ПРИКАЗКА ЗА ПЛАШИЛОТО

Александър Карапанчев

Ха, плашило, живо-здраво! Ти си прогонило много птици от поверения ти имот и все пак, сякаш по ирония на съдбата, тъкмо ти ми изпрати птицата на вдъхновението. Ако разрешиш, сега ще седна удобно и ще се отблагодаря с една приказка.
Макар че беше супермодерен град с процъфтяваща индустрия, с чувствителни съвременни хора и завиден курортен баланс, в покрайнините му продължаваха да виреят лозя. Наблизо се ширеха черешови и прасковени градини, течеше свежа и весела като дете река, а горе се разгъваше небе, надарено с всички таланти на сезоните… Но ние току в началото започнахме да се отклоняваме от предначертаното повествование. Ей, птицо на вдъхновението, удряй по-силно с криле, не си играй, нека да чувам пулса ти!
То бе скромно лозе; в него растяха и няколко сливови дървета, усамотен чепат орех и десетина пъпешови корена. Цялото това богатство се охраняваше от едно достопочтено плашило. За скелет му служеха три лескови пръта, сглобени във формата на буквата А. Върху прътите висяха дрехи, които все още не събираха смелост да напуснат житейската сцена. Преди време сакото трябва да е имало гълъбовосив цвят, ала днес човек просто не намираше думи за неговите багри - така се бе обезличило от служба. Платът му беше прокъсан, от мишниците стърчеше вата и въпреки всичко се подразбираше, че отдавна то е било вталено, двуредно и с шлиц, горд досущ като паунова опашка. Копчета и джобове липсваха, пък и защо ли му бяха: тъй изглеждаше грозно, ама функционално грозно! Под сакото се ветрееше оръфан панталон в бивше синьо, без ръб и маншети. На коленете му се зъбеха внушителни дупки; някой наскоро бе прибавил връз левия крачол кръпка с цвета на кръв, още прясна, още страшна за пернатите. Обувки… не, не, нямаше никакви обувки.
Сега, птицо на вдъхновението, си поеми дълбоко дъх, защото стигнахме до главата на нашия герой, а за всяка глава, била тя дори на плашило, са нужни много сили и пот, докато бъде претворена в образ. Всъщност ей тази на глава беше една обикновена кратуна с грубо издълбани очи плюс уста; и в добавка - с разфасонирано бомбе отгоре й. Ако държим на истината, то някога е било канеленокафяво, повдигало се е учтиво при належащи случаи и молци са го пощипвали, но понастоящем напомняше топка кал и нищо повече.
Ден и нощ изкуственото създание стоеше на стража в лозето. Вятърът го брулеше, мъглата го просмукваше с куп натурални парфюми, дъждовете го перяха и слънцето го сушеше като чироз, ала то непоколебимо изпълняваше професионалния си дълг. Плашилото добре знаеше, че не замества някого по член еди-кой си, че няма свои хора „там, горе” и че никой не ще го махне оттук, щом кипи от работоспособност. Затова беше спокойно, далече от делничните схватки и същевременно изцяло отдадено на делото, което съставляваше живеца на живота му. То имаше всички шансове да изяви себе си, без да се бои от светски условности. И грозният воин правеше точно туй, не си поплюваше.
През зимата страшилището се свиваше в своите изтънели одежди, нахлупило едва ли не до устата калното бомбе. В тоя сезон за него нямаше задачи, та то здравата си отспиваше, за да бъде бодро, когато природата го позове. Вече бе навикнало със студа и нали ви казвам, натискаше бомбето и проспиваше снеговете. Дойдеше ли пролет, плашилото се събуждаше, поздравяваше лозето и правеше ужасни гримаси към хвъркатите, връщащи се от юг. Тези птици, ах, тези птици - мръщеше се стражът, а пък слънцето грееше все по-ярко, сливите и орехът цъфваха, лозите измъкваха филизи, докато пъпешовите семки разтъркваха по детински очи: „Оу, какво сладко време!”
