Георги Стойков

„Българо-руските културни взаимоотношения 1878 - 1944година”

Едно чудно вдъхновение ме обзема, когато се докосна до светините на нашия град и неговите най-изявени духовни първенци. Те пораждат в мен неподозирани сили и амбиции. Изпълват ме с надежди, които живеят навярно във всеки простосмъртен, че ето на, не може да погине, не може да се забрави сътвореното за хората. Все идва миг, когато то ще им потрябва. Ще ги плени, ще ги омая, ще ги направи по-добри българи.

Тези мисли и чувства не ме напускаха през цялото време, докато четях новата книга на нашия изтъкнат съгражданин Любен Дунчев. Съпричастността към написаното се повишаваше и от това, че дълго време ние прекарахме с него под святия покрив на читалище “Съгласие”. Работихме стая до стая - той, отдаден всецяло на своите изследвания, заровен от сутрин до вечер в купища стари книги и периодика, аз - в моите си работи. И само в минути на отдих разменяхме мисли по това, което ни вълнува. А имаше много неща, които ни караха да се вълнуваме и размишляваме. Безкрайно богата е историята на нашия град, формирала се със столетия, но цялото това богатство лежи заровено в архивите и малцина могат да го ползват. Дори това, което предците бяха събрали с толкова много усилия и трудолюбие като академик Юрдан Трифонов и писателя Георги Пенчев Домусчиев, е почти в забрава. Пълна тъмнота покрива периода от Освобождението, а и преди него, до победата на социалистическата революция през 1944 г. Съдбата на стотици творци - късали от сърцето си обич за нашия град, някои пренесли в саможертва живота си - чезне в страниците на историята. С каква покруса и болка говори Любен Дунчев за тези забравени духовни първенци, без чието дело Плевен днес не би бил крупно културно огнище на страната. И обратно - с каква почит и благоговение споменава имената на акад. Юрдан Трифонов, писателя Георги Пенчев Домусчиев, поетите Ламби Гайтанджиев, Никола Василев Ракитин, Цветан Спасов, на културтрегера и общественика Ячо Хлебаров, на десетките литературни, музикални и театрални дейци, сложили солидни темели в духовния живот на нашия град. Тяхното дело заслужава да се осветли и най-важното - да бъде продължено. Но това бе нелека задача и не по силите на един човек. Спомням си с какво упорство и колко много години Любен Дунчев търсеше свои последователи и съмишленици: уговаряше, убеждаваше, доказваше. Уви, малцина го последваха. И още по-малко останаха докрай верни на идеята да вадят от забвение толкова славното ни минало и да го правят достояние на днешните хора. Той създаде специална библиотека “Златоструй” към отдела по регионалистика на читалищната библиотека и в нея все пак нещичко се появи. Излязоха и отделни книги: на писателя Величко Нешков за д-р Пею Бешев, Асен Халачев и Коста Златарев; на Димитър Мешински за Ламби Кандев; на Хинко Георгиев за Ленко Мишев; на Спаска Гацева за Бинка Парашкевова, а наскоро се появи още една ценна книга, посветена на делото и живота на друг голям плевналия - Христо Попов - от Цветан Симеонов…

И все пак Любен Дунчев си остава самотник в панорамните изследвания на плевенския духовен живот. След “История на гр. Плевен” от акад.Юрдан Трифонов, “Българо-руските културни взаимоотношения 1878 - 1944 г.” са единственото естествено продължение на неповторимия труд на академика. Те започват от там, където свършва Юрдан Трифонов. И веднага ще кажа: не само като хронология, а и като методика, като анализ на събитията и фактите, дори като граждански патос, те достойно продължават великото дело на знатния плевналия. А бих прибавил и други плюсове, обективизма на академика е заменен при Дунчев с диалектико-материалистическо осветляване на историческите събития. Така че оценките, които ни поднася Любен Дунчев за отделни творци, издания, течения и културни явления, могат да бъдат приети в максимална степен за обективни.

Дълъг и сложен път измина Любен Дунчев до днешното му положение на един от най-изтъкнатите културни деятели за нашия регион.  Възпитан в семейството на един от строителите на плевенската тесняшка партия на българските социалисти Александър Дунчев, от най-ранни години свърза живота си с дейността на РМС и на Комунистическата партия. След победата на социалистическата революция, той се втурва в обществения живот, за да преживее всички увлечения на онова време, с всичките му полезни и порочни страни, за да се отдаде по-късно  изцяло на библиотечното дело, а чрез него да намери и големия път в регионалистиката. От този благодатен извор се ражда и амбицията му да изважда на бял свят от мрака на историята всичко нужно за днешните хора. Високата му ерудиция и балзаковското му трудолюбие намериха израз  в създаването на няколко ръкописа и десетки публикации в периодичния печат, и най-вече на книгата, която тази вечер ни е събрала.

