ОБИЧАМ
ОБИЧАМ
Обичам земята, коя ме роди,
коя ме откърми
със топлото мляко на топли гърди.
Пръстта черноземна на родни поляни
и родните ниви
обичам - във кървави сълзи обляни.
Обичам да слушам какво ми говори
кавалът овчарски
и тъжната песен на морни жетварки.
Обичам да дишам и въздуха свежи
на родни поляни,
на родното слънце в лъчите пламнали…
Обичам земята, коя ме роди,
коя ме откърми
във черната люлка на черни беди.
Обичам я силно, тъй както обича
син своята майка,
и ней аз душата си волна обричам.
1936 г.
***
Като майчина пазва,
като топла усмивка
на събудено малко дете
мойта обич е кротка,
мойта обич е топла и тиха -
тя прилича на синьо небе.
Нека тича керванът на дните,
нека малката черна стрелка
да лети като весела птица
по широкия бял циферблат -
не съм никога сам -
аз съм винаги с тебе,
моя верна любов - моя хубава песен!
Нека черните бесни вълни
на живота в морето безкрайно
блъскат мойте гърди -
с тебе тежките рани,
с тебе всички беди
ще посрещна със горда усмивка!
Нека няма спокойни минути,
нека няма и кротка почивка!
Нека с грубите тежки юмруци
и животът суров ме притиска -
аз ще бъда доволен,
аз ще бъда честит,
аз ще мога открито
и със чест да се боря,
щото ти си със мене,
моя вярна любов - моя хубава песен!
1938 г.
ПРЕСЕЛНИЦИ
Спомни оная прашна върволица
от хора плачещи, коли и псета.
Как черна бе и в малките дечица
онази обща мъка…помниш ли
как бяха тъмни техните очи?
На изток ден се раждаше приветен,
а мрачни станаха кат нощ душите,
кога обърнаха за поздрав сетен
изморен взор към родните земи,
пропити с пот и кървави сълзи.
И тръгнаха тогаз за край незнаен
с наведени глави, с гърди разбити.
Пред тях един надежден път безкраен,
зад тях - един залюбен беден край,
живени дни сред бедствия безкрай.
Спомни оная прашна върволица
от хора плачещи, коли и псета.
Преселници… И в малките дечица
бе черна мъката…Ти помниш ли
как бяха тъмни техните очи?
ЗАВРЪЩАНЕ
Аз ида отгоре! Високо
по сини вършини вървях.
Сега се завръщам отново
сред шумния каменен град.
Аз ида отгоре! Там, дето
се стига с орлови крила
и дето в целувка небето
с земята са впили уста.
Аз ида отгоре! Там, дето
се диша на воля и де
по-жадно забива сърцето -
човешкото малко сърце.
Аз ида отгоре! Аз ида -
на слънцето син ведролик -
отново живота жадуван
да срещна със устрем велик!
1938 г.
ПЪРВИЯТ СНЯГ
Падай, сняг, че земята е черна и мръсна,
че по нея със кални и хилави пръсти
есента се провлече - ехидна и злобна…
Падай, сняг, че земята е черна и кална!
И във мъглата се губят жестоките гарвани -
нейде ги чака богата и кървава плячка.
Пак ще заскита, запее и пак ще заплаче
в тесните улици, в бедните улици вятърът.
Много сажди са засаждили родните къщи,
те са превити и сиви, и болни неволници.
Родният град е замуглен и ядно намръщен,
сякаш припомнил е някакъв тягостен спомен.
Падай, сняг, че земята е черна и мръсна,
много смрад, много мухъл и сажди!
С теб ще се спусне, като луд ще те грабне и пръсне
в тесните улици, в бедните улици вятърът…
1938 г.
ПРИКАЗКА ЗА ВЯТЪРА
Две пълнолуния вече се скита
вятърът в калните друми,
че преди време по тях като минал,
своята свирка загубил.
Де кого срещне той пита, разпитва:
- Друмнико, братко, затрих си
моята дървена дъхава свирка -
моята песен честита.
С нея аз ходих по бедните хижи -
черните грижи да гоня,
дето слетеха кат гарвани хищни
нищите, слабите хора.
Че се случиха тез гладни години,
друмнико, братко, безсилни.
Майката пръст се от мъка пресили
рожба да ражда обилна.
Ако по пътя си нейде я найдеш,
клетва те, братко, заклинам,
свирката моя не скривай, а дай ми,
тя ми е първа и свидна.
Две пълнолуния вече се скита
вятърът в калните друми,
че преди време по тях като минал,
своята свирка загубил.
1938 г.
ФРИНА
Тя беше малко и бледо момиче
със топло и нежно сърце.