Пролетта си свършваше работата и лятото я сменяше без пипкане. Небето показваше ту лазурни, ту тъмносини костюми, гарнирани с пищни облачни вратовръзки и звездни игли. Нощем то слагаше в джобчето на сакото си кърпичка от златиста или портокалова коприна - да, това бе луната. И както небосводът се преобличаше безспир за обяд, за бал с танци, за дипломатически приеми и за всеки ден, така лозите растяха ли, растяха. Отначало ситните им гроздчета приличаха на бледозелени гъсеници. Зрънцата тогава бяха колкото оризови, после - колкото бобени, и ето че около лозето започваха доста конкретно да се навъртат птици. Плашилото ги мярваше отдалеч, разтреперваше се от гняв, та чак ръкавите му се мяткаха, сакото му плющеше, а бомбето кимаше заканително като езически бог.
Никаква шега нямаше тук! Даже в очните кухини на кратуната се появяваше свиреп поглед и до късна есен обитаваше там, докато устата зейваше застрашително голяма и съскаше. Птиците се впечатляваха, след което волю-неволю отбягваха тоя нездрав обект.
Небето изваждаше есенните си тоалети, лозите се свеждаха под искрящи гроздове, които от ден на ден ставаха все по-захарни. Сливите, набъбнали и дивно сини, лудееха по клоните; пъпешите лъщяха с потните си жълти глави; орехът чепатко шумеше и плодовете му се разпукваха. Тъкмо тогава идваха собствениците, за да приберат реколтата. „Я-а - казваха хората, - нашето плашило още можело да носи службата!” и като му пожелаваха без ангажименти лека зима, си отиваха… А ти, птицо на вдъхновението, не прекалявай с чуруликането си, бъди по-икономична, моля те.
Така отшумяваше всяка година, родовита или по-скромна.
Но когато дойде това лято и към града се устремиха тълпи от курортисти, а хотелите, баровете и плажовете се издуха по шевовете, страшилището с мърляво бомбе се огледа замислено наоколо си. То се бе оглеждало безброй пъти, ала виждаше само птиците и повереното му лозе, без да си дава сметка за красотата на всичко туй. Оглупяло ли беше, помъдряло ли, кой го знае - няма еднозначен отговор на този кардинален въпрос. Как ли досега не е забелязвало прелестите на света, в който живее, откакто се помни? И плашилото взе да следи кога небето сменя своите костюми, да се възхищава на облаците, на слънцето и на лунната кърпичка. Звездите не му изглеждаха вече студени и безсмислени: по цели нощи не мигваше, за да ги съзерцава. То разбра, че вятърът е нежен, а не просто го кара да скърца. Грозният воин напрегна кратуната си, па вдъхна ароматите на лозената вселена. Тук се включваха прохладните мириси на реката, сочният лъх откъм сливите и пъпешите, мазната и сладка миризма на орехите, уханието на земя плюс буйни зърна…
Кое, какво станало? Ах, птицата на вдъхновението казва, че плашилото се влюбило в красивото лозе, че най-сетне се поддало на чаровете му - според нея тези неща били съвсем закономерни. Да, какъв ли не стрес е способно да преживее едно плашило… По-нататък нашият страж обърна внимание и на самия себе си, дано вкуси промяна.
Гледай ти, с какви калпави дрехи са го нагласили собствениците! Че това сако ли е? Нито цвят има, нито линия, да не говорим за копчета и джобове, където по избор може да се сложи кърпичка от лунно платно. Какво сако, Боже мили, колко щедър жест, че още го наричат сако! Ами панталонът? Не, и той не му харесваше повече. Липсваха му почти на сто процента цветност, ръбове и маншети; като за капак кървавата му кръпка напомняше смачкан стар домат. Пък бомбето, леле-мале! Колкото и да търсиш, не ще намериш дори капка фасон у него, а десенът му също не е за описване.
Преди плашилото беше предоволно от одеждите си, прогонваше чрез грозотата им птиците, но през новото лято се усещаше страхотно чуждо на света, чиято красота бе открило. Даже в хвъркатите то видя хармония - в техния летеж, в перата, блестящи под слънцето, в песните им, които се лееха много по-хубави, ако гърлата им се наквасеха с гроздов сок.
