ПРОФЕСОРЪТ И ПОЛИЦАЯТ

Веселин Стоянов

Сбърках в подреждането на лицата в заглавието, защото ако го направя в съответствие с тежестта им в т.нар. обществено пространство, би трябвало да започна с полицая, а не с професора. Е, какво да направя, грешката си е грешка, написаното си остава написано, не мога да го залича, а и някакъв вътрешен глас ми шепне, че съм постъпил правилно. Като се задълбавам в този проблем виждам, че много тънкости на полицейския занаят са болезнено чужди на умната професорска глава.
В съответствие с изразените еретични мисли прередих полицая и започнах с професора, защото той стои по-високо в моята ценностна йерархия. Ученият, за когото става дума беше освен това и лекар, със специалност уши, нос, гърло и се ползваше с изключителен авторитет сред колегите си. Имаше и метод на опериране на средното ухо, който носеше неговото име д-р Бетов. Четеше лекции по цял свят, оперираше в най-престижните болници и имаше своя клиника. Не помня кой, кога и как ни запозна, но и двамата бяхме впечатлени един от друг и това бе добрата основа за изграждане на истинско приятелство. Приех го като такъв, въпреки многото му чудатости, но и той прие моите. Изпращах му редовно наши бедни сънародници за безплатни прегледи и интервенции и той нито веднъж не ми отказа.
Както разбрах от него, той е бил изпратен като лекар в Източен Берлин, но от там е емигрирал със семейството си в западната част на града. Общинарите от Западен Берлин му предоставили строителен парцел, върху който той си беше построил чудесен дом по план на съпругата му - архитект. Няколко жилищни блока в германската столица, а и извън нея, бяха семейна собственост. Всичко това беше постигнато от сем. Бетови с неимоверен труд.
Материалната задоволеност не беше заличила у професора образа на родината. Болеше го за нерадостната картина у нас след 1989 година - утвърждаването на една фалшива демокрация, върлуването на организираната и битова престъпност, корупцията, обхванала като злокачествен тумор народната снага, разгрома на здравеопазването и ниското качество на образованието.
- Веселине, - бяхме на малки имена с Кръстю - аз се запознах със осигурителните системи в няколко западноевропейски държави. Отидох до София, срещнах се с колеги и им предложих да изработим система, която да сложи край на непрекъснатите реформи. Не срещнах разбиране и подкрепа.
- Тук един умник - Сашо Йорданов - беше казал пред наши политически емигранти, че те, новите хора, имали идеи, но нямали пари.
- Знам за това негово изказване, но лошото е, че те нямат нито идеи, нито пари.
- Аз пък мисля, че те имат и идеи, и пари. Идеите им се свеждат до това, как да разпродадат националното богатство и да получат срещу този грабеж своите комисионни. Лошото е, че апетитът им се усилва след всяка криминална сделка. Насита няма!
Май си прав. При срещи с колеги в София, разговорите се въртят все около проблемите със заплатите. Искат европейски заплати и ако не ги получат официално, търсят криви пътеки, за да си ги набавят. Те трябва да разберат, че за осъществяването на подобни искания има редица условия като напр. ефективна промишленост и земеделие, висока производителност на труда, развитие на образованието и науката, иновации, инвестиции. Ако липсва едно звено от тази верига, не може да има европейски заплати.
- Така е, но имам един въпрос към теб: ти отказа ли се от идеята да представиш в София твоите виждания по здравноосигурителния проблем?
- Отказах се. В България на мен започнаха да гледат като на просяк, който иска да извлече от това някаква облага за себе си. Един колега дори ме запита, дали не правя всичко това, за да стана министър. Досмеша ме. Обясних му какво е общественото ми и професионално положение в голяма Германия, и какво е общественото и служебно положение на един министър в България, където не се знае колко месеца той ще остане на поста си.
- Ти обяви, че всяка година ще вземаш в твоята клиника на едногодишна специализация млад лекар от нашата страна. Един дойде преди няколко месеца. Доволен ли си?
- Този, за когото говориш е втория. Какво да ти кажа? Първият посрещаше и изпращаше пациентите ми, с някои си шушукаше нещо, отдавах го на провинциалния му нрав. Беше някъде от източна България. Един ден, мой стар пациент пожела да си поговорим на 4 очи. Поканих го в кабинета.
Господин професоре, неудобно ми е да Ви го кажа, но Вашият специализант не ми харесва. Раздава на пациентите Ви свои визитни картички и им обяснява, че вероятно скоро ще открие в Берлин своя клиника и ги кани да отидат при него, защото Вашите методи на опериране и лечение били стари, а той работел по най-съвременните.
- Минаха няколко дни и поканих моето докторче на разговор. Попитах го дали е доволен от работата в клиниката, от наученото. Той се замисли за малко, после каза, че е много доволен. Напомних, че специализацията му е към края си, кога смята да се завърне в България. Отговорът му ме изненада - не бил мислил по този въпрос. Срещнах се с мой стар пациент, който имаше солидни връзки в редица институции и го помолих, ако има тази възможност, да събере малко информация за моя човек. Отговорът не се забави. Специализантът ми положил доста усилия, бил приет в масонската ложа в града и въпреки че няма право на частна практика в Германия, от ложата му обещали да уредят тази проблем. Останах отвратен от този човек и с удоволствие се разделих с него.