Невъзможно е да се спра на всички аспекти на българо-руските културни взаимоотношения в плевенския регион за близо седемдесетгодишен период от Освобождението ни от турско робство до Девети септември 1944 г. Но от всички процеси, които се наблюдават през този период в новообразуваната ни държава, Любен Дунчев е избрал един от централните. Българската държава не само се строи по образец на руската: административно, стопански, във военно отношение. Тя възприема всичко най-напредничаво от руската култура, а психологическата нагласа в Плевен след Освобождението е най-подходяща. Живи са поколенията, станали свидетели на плевенската епопея. Имената на руските герои-освободители - Скобелев и Тотлебен, Гурко и Горталов, се мълвят с уважение, гробовете на хилядите загинали руски витязи са все още пресни. Всяка копка с мотиката по плевенските хълмове, в плевенските градини и лозя, изравя кости на хора. Само след две десетилетия към многобройните частни паметници, предимно на руски офицери, друг знаменит българин - Стоян Заимов - ще захване своето най-голямо дело за Плевен и за България. Един след друг ще никнат паметници на признателността за увековечаване подвига на руските богатири. Те ще напомнят всеки ден, всеки час на плевенчани за Русия. Те ще поддържат интересът и обичта към братята-славяни. А се намират и жертвоготовни българи да служат и да популяризират тази обич във всички сфери на духовния живот . И ако трябва да отбележа първото достойнство на книгата на Любен Дунчев, веднага ще кажа: то е, че са извадени на бял свят тези славни мисионери, предани на идеята за руско-българското братство. Повечето от тях съвсем, съвсем забравени. Други, като Ячо Хлебаров, доскоро пренебрегвани, чрез книгата на Дунчев отново ще преоткриваме. И днес, в процеса на преустройството, когато трябва да се домогваме и високо да провъзгласяваме истината и само истината, има за какво да се червим. Колко несправедливи сме били в оценките си за същия този Ячо Хлебаров в първите години след социалистическата революция. Оценки тогавашни, продиктувани от непознаване на истинските факти и от тесногръди пролеткултовски разбирания. Оказа се, че един от първите преводачи на Плеханов и Луначарски, на Белински и Толстой, на Пушкин и Леонид Андреев, е самият Ячо Хлебаров. Един смайващ факт: “Евгени Онегин” излиза в Плевен през 1919 г. в книгоиздателство “Наша родина”. И преводач не е някой друг, а Ячо Хлебаров. Неговото издателство “Буревестник” (обърнете внимание на името!) още в началото на века популяризира най-напредничавото от руската литература, теоретичните трудове и социалистическо-народническата идеология на руските демократи Херцен, Добролюбов, Чернишевски. Тези факти сами по себе си са една превъзходна оценка за личността на Ячо Хлебаров. Чест прави на Любен Дунчев, че от негов отрицател в размирните години след Девети септември, го издига и нарежда до онези великани на духа на Плевен, чийто подвиг ще витае столетия сред хората на нашия край.

Съдържанието на книгата има общо осем глави, обем, в който са побрани около 250 страници. В първата глава е изследван духовният живот в Плевен след Освобождението, а с няколко ретроспекции - и в предосвобождението. Основен мотив е вярата в славянската Рус. Нашата интелигенция издига в знаме мисълта на Херцен: “Вън от Русия няма бъдеще за славянския брат, без Русия той не ще може да се развива - той ще се стопи и ще бъде погълнат от германския елемент.” Повечето от мисионерите в духовната сфера са възпитаници на Русия: Георги Яковлев Кирков следва в Петербург в технологически институт и завършва през 1876 г. физика в Новоросийск. След идването си в България е един от първите директори на Народната библиотека в София, а по-късно - на Държавната печатница. Дълго време учи в Русия големият български педагог, историк и юрист Петър Оджаков, инициатор за съграждането на плевенската мъжка гимназия “Александър ІІ”. Руски възпитаник е Георги Юрданов Кирков - един от първостроителите на Българската работническа социалдемократическа партия, нашият знаменит и обичан - Майстора. Ученик на руската театрална школа е Александър Гюров - основателят на Градския общински театър, получил образованието си в Императорската театрална школа в Санкт Петербург. Руски възпитаници са бъдещият и единствен академик от Плевен Юрдан Трифонов, Стоян Заимов и още много други наши съграждани. Те носят духа на Русия. На тази скъпа Русия, за която народът вече е създал своите песни на надеждата.

