Власо Власов

ПРЕД КАРТЕЧНИЦАТА

                В памет на ефрейтор
                Никола Паскалев

Кръвта тече и силите се свършват.
Не покори картечното гнездо.
Един шрапнел ръката му прекърши
и той сега е птица без крило.
А в ниското атаката е спряна.
Другарите му под смъртта стоят.
И всеки гръм по тях отваря рана,
и раните им страшно го болят.

Не му се мре. небето грее синьо.
Във близката гора кълвач кове.
Но някъде далеч една родина
сега го гледа с ттрепет и зове.
и той събира силите. Отново
в победния си бяг напред лети
и взема побеснялото олово
в големите си български гърди.

Минава бавно сянка по земята.
Боли най-тихият от всички миг.
Една калинка лази по ръката
на падналия по очи войник.
Но се отприщват спрените талази.
Веригите се вдигат в своя път.
И само той остава тук да пази,
с гърдите си родината от смърт.

В ОКОПА

И нека спомените ти да издържат. И нека тялото,
слепено със пръстта, не пусне корените на страха дълбоко.
Не казвай никога „Защо съм се родил…”, защото думите
понякога звучат като проклятие, а те очаква път с куршуми…

Не казвай никога „Защо съм се родил…”, а помисли за къщата,
в която сънищата ти разцъфваха богато; в която майка ти
преди да тръгне за полето, гледаше тетрадките ти за училище;
в която тънкото момиче на съседа търсеше очите ти…

Не казвай никога „Защо съм се родил…”, а вярвай в другите,
които също като тебе в тоя миг стоят в окопа
и чакат тройната ракета, за да полетят в нощта,
разкъсвана от гласове, от огън и снаряди…

От твоя бяг ще се слепят разкъсаните части на нощта,
гласът ти ще се слее с мощното „ура” на другите,
ти ще забравиш думите „Защо съм се родил…” и на върха
ще вкусиш радостта от изгрева на храбрата победа.

СПОМЕН ОТ ВОЙНАТА

Като сега ги виждам - Хитлеровите войници.
Те идваха в полепнали със прах моторизирани колони
и малкият ни град излезе да ги гледа.

Мъжете не говореха. Стояха строги.
Най-смелите от тях ги нямаше - те бяха из Балкана,
а ние, предучилищни деца, притичвахме пред пътя
на сивите коли и сивите мотори с кошове
и бяхме радостни, че можехме да се намесим с храброст.

Пред мръкване в училищния двор
                                         войниците ядяха печения вол,
закупен със неистински пари от
                                         някой чорбаджия.
Звънтяха канчетата им от алуминий и сигурно
гладът в очите ни си е личал - един войник
със смях подхвърли към оградата оглозган кокал.

Една неделна сутрин войниците ги нямаше.
Навярно бяха тръгнали по пътищата си на изток.
А ние си останахме с големите тепсии царевичен хляб,
от който малките стомаси ни боляха.

Това са зрителните ми представи от войната:
изпечен вол в училищния двор,
войници, канчета от алуминий и подхвърлен кокал,
пресичане на път пред сивите мотори с кошове.