В ЯСНА ПОЛЯНА
превод: Иван Давидков
В ЯСНА ПОЛЯНА
Във тежка нощ, пред утрото мъгливо
той, мълчалив, прегърбен и отслабнал,
през влажния и мразовит ноември,
който с бодеж сърцето му пронизвал,
полека на прозорчето почукал
и наредил на сънните коняри
да станат и безшумно да запрегнат
конете в бричката.
Била минута,
когато той мълчал и се прощавал
със Левин, със аристократа, с графа,
с помешчика, с хусарските пагони,
със стария мъдрец яснополянски,
който живеел двойствено и будел
възторг в чистосърдечните селяци,
а редом с него - клюки и одумки…
Той скъсвал тънката, последна нишка,
която с миналите дни го свързвала
(безмълвен съдия и подсъдим),
и тръгнал като скитник неизвестен -
къде: самият той едва ли знаел…
Заспали къщи, кал под колелата
и конски пот, и бледен лъч на изток,
и малка гара, а пред нея влак;
нестройни мисли като тежък сън
и говор, чуван като през вода,
и треска със обятия студени -
и смърт …
А в езерото умълчано,
където той обичал да се къпе
сред селските деца, сега със плач
се хвърлила вдовицата. Когато я спасил,
тя не разбирала - защо? И кой?
Изтръпнала Русия. И със нея -
светът. А тая слабовата длан,
която на прозорчето почукала,
сега докосвала сърца безброй
и в тях събуждала тревога светла.
И сам пред строгия човешки съд
като пред съвестта си той застанал.
Съдът отмерил земните му дни -
съмненията, поривите, болките -
и отредил присъдата: безсмъртие.
ВОЙНАТА НА АЛЕНАТА И БЯЛАТА РОЗА
Был теплый дождь,
в траве стоит вода…
Иван Бунин
Премина топъл дъжд, уми степта.
Виж: водно конче си суши крилцата.
Ухае кумонига. В утринта
се стрелка лястовица над полята.
Между лозите, тръгнали на път,
се смее мълчешком едно момиче
и алените макове горят -
по всяка пъпка светлина се стича.
Звучи разбудената далнина,
а до верандата, над коловоза,
започва пак безкръвната война
на бялата и алената роза.
ДИВИТЕ ЧЕРЕШИ СЛЕД ДЪЖДА
Отдавна бе това и в глъбината
на дните как отмина - не узнах.
Единствен миг такъв аз преживях
и тоя миг остана във душата…
Път. Утро. Тишина. И дол дълбок,
залян от пяна на череши бели.
Дъждът отмина. Клонки нацъфтели
блестяха. Пролетният свод висок
със топла, синя светлина обля ни.
Конете ние спряхме край леса.
Дете с очи - засветила роса -
ни гледаше сред мокрите поляни.
И славеи невидими край нас
изливаха във песен свойта жажда -
а ми се струваше: денят се ражда
и пеят му горите в тоя час.
Към мостчето една девойка сви,
полюшваха се, пееха ведрата -
а ми се струваше: във тишината
самото щастие сега върви.
И всичко тънеше сред цветовете,
пияно от дъха на младостта.
Защо човекът нямаше властта
на чувствата да каже: „Не летете!”
В сърцето смъртно би запазил той
безсмъртна сила, жажда непозната
и чак до гроба носил би в душата
на цветовете сребърния рой,
девойката с кобилица на рамо,
конете, славеите, пролетта
и всичко, що насън дохожда само
и като сън изчезва от света.
ЧОВЕЧНОСТ
На Павло Тичина
Като червена ябълка закръглен,
търкулна се денят и отшумя.
Нощта по оголялата земя
чертае дълги сенки с черен въглен.
Прокраднала се, ранната слана
ранява цветовете закъснели.
Звъни застиналата равнина.
Приижда зимата с фъртуни бели.
Ще бъде както в книжката позната:
сняг - зърнест, дървесата - в блясък мек
и часове самотни сред полята.
Но в снежните вихрушки, с трепет лек
пак ще заплува, опнала платната
тя - лодката на верния човек.
1929
