Георги Стойков

В тази ранна августовска утрин Елена Пенкова се почувства зле. В лявата страна някой като че режеше сърцето със стъкло. Не смееше да помръдне. Опита леко да раздвижи пръстите на краката. Винаги от там започваше. После кръста. После… опита и сега. Нищо не се получи. Измършавялото тяло не се поддаваше на усилията й да се надигне от леглото. Тя бе сигурна, надигне ли се, ще може да се изправи. А изправи ли се, стигне ли до прозореца, погледне ли зелените клони на кестените, подредени в шпалир от двете страни на стръмната уличка, силите сами ще нахлуят в тялото й. Останалото идваше от само себе си: чантичката от черна кожа и със сребърно синджирче, широкополата розова шапка, дюс бялата рокля със затворена якичка и къдрички по реда на копчетата до долу, плетените сандали – хайде навън! О, Боже, няма ли кой да й подаде ръка! Попипа по възглавницата за нитроглицерина – флакончето беше празно. Впрочем то бе празно от месец, а защо го държеше тук и защо си въобразяваше, че в него е останало поне едно мъничко като лещено зърно хапче? Да имаше чаша чай. Но има ли в пакетчето чай? Не помни откога не е купувала. А лекарката, при всяка визита вкъщи, все й поръчваше: силна храна, госпожо Пенкова, силна храна! Без мед не трябва да сядате на масата за хранене. Мед и мляко – всеки ден! И пилешко месо, то е подходящо за вашата възраст… Но аз вземам… Тя не назоваваше какво взема, защото месо не беше вкусвала от година и нещо. А мед, о Боже, какво говори тази млада жена! Чай, да. И сега един чай да има, дори без захар, и силите ще дойдат. Трябва да дойдат. Много пъти бяха идвали и сега ще дойдат, защото навън я чакаше улицата, нейната улица с децата, хлъзгащи се на ролкови кънки, с разтегнатите групи от чуждестранни туристи, появили се отново в историческия град през този летен сезон…
Нейният град! Нейната гордост! Тук се роди, край тази стръмна уличка, потънала в кал някога, с едноетажни къщички от двете страни. Тяхната бе най-лична. Построена малко навътре в двора, ограден откъм улицата със зелено боядисани тараби, тя се открояваше с по-особената си архитектура. И другите къщички бяха интересни, но тяхната се набиваше на очи отдалече – дори само с бежовия лепеж и нестандартно широките прозорци. Макар и на един етаж, пет стъпала извеждаха на тераса, извита като подкова. Просторна беше тази тераса. Всички деца от махалата се събираха да играят в дъждовно време. От предната страна на къщата, откъм улицата, вместо полегат тавански покрив, се издигаше островърх купол като църковните камбанарии. От купола надничаше тясно, високо прозорче с дъгообразен свод. В този купол никой не живееше, защото стаичката беше миниатюрна. Късно есен там баща й нависваше свисла с грозде, което до пролетта изсъхваше и се превръщаше в чудни стафиди. Елена носеше на училище пълен джоб, раздаваше на другарчетата си и те всички искаха да й бъдат приятели. Те търсеха приятелството й и затова, че баща й, учителят Гаврил Пенков бе главен учител на тяхното квартално училище. Строг, но мил с децата, той ги пленяваше с чудните звуци на цигулката си. В голямото междучасие всички отделения, от най-малките, първокласниците, до батковците и каките от четвърто отделение, излизаха на двора. Учителят Пенков свиреше с цигулката, а децата, забружени и вдъхновени, люшкаха свято българско хорце. Елена беше сред първите. Нейните дебели плитки, привързани накрая със синя панделка, при всяко тропване на крачетата се разперваха като крила на яребица. Буйничка беше Елена. Но и упорита. Не позволяваше пред нея да има някой – и на хорото, и в клас. С момчетата беше безцеремонна. Озъбваше им се при всяка несправедливост и те отстъпваха пред гневния й поглед – смутени и гузни. Затова пък момичетата я обграждаха с преданост и вървяха на сбуни след нея. Каквото речеше Елена – това ставаше. Баща й се гордееше, но се и страхуваше. Няма ли дъщеря му да си въобрази, че всичко й е позволено и всичко може?
