МАРГАРЕТ И МИШКА ГОРБАЧОВ – ПОЛИТИЧЕСКИ БЛИЗНАЦИ

Румен Воденичаров

Може и да не изглежда хуманно, но си мисля, че ако човек направи нещо, което да вгорчи живота на хиляди или милиони, не би трябвало да се надява на съчувствие и състрадание от тях до края на живота си, а дори и след това.

Лично аз не бих могъл да съчувствам на такава флуктоация на демокрацията като бившия зам. министър председател Евгени Бакърджиев (известен още като Бъки бомбата) за това, че ощети съвременната история на българите с нескопосното разрушаване на мавзолея на Георги Димитров.

Не бих приел и предложението за „експертен” министър-председател на следващото правителство да ни бъде натрапена г-жа Кристалина Георгиева, персоната, която ни ощастливи с бившия финансов министър на ГЕРБ г-н Симеон Дянков, довел с политиката си хиляди българи до просешка тояга.

По подобен начин не мога да жаля за кончината на  „желязната лейди” Маргарет Тачър, защото именно тя даде първо рамо на разрушителя на СССР  Михаил Горбачов ( „С този човек може да се работи…”) и на  „края на Студената война”, в резултат на което балканските народи бяха върнати с десетилетия назад.

Тачър има и  друг огромен грях. Нейната злоупотреба с власт се нарича старт на безогледната приватизация. Процес, в който икономиката попадна от ръцете на държавата в ръцете на банките и корпорациите. Бомба със закъснител, която цъка вече 5 години като световна икономическа криза и която вероятно ще завърши с голяма война.

Дали трябва да се жали за „злата вещица” Тачър  най-добре  изрази британският кинорежисьор Кен Лоуч, носител няколко пъти на наградата „Златна палмова клонка”:

„Маргарет Тачър беше най-спорният и деструктивен съвременен премиер-министър. Масова безработица, закриване на производства, разрушаване на комуните - ето това е нейното наследство. Тя беше войник и нейният враг беше английската работническа класа. Победите й се дължаха на корумпираните политически лидери на лейбъристката партия и на много от профсъюзите. Благодарение на политиката, започната от нея, ние се оказахме в хаоса, в който продължаваме да се намираме и днес.

Следващите премиер министри, в частност Тони Блеър, продължиха по нейния път. Тя беше дресьорът, той - маймунката. Спомнете си, че тя наричаше Нелсън Мандела терорист и попийваше чай с палача Пиночет.

Какви почести трябва да й отдадем?

Дайте да „приватизираме” нейното погребение!  Да обявим търг и да го спечели този, който предложи най-ниска цена. Това би било нещо съвсем по нейния вкус.”

В Русия реакциите са диаметрално противоположни. Руснаците не са забравили, че според баронеса Тачър те следва да останат не повече от 15 милиона т. е. толкова, колкото са необходими за обслужване на мините и тръбите…

От една страна трагичното целуване на истиналото чело на Маргарет -  представлява още един реверанс към либертарианството, демонстрация на  възгледи и ценностна система, главното в които е презрението към руската държава, но не и към американската или английската, които интелектуали като Сванидзе (той направи филм за Тачър) и „либерасти” като Борис Немцов (Тачър му гостува, когато той беше губернатор на Нижни Новгород през 1994 г.) биха защитавали до смърт.

От друга страна освен пошличката и конюнктурна  англомания има и нещо по-дълбоко и знаково. Публиката винаги е била благосклонна към вещиците. Образът на булгаковата Маргарита допадна на душевността на съветските интелектуали и на домораслите мистици с немити коси, но с чиста аура. В края на 80-те това модно увлечение стана среда, в която култът към литературната вещица Маргарита хармонично се допълни с култа към геополитическата вещица Маргарет (Тачър)”, пише един от руските блогъри.

Помпозното погребение на бившия британски премиер министър Маргарет Тачър не потопи в скръб всички граждани на Албиона. Имаше сълзи, но встрани от церемонията звучеше популярната песничка „Ding Dong. The Witch is dead (Динг Донг. Вещицата е мъртва). Ветераните в Аржентина също посрещнаха скръбната новина с облекчение. За тях „Тачър е символ на агресия, разрушение и смърт“. Защо ли?

Отговорът, който е неочакван за нашите по-млади сънародници е:

Защото тя е британският еквивалент на Горбачов.

Има и малка разлика: Тачър не спаси империята, но спаси държавата. Горби разруши и двете.

Както можеше да се очаква руските либерални политици изразиха съболезнования на роднините на покойната баронеса. Тя била изтъкнат политик, реформатор на британската икономика, направила Великобритания конкурентноспособна държава и т. н. в този дух. Не я долюбвали в страната, но също като Горбачов я уважавали зад граница.