Във втората глава се прави оценка на ролята на руската култура за изграждането на духовните ценности на България след Освобождението. Огромно е влиянието на Белински - този титан на руската критическа мисъл. А оживлението от това влияние в Плевен е предадено с чудесно вдъхновение от писателя Георги Пенчев Домусчиев в един от неговите очерци в книгата “Сенки от стария Плевен”…

За наша радост всичко става под покрива на това читалище, в което ние с вас стоим тази вечер. Какво ли не помнят скромните зали на читалище “Съгласие”! Моторът на цялата оживеност е големият български библиотекар Петър Ненков. В този раздел Любен Дунчев е поместил два интересни профила за Стоян Заимов и Г. П. Домусчиев.

Третата глава е посветена на плевенското читалище “Съгласие” като духовен мост между руските културни ценности и плевенските граждани. Стотици са заглавията от титаните на руската литература в библиотеката: Пушкин, Толстой, Гогол, Тургенев, Достоевски, Горки, Чехов, Лермонтов, Куприн, Короленко - близо 1500 тома! Още в 1895 година, по предложение на Петър Ненков, читалище “Съгласие” сключва договор с авторитетни книжарски къщи в Русия, които под формата на абонамент доставят на читалищната библиотека повече от 30 руски периодични издания. Няколко години по-късно, в 1905 г., нашето читалище разполага вече с петтомника на Максим Горки, 12-томника на Салтиков- Шчедрин, събраните съчинения на Чернишевски, Белински, Добролюбов. Още по-късно, през 20-те години, друга крупна фигура в библиотечното дело на страната - Иван Данов, заедно с Ячо Хлебаров, въпреки съществуващата цензура, следят отблизо съветския периодичен печат и започват да получават в “дар” обемисти пакети с книги и вестници. Особено ценни са връзките на нашето читалище с Ленинградската библиотека и по-точно с нейният именит сътрудник, видният общественик и научен деец акад. Николай Державин. В знак на благодарност, че получава сп. “Читалище” (централата на списанието е в Плевен, а Ячо Хлебаров е председател на Върховния читалищен съвет), той изпраща няколко писма до редакцията, които достигат до плевенската и българската интелигенция, до народа. В тия писма акад. Державин страстно защитава Съветския съюз. Все в тази връзка авторът на книгата Любен Дунчев прави преглед и на дела на книгоиздателствата в Плевен в укрепването и разширяването на този духовен мост.

Вдъхновена, свежа струя в книгата е четвъртата глава, озаглавена “Горкиевите истини”. Тук Любен Дунчев проследява влиянието на великия пролетарски писател върху първите поколения творци. Бунтът на Горкиевите босяци се пренася в героите на плевенските поети Ламби Гайтанджиев, Иван Кирилов, Георги Стоянов, Вълчо Русковски, Александър Христов. Могъщо и трайно е влиянието на Горки и върху двамата най-големи поети на нашия край Никола Ракитин и Цветан Спасов. И ако за първия то има епизодичен характер, за Цветан Спасов се превръща в съдба до последния миг от живота му. Творчеството на Максим Горки се ползва с голяма популярност не само сред творците, а и сред гражданството. Ценен документ в тази глава е откритото писмо на Ячо Хлебаров чрез вестник “Знаме” до господин Копейкин във вестник “Слово”, в което се дава достоен отговор на клеветника по повод честването в нашия град на четирийсетгодишния юбилей на Максим Горки. Писмото завършва така: “Гражданството, без разлика на партии, отнесе отлични впечатления и нито един не изказа възмущението си, освен нашия дописник… Вие побързахте да осъдите мене и читалището, задето сме станали “оръдие на болшевишката пропаганда”, и дори отрекохте литературното дело на Горки. Считам, че Максим Горки като писател  е толкова голям и всеобщо признат, че вашето отрицание е без значение…”