- Той успя ли, все пак?
- Да, успя
- А сегашният ти специализант?
- Както усещам, и той няма намерение да се връща в България. Заловил се с някаква търговска дейност, изкарвал добри пари, семейството му е при него, наел хубав апартамент, кара почти ново БМВ. Разбрах, че идеята ми да подготвям млади лекари тук, в Берлин, е ялова. Сега има друга идея и ще те помоля да ми помогнеш за осъществяването й.
- Дали ще мога?
- Ще можеш, разбира се. Става дума за следното: вместо да приемам тук по един специализант, който при това не желае да се завръща в България, по-добре е аз да проведа в София курс с млади лекари, които да запозная с най-новите методи на опериране и следоперативно лечение. Ще отивам в София един път месечно за една седмица, в продължение на половин или една година. Съставът на групата да се състои от 6 души, ще помоля за една малка зала с апаратура за онагледяване на лекциите. Наема за залата и техниката ще плащам аз, самолетните билети също, претенции за хонорар нямам.
Отвори ми се път до София. Отидох и до Министерство на здравеопазването.
В приемната обясних на служителката по какъв въпрос проф. Бетов иска да се срещне с министъра или с негов заместник. Тя си записа моя телефон и каза, че до няколко дни ще имам отговор. На излизане, пред входа на министерството се сблъсках със стар познайник.
- Ха, Стоянов, какво правиш тук?
Обясних му накратко идеята на Бетов.
- Къде си тръгнал по приемни. Те няма да ти отговорят. Трябваше да дойдеш направо при мен.
- При теб ли? Ти нали работиш в МВР?
- Да, но от там ме изпратиха в МЗ като режимен офицер.
- Това пък какво означава?
- Вместо да ти обяснявам, по-добре доведи професора при мен, аз ще го срещна с министъра.
Обадих се на Кръстю и след седмица той беше в София. Посетихме моя познат в министерството и Бетов го запозна с идеята си. Режимният офицер слушаше внимателно.
- Разбрах, професоре. Ще те срещна с министъра, но преди това имам няколко въпроса към теб.
Полицаят говореше на Бетов без притеснение на ти и с подчертано чувство за превъзходство.
- Ти колко получаваш месечно в Германия?
Бетов явно се чудеше какво да отговори.
- Ама каква връзка има…
- Има връзка и то каква. Ти докарваш ли си на месец 100 хиляди?
- Не знам. Зависи от броя на операциите, които правя, от прегледите в клиниката, от лекциите, които изнасям.
- О, значи може да са и 200 и 300 хиляди, нали?
- Не знам, аз пари на ръка не получавам, всичко се превежда по банков път, имам счетоводителка, която се занимава с тези въпроси.
- Такааа, да приемем, че получаваш средно по 200 хиляди ваши пари. Знаеш ли колко получава министърът, колко получавам аз?
- Не знам, естествено, но това няма нищо общо…
Лицето на Кръстю гореше, начелото му бяха избили едри капки пот.
- Как да няма нищо общо? Ти казваш, че искаш да повишаваш квалификацията на млади български лекари. Трябва да те успокоя, че тук има достатъчно професори, които правят това. Според мен твоята цел е съвсем друга. Ти искаш да покажеш на българските си колеги какво си постигнал във финансово и професионално отношение, и че те не могат да те стигнат дори в мечтите си.
Погледнах Бетов с мисълта да му дам знак да си ходим. Той, обаче, стоеше като вцепенен на стола и не усети знака ми.
- Това, професоре, ние наричаме реклама. Искаш да заговорят хората за теб, да ти обърнат внимание, да се почувстваш някъде нависоко. Няма нищо лошо, рекламата е хубава стока, но е много скъпа. Ти искаш министърът и аз да тичаме, за да ти осигурим 6 млади лекари, които ще те гледат като бог, да ти търсим зала с апаратура, да те представяме като голям меценат пред обществото и всичко това срещу какво? Помисли си по въпроса. Трябва да знаеш, че и министърът и аз искаме да живеем като бели хора, като тебе. А това става знаеш с какво.
- Добре, разбрах, - промълви Бетов - на кого и колко трябва да платя.
- Нека се разберем, аз от теб не искам нищо. Ако искаш да направиш някакво дарение, ти решаваш. Помисли си вкъщи и ми се обади. Ето ти визитката ми, а г-н Стоянов повече няма смисъл да го безпокоим. Ние ще се разберем с теб.
С мъка се надигнахме от креслата. От учтивост протегнахме ръце за довиждане. В коридора Кръстю се обърна, за да види дали някой не ни следва и после ми прошепна: - Веселине, Веселине как може да има такива хора на високи длъжности? Нали знаеш какво ще му се случи на него в Германия за подобен разговор?
- Знам, Кръстьо, но тук е България. Надявам се, че някой ден и у нас ще пращат в затвора корумпираните служители. Жалко за хубавата ти идея.
- Не ми е жал за идеята, а затова че в нашата страна няма хора и институции, които да сложат край на подобни срамни истории.