ИЗ „БЪЛГАРО-РУСКИТЕ КУЛТУРНИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ (1877-1944)”

Любен Дунчев

Из книгата “Българо-руските културни взаимоотношения (1878 - 1944 г.), изд. на Отечествения фронт, 1985 г.

Вярата в славянска Рус и Плевенската следосвобожденска интелигенция

Една от отличителните черти на руските революционни демократи е тяхното схващане за историческата мисия на Русия за спасяване на славянството от чуждите поробители. Българската интелигенция особено е ценила известната мисъл на Херцен: “Вън от Русия няма бъдеще за славянския брат, без Русия той не ще може да се развие - той ще се стопи и ще бъде погълнат от германския елемент”.

Не случайно, вземайки повод от тираничната и прогерманска политика на Стефан Стамболов в края на миналия и началото на настоящия век, (б.р. - става дума за края на 19 и началото на 20 в.), плевенският периодичен печат отбелязва: ” Без всяко съмнение, ако славянският мир е призован да изпълни своето славянско дело отлично от германското, то неговата идея е предразположение към него на общославянската природа… (то) трябва да предизвика в народите на славянското семейство тяготене един към други и стремление към съединяване на силите им, към единство на стремежите, на тяхната воля, към единство на действието…”

Същевременно тук му е мястото да отбележим, че тази опора в Русия е била търсена не в реакционната политика на руското самодържавие, а в онези кръгове на руската демократична общественост и руската култура, които са се ръководили от искрени намерения по отношение на по-малкия славянски брат, какъвто е бил българският народ, и в идейните възгледи на който в по-малка или по-голяма степен съзираме влиянието на руските революционни демократи. Показателна в това отношение е една статия на плевенския русофилски вестник “Плевенски глас” от 1899 г.: “Славянското семейство трябва да основе своето единство не на тираническата власт на Игемона (руския царизъм)…, но на вътрешната съединяваща сила и висшето нравствено начало, което да доведе славянските народи до едно свободно хармонично общество”. Още по-категорично тази мисъл е развита в споменатата статия: “Славянството ще се удържи на тая висота, ако провъзгласява правата на народите и човека да се наслаждават на пълна свобода на самоопределение… Русите първи пробудиха у нас съзнанието на едно всеславянство…”

В плевенския периодичен печат в началото на века (ХХ в.) страстно се защитава каузата за тесни връзки със славянска Русия - единствена наша защитница и закрилница, наша освободителка от агарянската робия, дала обединението на българската нация със Санстефанския мирен договор.

“Кой друг се отзова на нашите викове за помощ и защита, се казва в същия печатен източник, когато зверствата и убийствата на свирепите азиатци над беззащитната рая нямаха край и спир, освен НАШАТА ОСВОБОДИТЕЛКА…!… Нашето бъдеще, нашето обединение е в ръцете на Русия… Величието на България е в пълната вяра, в съзнанието, че Русия ще възстанови тези граници ( Сан  Стефано)… Тази вяра не помръква и в годините, когато Фердинанд прикачва България към колесницата на германския империализъм, а извоюваните демократични свободи са ликвидирани. “От днес българският народ, продаден от нечестива ръка, става роб на един немец. Над България виси зловещ облак” - отбелязва в. “Плевенски глас”. “Кой ще върне поруганата свобода - Русия! Свободолюбива Русия!” Тази вяра намира своя израз в поместеното в същия вестник в пълен текст стихотворение на А.С. Пушкин “Ода на свободата”.

За дълбоко народностния характер на българската интелигенция в годините преди и след Освобождението съществен принос има и въздействието на социалистическо-народническата идеология, намерила място в трудовете на Херцен, Добролюбов, Чернишевски, както и идеята за общославянско единство. Такива великани на българската национална революция като Георги Сава Раковски и Любен Каравелов са били под силното влияние на трудовете на Херцен. Истинско откровение за тях е била неговата мисъл за обединение на славянството в “съюз на свободни и самостоятелни народи”. От друга страна, българската революционна емиграция не може да не се е увличала от неговите социалистически възгледи за революционно преустройство на обществото, от неговата възхита от саможертвата на парижките комунари през 1870 г.

Известен е също страстният повик на руската художествена мисъл в защита на справедливата кауза на поробеното южно славянство, подложено на нечувани страдания от азиатския угнетител. Израз на разгневената съвест на руската интелигенция в тази епоха е и призивът на Достоевски. Любовта на тази интелигенция към нещастния български народ запечатва в безсмъртни образи и И. С. Тургенев в романа си “В навечерието”.

Върху духовния живот у нас, върху неговия идеен облик определено въздействие оказват и тесните контакти на българската народна интелигенция, и особено на учителството, с руската прогресивна литературна и педагогическа мисъл. Тя просто диша с поезията на Пушкин и Лермонтов, в мислите и поведението си младежта е съпричастна с героите на Толстой, Тургенев, Достоевски, с поезията на Некрасов.