Напразни бяха тревогите на учителя Пенков. Поведението и постъпките на дъщеря му бяха някак уравновесени, спокойни като на зрял човек. Най-напред това забеляза или усети майка й. Тя нямаше образованието на съпруга си, но интуицията й бе силна и не я подвеждаше в преценките й за другите. Тя внимателно наблюдаваше постъпките на дъщеря си. Глас не повишаваше, думите й бяха точно премерени, понякога сурови. Елена я обичаше безумно и след всяка забележка задълго се умълчаваше и уединяваше. Това се засили особено след като постъпи в Девическата гимназия. Детската безцеремонност незнайно как се замени с неподозирана досега свенливост, която избиваше по бузките й като утринен руменец. Кафявите й очи станаха едри, винаги отворени до дъно, готови сякаш да погълнат всяка дума. На изпъкналото чело се настани едва забележима, тънка като косъм линия, а долу, между двете сключени вежди легна отвесна бръчица, която ставаше все по-дълбока при почуда и само когато се усмихваше, изчезваше. Елена не се отделяше от книгите. Особено се пристрасти към историческото четиво. Всичко в библиотеката на старото градско читалище беше преорано. Четеше и между редовете. Някои детайли събуждаха в нея поривите на откривателството. О, колко сладост изпитваше, когато успяваше сама да си обясни нечие поведение в конкретна историческа ситуация! Но с кого да сподели, с кого?
Древният град бъкаше от исторически места и паметници. Известните в цялата страна музеи – превърнали се в свети места за всяко родолюбиво сърце – повикаха Елена, както пролетта повиква лястовиците от топлите страни. Мирисът на иконност, на старина, омаяха душата й. Всеки свободен час момичето прекарваше из приглушените зали и с ненаситни очи се взираше в изложените писмена и трофеи, съзерцаваше ги, общуваше мислено с миналите им притежатели, разговаряше с тях, възхищаваше им се, упрекваше ги, питаше ги, отговаряше си или въпросите оставаха да висят и да тревожат в неспокойните нощи сънищата й. Затова никой не се изненада когато първенецът на Девическата гимназия, абитуриентката Елена Пенкова още есента прекрачи прага на Софийския университет. Изненада беше само изборът на професията. Отличната математичка, чудесната анализаторка на литературните творби, най-логичната по философия, някак неочаквано се озова в Историческия факултет.
Но изглежда има в живота на човек неща, които са предопределени. И щастлив е онзи, който намери тази предопределеност, а то означава, че е намерил себе си. И е нещастен онзи, който цял живот не може да се самооткрие.
След пет години Елена Пенкова съвсем естествено се намери сред многобройния екскурзоводски колектив на Военноисторическия музей в града. Слънчева, неуморима, с изящен жест и със заразяваща развълнуваност, тя водеше групите от зала в зала, от събитие в събитие и те я следваха покорно, както се следва пастир. Когато се намериха вече вън от музея и трябваше да се сбогуват, посетителите дълго стискаха ръцете й, даряваха я с най-топли думи и правеха всичко да останат още малко с нея. Това естествено бе невъзможно – други чакаха. И Елена политаше към следващата група, за да остави и в техните сърца обич и гордост от нашите велики предци.
Добрите дела правят и добро име. И това име започна все по-често да се споменава при обсъждания най-напред в ръководството на музеите. Пренесе се после в градските културни институти, стопанските организации, в управленските органи. Зачестиха заявки до ръководството на музея от този род: „Имаме гости от Англия. Молим да ни осигурите за екскурзовод Елена Пенкова.”, „Желаем за екскурзовод Елена Пенкова”. „Желаем, желаем, желаем…” Скоро официалните правителствени гости се възложиха на Елена. Директорът, солиден учен с достолепна побеляла клиновидна брадичка, придружаваше големците и заедно с тях се възхищаваше на изключителните беседи на Елена. Чуждестранните групи, особено англичани и американци, тя покоряваше не само със съвършения си английски, а най-вече с детайлното познаване на историческите събития, с вдъхновения разказ за обичаите и нравите на народа ни, с неповторимата флора и фауна на родната ни земя.