Това става през 1933 г. По това време нашата читалищна библиотека е една от най-пълно комплектованите масови библиотеки в България. В нея има творби от почти всички най-изявени руски и съветски автори. Любен Дунчев цитира тогавашната библиотекарка - Мара Йолова, която си спомня, че такива младежи като Цветан Спасов, Георги Петров, Иван Вълов и др. масово са чели Максим Горки, Михаил Шолохов, Фьодор Гладков, Николай Островски, Иля Еренбург, Александър Фадеев. Болшинството писатели и публицисти от онова време, а и по-късно, в годините на Втората световна война, заемат достойна позиция на граждани и творци в отношението си към съветската книга. Властниците правят опит, подобно на Хитлерова Германия, да обявят всички съветски книги за “национален позор”. Областният управител Борис Казанлиев издава тайна заповед през 1943 г. в тоя дух, но този позорен акт в Плевен е предотвратен, благодарение на председателя на плевенското читалище Ячо Хлебаров и уредника на библиотеката Иван Данов. Съветските книги биват своевременно укрити, фашистката власт е заблудена и за следващите поколения е запазено едно неоценимо богатство.

В следващите две глави - пета и шеста - Любен Дунчев изследва влиянието на Великата Октомврийска социалистическа революция върху творчеството на литературното поколение, което идва след Първата световна война, както и ролята на романите “Майка” и “Тихият Дон” в закалката на поколението, което изнесе битката срещу фашизма. Сам участник в тези съдбовни за България събития, авторът на “Българо-руските културни взаимоотношения” споделя много лични впечатления. Ценни са общите му изследвания за Плевен през двайсетте и трийсетте години на 20-ти век. Политическият, икономическият, духовният разрез, който е направен на  региона, е внушителен като въздействие. Ние виждаме младите девойки на Горни Плевен как всяка вечер се спускат към изворите на Балаклия с калайдисани менци на рамо, чуваме чановете на многобройните стада, които се връщат от хълмовете край град. Тази идилия я няма в Долни Плевен. Там цъфтят други цветя. Той е средище на музеи, театри, училища, банки, акционерни дружества, кантори, магазини. А още по-на север бурно се изгражда промишлената зона… В късните следобеди плевенци често ще видят бившия диарбекирски заточеник Стоян Заимов, че се връща от Скобелевия парк; в градската библиотека ще мяркат до късно вечер строгата и скромна фигура на Иван Данов, който отново свещенодейства над книгите или над древните монети; в неделя, в градската градина, ще свири духовият оркестър на маестро Рафаело Франческо. А може би тази вечер театралната читалищна сцена ще тръпне от могъщия глас на гостуващия знаменит руски бас Фьодор Шаляпин? Или “Народният университет” при читалището е дал трибуна на скъпи гости: проф. Асен Златаров, проф. Стефан Младенов, писателите Антон Страшимиров, Елисавета Багряна, Добри Немиров, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев. А може би Никола Ракитин отново посреща руския и съветски поет Балмонт. А този там, който е излязъл привечер на разходка, не е ли безкрайно скромният, свенливият писател Г. П. Домусчиев? Или дръзкият ученик Цветан Спасов, заедно с другарите си Александър Гетман, Ленко Мишев, Дамян Бърняков, Константин Георгиев, споделя със свои съграждани в салона на популярната банка болката си от гибелта на идеолога на националноосвободителната ни революция Васил Левски?

Колко разнообразен и многолик е животът на Плевен! Колко цялостно го е видял Любен Дунчев. Съветските книги в читалищната библиотека, под дъските на пода в затвора, в партизанските чети и отряди - навсякъде те се сражават заедно с бойците на съпротивата и приближават България към нейния голям ден…

Последните две глави са посветени на руския и съветски театър, на руското и съветско музикално изкуство в Плевен. Това са обстойни монографии, които биха били достойни и за отделни издания. Събран е и обобщен огромен фактически материал, въскресени са образите на много герои от тези неповторими постановки и концерти, държали в плен и подражавани с години от плевенски творци и граждани.

Книгата на Любен Дунчев не е вече само негова. Тя поема свой самостоятелен живот. Тя става памет на народа. Към нея ще протягат ръце все повече и повече хора.На всеки тя има какво да даде. На ветераните - мили спомени, на младите - страстни надежди за бъдещето. Всички нас - писателите, саратниците, съгражданите на Любен Дунчев - книгата ни изпълва с гордост. Отново плевналия прославя най-великото завоевание на нашия народ в многовековната му история - дружбата ни със славянска Русия. Плевен е не само крепост на тази дружба. Той е неин духовен бастион. От душа завиждам на Любен Дунчев за голямото и добро дело, което е сторил. Неговата значимост ще расте с годините и бъдещите поколения ще споменават името на автора на книгата “Българо-руските културни взаимоотношения 1878 -1944 г.” наред с имената на най-изявените плевенски духовни първенци.

15 май 1988 г., салон на читалище „Съгласие”, гр. Плевен