Революционният оптимизъм и романтичната героика на Максим Горки са свързани с утвърждаването на здрав идейно-художествен и естетически мироглед, с прогресивната насоченост в творчеството на редица изтъкнати деятели на обществено-културния живот, литературата, изкуството и народната образование в края на 19-ти и първите десетилетия на 20-ти век в Плевен и Плевенския край. Горкиевата правда със своята революционна приповдигнатост се превръща в естествена духовна атмосфера, в която разцъфтяват красиви идейни и морално-естетически добродетели и се създават пълнокръвни за времето си, с дълбок и чист демократизъм, поетични творби. Тази прогресивна тенденция, намерила място в българо-руските обществени и културни взаимоотношения до войните 1912 - 1918 г., се илюстрира по особено ярък начин в трайните контакти, които някои плевенски интелигенти и обществени дейци установяват с такива крупни представители на литературната наука и марксическата естетика на революционна Русия като Георгий Плеханов, Анатолий Луначарски, П. Коган, Н. Державин и др. Това обстоятелство изиграва от своя страна не съвсем второстепенна роля за идейното избистряне на художествената мисъл у нас, в т. ч. и в Плевенския край, за свързването и с повелите на класовото работническо движение.

Несъмнено въздействие за определящото влияние на руската прогресивна мисъл върху поколението плевенски обществени и културни дейци, в годините преди войните, оказва техният непосредствен контакт с руската образователна школа. Известно е, че значителна част от представителите на местната интелигенция получава образование както преди, така и особено в първите десетилетия след Освобождението, в руски учебни заведения. Завърнали се в България, те стават възторжени почитатели и страстни пропагандатори на руското идейничество в обществения живот, в културата и изкуството.

Теорги Яковлев Кирков, виден възрожденски книжовник от Плевен, учи в Одеса и Симферопол. В 1872 г. той следва в Петербург технологически институт, а в 1876 г. завършва висше образование по физика в Новоросийск. След пристигането си в България, той става един от първите директори на Народната библиотека в София, а по-късно и директор на Държавната печатница. Дълго време учи в Русия и големият български педагог, историк и юрист Петър Василев Оджаков, родом от Плевен, станал инициатор за съграждането на плевенската мъжка гимназия “Александър ІІ”. За Русия той заминава още през 1866 г. , където следва юридически науки, а в 1877 г. отново стъпва на родна земя, заедно с освободителната руска войска. В България Петър Оджаков изиграва съществена роля за поставянето на българската научна мисъл на съвременни начала, става един от пионерите на българското книгоиздаване, известно време оглавява Народната библиотека. Автор е на голям брой педагогически и правни изследвания, в които следва традициите на руската наука.

След Освобождението голям брой представители на плевенската интелигенция установяват контакти с руската култура, учат се в Русия или ползват изписани от руски издателски къщи, книги и периодични издания. Видният деец на плевенското читалище “Съгласие” Георги Юрданов Кирков, по-късно един от първите строители на Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти), получава образованието си в гр. Николаев. Завърнал се в Плевен, той е един от основателите на Общообразователното дружество “Съгласие” в 1887 г., участва в неговата театрална трупа, “виновник” е за комплектуването на читалищната библиотека с руска оригинална книжнина и по-специално на съчиненията  на революционните демократи. Ученик на руската театрална школа става и плевенският актьор Александър Гюров, основател на Градския общински театър след Първата световна война. Той получава образованието си в Императорската театрална школа  в Санкт Петербург. Повече от четвърт век играе на плевенска сцена, почти изключително в пиеси от руската театрална класика, и е един от най-добрите изпълнители на ролята на Лука от пиесата на Горки “На дъното”.

Непосредствени контакти с обществения и културния живот на Русия след Освобождението имат и д-р Александър Друмев, един от първите театроведи и режисьори в Плевен, учил в Петропавловската семинария в гр. Лесковец ( Русия), както и видният наш историк и езиковед акад. Юрдан Трифонов, родом от Плевен. Завърнал се в България Юрдан Трифонов е сред инициаторите за създаването на Общообразователно дружество “Съгласие”, участва дейно в културния живот на града. По-късно, вече професор в Софийски университет и академик, той е автор на десетки изследвания върху исторически създалите се връзки на България с Русия (в т.ч. книгата “Историческото обяснение на вярата в “Дядо Иван” у българския народ”, 1914 г.), изследването “Руското участие в българския църковен въпрос”(1922г.) и др. Езиковедски и исторически проучвания.

Все в тази връзка трябва да споменем и Стоян Заимов, деен участник в националната революция на българския народ, създател на паметниците на признателността в Плевенския край и в страната. По време на своя престой в Русия, Стоян Заимов се оформя като мастита фигура в славянофилската и руската линия в нашия обществен живот., в художествените творби нна който неизменно явствува преклонението му пред великия славянски народ-освободител. Да си спомним такива негови творби като “Миналото”(белетристични очерци за българското национално-революционно движение 1870-1877г.), “Осоговци” - пиеса (1899г.), “Светите места на признателна България” (1912 г.), “Балканът запя хайдушка песен” (1922 г.), “Орли” (1926 г.) и др.