И се понесе мълвата за Елена Пенкова.
Новите групи, които пристигаха от западните страни, с всичките трудности при избора на името, с мимики и жестове даваха да се разбере, че искат за екскурзовод Елена Пенкова. Жената на регистрацията не можеше да скрие усмивката си, клатеше глава наляво-надясно и ги уверяваше, че именно тя ще ги води из залите на Музея, но те, помислили, че им отказва, стояха и настойчиво повтаряха „Елиън Пенъков, Елиън Пенъков”. Най-после недоразумението с българското „да” се изясняваше и всичко тръгваше както си му е редът. В паметта си е запазила спомени за стотици срещи, но никога няма да забрави онази с първия космонавт на планетата, с онова слънчево момче, чиято усмивка не слизаше от лицето му. Посаденото от него борче в парка на музея сега вече е исполин и Елена, когато и да премине покрай него, докосва с длан напуканата му и ухаеща на смола кора и сякаш отново се здрависва с това момче. Ами оня добродушен и високоблагороден съветски държавник, който вървя покорно и смаян след нея повече от час, макар че бяха я предупредили да кара по най-съкратената процедура. Накрая не издържаха старческите сълзи на признателност, дълго я държа в прегръдките си и задавено шепнеше: „Милая, милая сестра!” То се знае – след такова гостуване не се забавяха колетите с подаръци за Музея. Елена се червеше от похвалите, а професорът-директор старчески жалостиво се усмихваше и с два пръста пощипваше клиновидната си брадичка…
Боже Господи, колко е кратък човешкият живот! Кога се изтърколиха дните, месеците, годините? Кога отлетя младостта, зрелостта? Кога дойдоха побелелите коси? Тя обичаше една руска песен от ония години. В един стих на тази песен бе закодиран целия ужас на живота. И когато произнасяше страдалческия вик на „Ах, как годы летят!”, сълзите неусетно плъзваха във вдлъбнатинките около носа. Тази песен винаги й спомняше за родителите й. Отдавна легнаха те в гроба, без да узнаят и се нарадват на докторската й титла. Елена ги оплака и отжали, както може само признателна дъщеря, макар и да съзнаваше, че със сълзи не ще върне мъртвите в живота. Затова пък отдаде цялата си любов на живите. За всички – свои и чужди – тя намери сили да им даде обич, самочувствие и знания. Лично за себе си не остави нищо. Семейство не дойде ред да създаде и до ласка на мъж не се докосна. За няколко поколения в историческия град тя си остана само една легенда – Елена Пенкова. За колегите си – жената – История.
Ще рече някой, малко ли е да оставиш име, което се произнася с уважение? Или професионален подвиг, който те уеднаквява с цял клон от науката? Сигурно не е малко. И то задоволяваше за известен период увехналата вече жена, която извън строя, не пропускаше, когато срещне туристи по тяхната стръмна уличка, да ги спре, да ги заговори. Особено любопитни бяха англосаксонците, възрастни като нея хора – жените с ефирни широкополи шапки като нейната, мъжете по ризи с дълги ръкави и тиранти през раменете. Те се скупчваха около нея и с интерес слушаха на родния си език импровизираната беседа. Как потрепваше сърцето й, когато някой спонтанно възкликваше: „Вие, навярно, госпожица…” тя се усмихваше с все още съхранената чаровна усмивка, в очите трепваше живинка, но в тях гостите съзираха и тъга. Да, тя е, Елиън Пенъков, но не онази някогашната, младата, слънчевата, неуморимата. Сега е като тях възрастна и винаги трябва да помни, че когато излиза от къщи, на главата й й е нужна шапка против слънцето. Подхвърляше тези думи с небрежна шеговитост, но шега не се получаваше и никой не се засмиваше на тази шега. Отдалечаваше се с бавни, отмерени крачки, които, гледани отдалече, навяваха тъга. Къде отиде силата й? Къде изчезна устремът й? Някога тя не ходеше – хвърчеше. И с детска наивност все се питаше, защо са толкова много въпросите. И не минава ли по-голямата част от живота на човека в търсене на отговори? И може ли на всеки въпрос да се намери най-верният отговор?
