между листите на богоучението. Вярваше, че той е и в неизречените мечти на други хиляди люде, които от сут­рин до вечер мелят жито, по късни звезди зачеват деца и се молят за бъдещето им.

Момата се сведе да надзърне в прозорчето на нис­ка къщица, подадена изпод земята. Бедна млада жена шиеше рокля от ново платно. Пред пламъка на свещ­та, без да затваря очите си, десетгодишно момиченце чакаше разсъмването над църквата. Анастасия се обърна натам, видя как от равната тепсия на земята слънцето се издига и девойката повтори в ума си: „Когато децата изучат А, честит да бъде този, комуто се падне Б, после този, комуто се падне В, и тъй до последната буква. Когато изучат всички бук­ви, да им раздадем знания и честит да е онзи, който ги има!”

Като се върна вкъщи, намери вече майка си будна. Момата не посмя да тръгне първа към църквата; мислеше, че там няма да има деца. А не дойдат ли днес, навярно няма да дойдат и утре, и в други ден. Цвета се облече набързо, излезе да види чакат ли хора край църквата, пък като стигна там, чак не повярва, та потърка очите си с пръсти. Пое въздух с пълни гърди, за­тича се към копторчето, бутна вратата и извика през прага:

- Там са! Там са, дете мое! Събрали са се и ча­кат.

Анастасия целуна ръката й, облече се в нови дрехи и излезе от бащиния двор сама. Недалече я чакаше епископ Агапий, за да я благослови. Той трябваше бързо да тръгне към мястото на манастира „Свети Георги” край Плевен, а вечерта да се върне. И без друго из града дълго ще питат защо даде нужното позволение; ще го нарочат за това начинание.

 Сполай, отче, сама ще вляза в килията този ден, а ти ще ме пазиш в бъдеще! Кир Райно Попович ми повярва; и даскал Ботьо Петков ме подкрепи. С твоя милост и твоята воля трябва да тръгвам.

Благославям те, духовно мое дете и похвална дъщеря на моята майка! Пламенно молитствам бъдните ти дни!

 Деца и родители вече бяха нетърпеливи пред цър­квата. Облечени в чисти дрехи, като за празник, всич­ки гледаха натам, откъдето щеше да дойде наставницата, и не смееха да пи­тат на глас: „От копторчето на Димитър ли ще излезе даскалицата на нашите деца?” Но като я видяха силна, строга, с големи очи, девица с мъдро чело и благодатно лъчение, рекоха: „Тъй да е!”

Анастасия пристъпи към хората. Жадно огледа ки­лията голяма, в есенна светлина, с икони по стените и протрити църковни книги на лавиците. Наставницата влезе тихо и спря край прозореца. След нея пристъпиха петнайсетина момичета тръпни, безпа­метни, тихи. Те насядаха върху голия под и впериха очи в даскалицата, сякаш от нея започва и с нея свършва всичкото чудо на този свят. Сред момичетата имаше едно в платнена нова рокля, без палто и наметало, ко­ето трепереше от есенния студ.

Как ти е името? - наставницата отиде до него. Беше детето, което чакаше разсъмването пред пламъка на свещта.

- Ваклина е името ми, наставнице - мал­ката стана, протегна ръка да докосне дрехата на учи­телката и така да повярва, че е от плът. - Не бях те виждала по-преди, но тази нощ дойде в съня ми. Съ­щата си! - момичето на Васил кундурджията не знаеше как да разкаже съня си, трябва ли да говори.

Как ме видя в съня си? - Анастасия прегърна слабите му рамене, беше десетинагодишно, бледолико, премръзнало.

Ей така, ти ме повика в една къща голяма, го­ляма - голяма като целия град. Събираха се и дру­ги моми, ама твоята дреха беше алена - то пак до­косна наметалото на даскалицата.

Виждаш ли, сънищата срещу събота се сбъд­ват! - отдели го от себе си и въздъхна. Силните очи на момичето й спомниха за благородната майка Евге­ния. Какво ли би казала тя на децата и родителите, ако в този миг беше тук?

Даскалицата погледна през прозореца, после към отворената врата на килията. Притаили дъх, там май­ки и бащи очакваха словата й. Цвета Чутурката беше някъде към края, до нея свещениците Дамян и Сандул. Хаджи Йоца Хицовица си пробиваше път да мине на­пред - епископът я беше изпратил да види как ще се отвори училището, пък тя, като се стъкми бързо-бързо, рече на владиката:

- Милостиви отче, ако доброненавистници пропъдят един ден наставницата и децата, давам къщата си за това благо! - и хукна към църквата не само да види, ами ако някой поиска да стори зло, тя да го спре.

„Време е!”. Анастасия помисли, седна на столчето, разтвори тъничка книга и без да гледа в листите, пови­ка прехласнатите очи:

- Сладки мои, многопохвални българчета, нашето отечество, нашата родина е майка България. Майка я наричаме, защото ни е хранила с хляба си, поила с во­дата си, научила на езика си като майка; и ни брани, и пази, додето сме живи. А къде се намира България? - даскалицата спря.

Децата свенливо наведоха погледи, някои надник­наха през прозореца да видят навън къде е България, други отпратиха питащи очи към вратата. Стана тихо.

- Върху земята, госпожице - рече момичето на Стефан бъчваря, седнало до нозете й. - А какво ли ще е това земя?

Анастасия стана, направи кръжило с двете ръце, ка­то да поеме огромна невидима топка.

- Земята е една голяма, голяма звезда, досущ като звездите, които нощем виждаме по небето като блещунки. Върху тази наша земя блещунка има много вода и голяма суша. Върху сушата пък са наредени много държави и много хора живеят из тях, както ние, българите, живеем на нашата земя майка България. Сиреч кой е нашият роден език? - пак попита наставницата.

- Българският - вкупом изрекоха всички зад прага.

- И кое е най-свято за всеки от нас? - продължи питането си към мъже и жени, а те се смълчаха, раздвижиха се, понечиха да си тръгнат, понеже не можеха да й дадат отговор.

- Народността и науката са най-свети за всеки чо­век. - учителката наведе глава, затво­ри очи, а когато ги отвори отново, обърна поглед на­вън. - Слънцето свети върху земята, а учението вътре в човека грее еднакво и за мъжете, и за жените. Майката е най-първа наставница на децата. Как ще напътства невръстни чеда, ако тя самата е безкнижовна?

Анастасия прелисти книгата, взря се в изписаните там букви, а над църковния купол, високо и звънко, ся­каш от самото разбудило се небе, чуваше как кънти библейският глас на сътворението: „И рече Бог - да бъде светлина! И стана светлина. И като видя Бог, че светлината беше добро, и различи Бог светлината от тъмнината. И нарече Бог светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ. И стана вечер, и стана утро. Ден Първи.”

На вечерня в църквата някой пак удари клепалото. Свещеникът каза, че наставницата събира още, още деца!