Георги Стойков

ЗАВРЪЩАНЕ

След толкова години
отново аз съм тук -
при корена родилен.
Не съм ли вече друг?

Столетна черника
със щърчето гнездо,
рой спомени повика -
за зло и за добро.

Преваля нощ безсънна.
Не може да се спи!
Преваля и животът -
свещица с пламък син.

А месецът сугарен,
едва-едва извит,
се къпе тази заран
в лъщавите на Вит.

МОЛИТВА

Не мечтая за ангелски песни
във небесната синева.
Нито за градините райски
с пищната зеленина.

Остави ме, о, мили Боже,
край вековните селски гори,
заведи ме, ако е възможно,
на хайдушките планини,

дето плачат кавали и галено
си бълбукат водите на Вит,
а до слегналия гроб на мама
ръст издига бор непревит.

Не мечтая за ангелски песни -
грешен съм за такъв жест.
Бих повторил сто пъти живота си
в нашия беден български лес!

***
Моят живот е работа
от изгрев до здрач.
Неуморно събирам радости,
понякога - плач.

Общувам в природата
с най-дивите неща:
бера билки отровни,
приютявам сърна.

Обожавам децата -
очите на света.
Единствено те виждат
неоткрити слънца.

За клетва и вярност
към род и Родина -
целувам знамето
на Райна Княгиня!

***
В бащините ми ниви
пъдпъдък с песен ме срещна.
Здравей, приятелю мили!
Аз съм тук. Аз съм вече насреща.

За татко знаеш. Отиде си.
И сигурно там му липсваш.
Помниш ли как си подсвирвахте
по време на коситба?

Е, сега с мен ще се мъчиш -
отвикнах от сърп и мотика.
Но ти не спирай да мяукаш,
ти продължавай да викаш,

защото житото златно
узря и ни се кланя.
Длъжни сме, длъжни сме, братко,
да почетеме хляба.

***
Ще ми се да ти говоря
със думи нежни от песен;
със думи неповторими,
дето ги мълви гората,
когато зефир повее;
ручеят дето ги носи
из росни, злачни ливади;
изгрева, дето ги шъпне,
кога се ражда зората;
Слънцето дето ги рони
кога на заник захожда…
Ще ми се да те погледна
с очите на теменуга,
а после, свил се на вихър,
във висините да литна,
в огъня слънчев да пламна
и в пепел да се превърна.

***
Има спомен като цвете.
Има - като рана.
На небето свети месец -
с цвят на житна слама.

И полъхва от звездите
дъх на крехка младост,
а сърцето, ах, сърцето,
тръпне в нежна сладост.

И се мярка в здрач притулен
плитка от косите,
и очи със блясък лунен
доверили всичко.

Не, не се забравя цвете -
дар дарен от Бога.
И наднича ясен месец
в клоните на бора.

ЦВЕТЕ

Ти си го докоснала с ръцете си.
Ти си го погалила с очите си.
Дай да го помилвам със сърцето си,
за да стане наше.