По този повод руският анализатор Павел Святенков припомня в сайта Кm.ru следното:

Тачър беше британската версия на Горби и то не само в смисъл на народна любов и омраза. Три пъти последователно побеждава на избори в 1979, 1983 и 1987 год. Горбачов, който получава своя мандат като депутат на СССР от Компартията на Белорусия не би могъл да сънува подобен успех. Той беше избран за президент не от народа , а от Конгреса на народните депутати.

Но нека видим имаше ли нещо „желязно” в т.н. „желязна лейди”, прозвище, което след руските СМИ започнаха да употребяват и на Запад. Едва ли.

Тачър получи Британска империя, а остави на своите наследници една отслабена островна държава, лидерството на която в Европа бе поставено под въпрос.

Управлението на Тачър в началото потръгна. На нея се удаде да спечели войната с Аржентина за Фолклендските острови. Тази победа й даде възможност да разпусне Палатата на общините и да спечели извънредните избори с впечатляващ резултат. И то въпреки, че вече беше натрупала ненавист вътре в страната с икономическите си реформи. Малката победоносна война остана  единственият успех на Великобритания при нейното  управление. По-нататък всичко тръгна на провал. САЩ бяха решили да приключат с Британската империя.

1983 г. Американските войски нахлуват в Гренада, за да свалят загнездилия се  в островната  държавица “просъветски” режим. Колко просъветски е бил, е отделен въпрос, след като кралица на Гренада оставаше английската кралица Елизабет II. Тачър протестира срещу американската интервенция и се оплаква на Рейгън по телефона, че изобщо не е известена. Великобритания трябва да се примири с факта, че САЩ ще решават проблеми зад гърба на англичаните. Те разбраха, всичко е решено. През 80-те  години започна юридическото разпадане на Британската империя.

1982 г.  Приет е  Акт за Канада. Английският парламент губи правото си да утвърждава законодателни решения с конституционно значение за тази страна. Канада и Великобритания окончателно стават отделни държави.

1986 г.   Аналогични актове се приемат за Австралия и Нова Зеландия.

Крализа Елизабет  продължава да царства и в трите страни, но не като английска кралица, а като кралица на Канада, Австралия и Нова Зеландия. Това дава възможност монархията като държавно устройство да бъде отхвърлена във всяка отделна държава. Намеците, че това ще се случи след кончината на английската кралица в Австралия и Нова Зеландия са явни.

1984 г. Подписано е съвместно британо-китайско споразумение за предаване на Хонконг на континентален Китай в 1997 год. с гаранции за особения му статус до 2047 г. Казват, че когато попитали Дън Сяо Пин какво ще се случи с Хонконг след 2047 год. той отговорил енигматично: „След 50 години  Китай ще има много Хонконг-и”(?!). Накратко казано предаването на Хонконг е дело на Тачър. Под натиска на американците тя беше принудена да руши Британската империя. Разбира се тя действаше по-изящно от Горби, но в абсолютно същото направление.

Маргарет Тачър беше  убеден противник на германското единство, давайки си сметка, че то ще наруши равновесието в Европа. След като с усилията на САЩ и Горбачов обединението стана факт, за Великобритания ситуацията в Европа се усложни. Преди, бидейки център на огромна империя, тя можеше да бъде общоевропейски лидер, въпреки съществуващия съюз между Франция и Западна Германия. След обединението на Германия  силовият център се измести в Бон (тогава столица на ФРГ). Американците поддържаха по-скоро германците, отколкото англичаните. Великобритания се оказа в изолация.

В последна сметка Тачър бе свалена с вътрешнопартиен заговор. Нейният бивш министър Майкъл Хезълтайн издигна кандидатурата си за лидерския пост в Консервативната партия. Сложните правила при гласуването (минимум 15% разлика в полза на победителя) изискваха провеждане на втори тур. Тачър разбра, че губи и лансира за свой заместник  министъра на финансите Джон Мейджър. Така завърши кариерата на Маргарет Тачър в голямата политика.

Шества мнението за нея като за гениален политик и спасител на Великобритания. Но по-скоро тя беше неин гробокопач, наистина вежлив и внимателен. При нея слънцето на британското могъщество окончателно помръкна. Губейки позиции на велика държава, Великобритания, се превърна в покрайнина на германската Европа. Тачър стана първия министър-председател на Великобритания вече не като империя, а като национална държава. Тя не съумя да спаси империята, но запази за страната статуса на силна  и влиятелна държава. Същото, обаче, изобщо не може да се каже за нейния полититически близнак в СССР  Михаил Горбачов.