Възстановяването на капиталистическия строй завари и доктор Елена Пенкова неподготвена. Как бързо се стопи самочувствието й, увереността й, че е била някога полезна и нужна. Хората станаха затворени, зли, чужди. Някои забравиха и „Добър ден” да й казват. Това я изпълваше с отчайваща безнадеждност. Но, Боже, какво лошо съм сторила? Нищо лошо не им беше сторила, нито те на нея. Просто животът стана друг. С други измерения. Музеите? Какви ти музеи! Хляб, хляб дайте! Други мълчаливо трупат ли, трупат пари.
Елена Пенкова пак излизаше пред дома си на късата стръмна уличка, която водеше към светите места. Децата все така се хлъзгаха с ролковите си кънки. Пак се спираше с редките вече чуждестранни туристически групи, опитваше се да импровизира, както едно време, но чужденците я слушаха повече от деликатност. Дори след такива беседи се получаваше нещо, което я смразяваше: предлагаха й я някой омачкан лев, я найлоново пликче с плодове или консерви, досущ като онези, които неизменно се даваха при готвене по гробищата. Те я мислеха за една от онези стотици просяци, които бяха видели по главната улица с протегнати ръце; мислеха, че импровизираната беседа е усилие на старата жена да препечели нещичко по по-достоен начин. Гордата й душа се топеше от срам и неудобство. Как ще посегне да вземе подаяние? Тя е българка! Тя е Елена Пенкова – жената – История!
- Но моля Ви, Вие сте в България. Ние всичко си имаме. Нашата страна е земен рай!
Туристите малко се сепваха, но все пак, тръгвайки си, не можеха да скрият напълно снизходителните си усмивки.
Елена Пенкова се прибираше покрусена вкъщи. Уж да се освежи от тези срещи, уж да си върне самочувствието, че може още да е полезна, а какво излизаше? Разбираше недвусмислено трагичната си участ, че вече е вън от живота. Че не е за този живот. Всъщност живот ли е това?
Горчилката я покоряваше окончателно, когато отвореше хладилника и виждаше, че кофичката с кисело мляко е празна. Само стеклите се по вътрешните й стени капчици, засъхнали вече, я навеждаха на мисълта, че няколко дни не е купувала мляко. Отваряше чантичката от черна кожа и със сребърно синджирче – в нея нямаше и стотинка. Нищо! Тя не трябва да се предава. Тя е потомка на корави българи. Ето, ще вземе едно голямо колкото лещено зърно нитроглицеринче – то ще укроти режещата болка в изнемощялото сърце. Е, хайде, сърчице мое, успокой се, отпусни се. Всичко ще се нареди….

В тази ранна августовска утрин Елена Пенкова се почувства зле. Сърцето, което напоследък все кървеше, като порязано със стъкло, сега незнайно защо нито болеше, нито се усещаха ударите му. Но защо се затруднява да диша. Защо краката стават безчувствени и изстиват, изстиват? Попипа около възглавницата за блистера с антистенокардина. Трябва да го събуди това сърце. Нека боли, но да тупка, да тупка… А и антисктенокардинът свършил! И кога е свършил?
Така я намериха съседите, кротко заспала, със стиснати пръсти на дясната ръка, а в тях – празният блистер.
При аутопсията лекарите установиха, че докторът на историческите науки Елена Пенкова е починала от системно гладуване.