СИНИГЕРИ

Найден Вълчев

СИНИГЕРИ

Не знам кога са се заселили
до мен в зеления простор,
но знам, че тези два синигера
живеят в стария ми двор.

Във дюлята. И слушам в утрото
и днес над малкото гнездо
едно ликуване на гамата
от долно “до” до горно “до”.

Това е мъжкият. Че женската,
встрани разперила крилца,
лежи смълчана върху тайнството
на двете малки яйчица.

Слепи ме изгревът. Природата
се е заслушала със мен
във този звъннал глас синигеров,
в дъха на този Божи ден.

И нищо друго. И към дюлята
и мъхестите й листа
се спуща мъничка прослава на
живота, слънцето, света.


ЛЯТНО УТРО

От липите и от юни
пада златен мек прашец
и пътечката е златна.
Весел, звънък, ранобуден
свири в клоните скорец.

Свети слънце на пчелите
по прозрачните криле,
а по златната пътечка
тича юни да настигне
юли в жълтото поле.


СЕЛСКАТА ВОДЕНИЧКА

Гърбава селска воденичка -
гър-гър-гър - гъргори в утринта
и под яза в ниското самичка
нещо си говори със света.

Дядо Вълчо в улея насипва
зърното и зърното след миг
в къщи, в собата, е вече сипкав,
със златисто крайче просеник.

Хапнал го със праз и със армея,
Дядо Вълчо с дряновия плуг
утре ново зърно ще засее,
друго зърно ще дочака тук.

Каменната селска воденичка
пак ще го посрещне след това
и кобилката ще занаднича -
много ли са другите млива?

Нека да са много те, не пречи.
Пеят двата камъка дори
късно под вечерницата вечер,
рано под зорницата в зори.

И светът повтаря бавно всичко.
Дядо Вълчо гледа благ и бял.
Гърбавата селска воденичка
бяла е от белия паспал.


СВЕТУЛКА

И днес угасна слънцето
и златното поле
затули мрак със рехави
невидими криле.

Замлъкнаха пшениците,
утихна вечерта,
в която към могилите
светулка прилетя.

- Светулко малка - рекох й, -
със мигащ светофар,
кому светулкаш в тъмното
сега над пътя стар?

- Че как кому? Жетварите
от съмване до мрак
във тичане за зърното
не са подвили крак.

На тях светулкам. Нека се
до къщи доберат -
да паднат връз рогозките,
до разсъм да поспят.


АНГЕЛЧЕ

Ей, хвъркатичко, ти пак ли
си се спуснало от рая
и какво току надничаш
през прозореца за мен?
Я върви да си играеш
горе с облачето бяло,
я от тук да се разкараш -
виж навън какъв е ден!

Вишната цъфти, под нея
гледай само как се гонят
двете сини пеперуди
над зелената трева,
Слушай косът как ти свирка,
гледай макът как е цъфнал -
да ги гледаш, да ги слушаш
няма насит за това.

И зает съм, та не бързай,
ти, хвъркатичко, тъй както
бе те някога нарекъл
твоят дост Елин Пелин:
днес лехата ще почиствам,
тази строфа ме преследва,
подир пладне ще подхранвам
иззимилият пчелин…

Затова, крилато чедо,
прибери си се там горе,
беж далече, беж високо
в този синнал небосвод -
остави ме да послушам
във разцъфналата вишна
как жужат, жужат пчелите,
пее вечният живот.


ПОЧУВСТВАНО В СЕЛЦЕТО

Животът,
            който беше вчера
развяна грива на жребче,
във някаква далечна ера
се скри и хукна да тече
посред неведоми раздоли
и вдън забравени места,
отнесъл младост, порив, полет
и още колко ли неща.

Животът,
             в който още искам
да гоня своята звезда,
ме вика пак да се наплиска
в зори със ручейна вода,
да чуя как в това трептене
на дядо Вълчовия бряст
се смесват кравето мучене
и чучулиговият глас.

Животът,
            който си отива,
търкаля в прашния си път
паничка каша от коприва,
моливче, скрито за отвъд,
загърнат в старата си дреха,
очи обръща пак навън,
но пълен вече с глухо ехо,
със тих шептеж и бавен звън.


УТЕХА

Слънцето пролетно се стича
откъм витошкия връх,
свири весел, лудо тича
южен вятър топлодъх,

тръгнал хората да срещне,
слиза ручеят, тече -
сред злословието днешно
блага дума да рече.

И над хълма пак изгрява
седемцветната дъга,
и под нея ти минаваш
както вчера и сега.

Не минаваш. Но би искал.
И през дългия си ден,
победител днес във риска,
утре падаш победен

и боли, и ти нагарча
пак и пак, обаче виж -
светва синьо минзухарче
зарад теб под хълма риж

и теб още те обичат,
шушне светещият мъх.
Слънце есенно се стича
откъм витошкия връх.


ПРИРОДАТА

Не познавам подобен ваятел:
виж пауна. Или пък лъва.
Виж летящото жеравно ято
и трептящото стръкче трева.

И кажи ми под Божата стряха,
като складът й тук е един,
де държи тя - за вишната захар,
а за черното листе - пелин?

Как е толкова точна и ловка,
че без фирма за внос и износ,
в гарантирана шик опаковка
опакова и боба най-прост?

Зиме в преспи градините скрива,
лете всичко пече на тиган
и накрая изящно завива
всяка камба в червен целофан.

Дъжд ли ръсна? Ала го прогони
златен залез и ей ги сега -
на природата слагат корона.
Седемцветна висока дъга.


СЪОБЩЕНИЕ

Богородица мина и ето -
светна първият есенен лист.
Паяжинка просветва в полето
на небето под синия вис

и е сякаш че пощенска жичка,
по която ще звънне нощта:
- Пригответе до съмване всичко.
Утре идва при вас есента.


СТАРОСТ

Защо ми се усмихваш, слънце,
и през черешите ме викаш
с такава мека светлина?
Тогава трябваше, тогава,
когато можех да надигна
със рамо Стара планина.

Защо сега ми викаш - хайде
и хвърляш златната си риза
във полудялата река?
Тогава трябваше, тогава,
когато можех да преплувам
и Дунав бял с една ръка.

Сега ми викаш - да му седнем…
Тогава трябваше, тогава
да спрехме с теб под таз асма,
когато можех да изпия
бърдуче върла тетевенска
и после цялата чешма.

Но ти си тичай, златоперко,
и много-много не придиряй
на мойте старчески слова.
Звънят стадата. Свечерява.
И ти си лягай - вън светулка
тропосва синята трева.


НАЙДЕН

Сив е сривът, върхът е зелен.
Идвай! - вика брезичката. Хайде!
Но се рони пръстта и пред Найден,
гасне мъртъв и този му ден.

Нищо. Утре. Но утре вали.
Нищо. Вдругиден. Само че горе
вият вълци, та цепят простора
и надолу се спуска мъгла.

Нищо, някак ще минем! Ела! -
жари вечната жажда, но сривът
й обелва нозете и скриват
се и нощ, и бреза, и ела.

Найден стиска до болка зъби,
че какво му остава нататък -
да се бори с насрещния вятър,
който пак като улав тръби

от върха с йерихонска тръба.
И към Найден учудено гледат
триста толкова трудни победи,
една толкова горка съдба.


ТРИ ТЕРЦИНИ

***

Гребенът на голата гора
реши рижите коси
на залеза.

***

Петолинието на жиците.
Лястовици.
Моцарт.

***

Черни угари
сънуват зелени жита
под сиво небе.