Александър Прокофиев

превод: Димитър Пантелеев

Прах от прахът на България
остана на мойта дреха,
прах от прахът на България
има по мойте нозе.
Във себе си аз люлея
една потайна надежда -
отново да ида при нея,
при нейните златни поля,
отново от нейните хълми
с горящи очи да обхвана
безкрайните, плодни ниви,
долини, градини, стада,
отново весел да пия
от лудите пенни потоци
със двете си шепи широки
планинска жива вода.
И пак да целуна земята,
със братска кръв напоена,
и нейните песни да чуя
за стотен, за хиляден път.
Във тях да гърми свободата
и тежките стъпки войнишки
и туй, за което старинни
и нови легенди шептят.
И може би някой ден близък
при тебе ще дойда отново.
Кога - аз самичък не зная.
С другари това ще решим.
Аз чувам гласа ти, Българийо!
Обади се със гръмотевица
и с удар на остра мълния
по шлема на твоя Пирин.
Прощавай! Аз тебе те срещнах
сред твойта златна есен.
Прощавай! Аз днес се разделям,
напускам земята ти с жал.
И гдето и да отида
под чужди звездни простори,
ще крача със твойта радост,
ще крача с твойта печал.