Получило тласък, един ден плашилото започна да работи върху себе си. Нека отбележим, че съдбата вече не го стягаше в своя железен обръч и героят ни взе да се движи в по-тесен периметър. Понякога отскачаше до бараката с инструменти - там използваше нейното прозорче вместо огледало. Ето че всмука дъха на земята подир дъжд и когато тя изпръхна, грабна тон от палитрата й, та обагри с него бомбето си. После го даде за префасониране на пъпешите, повика най-близкия кълвач и той го доизпипа. Стана шапка хем за чудо, хем за приказ! След това помоли небето да му заеме малко коприна и по небесни кройки се докара с ново-новеничко сако, което имаше цвят, шлиц и талия. От дузина лъскави камъчета си направи разкошни копчета; не забрави дори джобче за кърпичката.
Накрая дойде ред на панталона. Плашилото събра треви, които никнеха в лозето, приготви от тях плат и пак с помощта на онзи кълвач уши два крачола. Ловко ги подхвърли между димящите кремави ютии на един залез - той му извади ръбове досущ като бръснач. Така се облече доскорошният грозник, че днес нито лозите, нито слънцето, нито птичето племе можеха да му се начудят и нагледат… Ти, птицо на вдъхновението, си помисли как занапред ще го наричаме, защото, повярвай ми, думата „плашило” вече е неудобна, даже обидна.
Бившето плашило стоеше сред лозето и се радваше на красотата и на мисълта, че е в хармония с нея. Облаците му подариха шикарни вратовръзки; нощем луната падаше отгоре и като кърпичка от платинено фолио светеше в джобчето на сакото му…
Да, всичко беше от прекрасно по-прекрасно! Сливите люлееха ярките си плодове, орехът шумолеше сладко и калорично, пъпешите приличаха на буци злато, а гроздовете никога досега не са били толкоз тежки, ароматни и примамливи. Стражът им се любуваше и напоследък все по-често размишляваше върху кратуната си. Как е възможно към тези великолепни дрехи да има такава грозна глава, с такива на свирепи очи-дупки, с тъй крива уста, която не се уморяваше да съска и да прогонва вълшебните птици? Не, не, самотният воин трябваше тепърва да се учи от красотата наоколо и да замени своята кратуна с изящно лице.
Отново се обърна към пръстта, към слънцето, реката и кехлибареното лозе, вслуша се в птичите симфонии, прегърна вятъра и както веднъж плакнеше взор в небесата, свирепият израз на зениците му се оттече. Очите му станаха неутрални - още малко и природата щеше да ги направи прелестни. Ето, че докато вдишваше букета есенни аромати, устата му загуби паралитичната си гримаса и спря да съска. Скоро плашилото щеше да бъде изцяло красиво, нека запазим мъничко търпение. Разбира се, до този светъл миг то скри физиономия под неповторимото бомбе.
Птиците усетиха промяната. Сега в имота се виждаше строен млад човек, облечен с много вкус, и едничко лицето му не си личеше под шапката в шоколадов тон. Нямаше кой да скърца, кой да размахва дрипави крачоли и ръкави, кой да кълне и тормози пернатите твари. Всичко в лозето беше спокойно, до болка хармонизирано.
Тогава птиците се спуснаха и изкълваха гроздето. По лозите останаха само голи чепки, а пък сред изпосканите редици продължаваше да се извисява красивият млад господин и да чака момента, когато ще махне бомбето, за да покаже на света своето ново и чудесно лице. Хвъркатите, доволни и натежали, едва се вдигнаха и с глухо цвъртене разпериха криле, отлетяха по живо, по здраво.
След минута пернатият им табун изчезна от хоризонта, сякаш лазурната бездна го засмука в дълбините си… Как, какво чувам? Унищожили били лозето, казва птицата на вдъхновението. Гледай я ти какви неща я вълнуват, богове мои! Нали ти заръчах да измислиш подходяща дума за плашилото? Още ли се мотаеш? Ех, ама и ти си една птица, една птица-а…