Аз често я виждам
по пътя да тича
и с малките слаби ръце
да сбира кюмюр и съчки.
Очите и бяха големи,
две умни дълбоки очи,
тъй тъмни като да бяха
две черни от мъка сълзи.
Обичах аз малката Фрина
със умните тъмни очи
и колчем я видех да сбира
по пътя кюмюр и съчки,
по-мила
и по-любима
ми ставаше бедната Фрина.
Тя всякога пейше,
но нейната песен
бе някакъв горестен плач;
понесен от есенен вятър,
той с хиляди звуци трептеше,
гореше във мойте гърди…
Тя носеше дрипи.
Аз помня -
в студените дни
трепереше бедната Фрина
и нейните малки гърди
раздираше кашлица зла…
Тя носеше дрипи,
но често под старите дрипи -
аз знаех -
туптят най-чистите хорски сърца
и малката трепетна Фрина
ми ставаше по-мила
и по-любима…
Обичах аз малката Фрина,
но ето -
във първия пролетен ден
тя бедна и тиха отмина
далеч от света и от мен.
Аз плаках за малката Фрина
с любимите умни очи
и виех от макове, крин и гергини
с години
на гроба и цветни венци.
Не върна се бедната Фрина…
Тя днес е далече от мен.
И в някакъв светъл чертог
аз виждам я - моята Фрина -
по път безконечен да сбира
със своите слаби ръце
кат нявга кюмюр и съчки…
1938 г.
***
Аз съм стохилядният град…
Сред мен,
в мансардите
и долу -
в сутерените,
мощно, дръзко
и гордо
расте,
надига се
и крепне
вълна
на хора.
И една и съща
могъща
и огнена вяра
във тези години
расте размирно,
могъщо
и славно.
Една и съща
могъща
и огнена вяра
назрява
във всеки мозък,
трепти
в сърцата
и свети
в мансардите
и долу -
в сутерените…
И ти
Живей
и вярвай!
1938 г.
ЛЕВСКИ
Когато животът ме гневно притисне
със своята силна и груба ръка,
несетно си спомням за Дякона Левски
в стихията бурна на трудна борба.
И аз не заплаквам. И аз не оплаквам
на моята младост смрачения ден,
защото в очите ми Дякона гледа
със поглед спокоен и бодро засмен.
И той ми говори, че трябва да бъда
корав като камък и всякога смел,
че трябва да срещам открито и будно
животът разбунен, широк, накипел;
че трябва да любя народа си беден,
от грижи чемерни неспирно люлян,
та в зимите бели, бездушни и ледни
да грее във него спасителен плам;
че младите - те са надеждата света,
която разтапя смразени гърди,
която откърмя от пламък приветен
за утрото ново засмени зари…
Когато животът ме гневно притисне
със своята силна и груба ръка,
несетно си спомням за Дякона Левски
в стихията бурна на трудна борба.
И аз не заплаквам. И аз не оплаквам
на моята младост смрачения ден,
защото в очите ме Дякона гледа
със поглед спокоен и бодро засмен.
1938 г.
ВЯРА
Аз очаквам, майко, тая утрин румена,
дето ще споходи моя роден град.
Тя ще бъде млада, трепетна и весела
и ще го обича като роден брат.
Тя сега е близко - сещам я, че иде.
Ето, че се пръскат сребърни мъгли,
ето, че се трошат ледните вериги,
моя утрин млада с дъхави търди!
Пак ще се разцъфнат пустите градини
и ще ги оплакнат пролетни води,
пак ще си разтворят за живот гърдите
мойте побледнели братя и сестри.
Ти ще махнеш, майко, черната забрадка,
слънцето да гали свилени коси,
като ме очакваш тръпнеща на прага
да се връщам морен, млад и ведролик.
О, тогава, майко, мойта младост светла
няма да е с грижно, свехнало лице,
няма да я тровят думи неприветни -
тя ще има волно, весело сърце.
Аз очаквам, майко, тая утрин румена
с белите, пенливи пролетни води.
Всичко ще младее. Слънцето загубили,
пак ще го намерят тъмните очи.
1938 г.
УТРО
Денят се ражда сляп, без слънчеви лъчи.
Фабричните сирени го посрещат
със остри писъци и хиляди очи,
разтворени за слънцето, поглеждат.
По улиците тръгват хора. Своя път
и днеска трябва бързо да изминат,
че всеки ден им иска строгият живот
от силата на здравите им мишци.
Тревожният и нервен ритъм на труда
след миг, след два, града ще разлюлее.
Че тоя труд безкраен е пулса на кръвта,
що бие на живота с огромното сърце.
О, тоз живот с огромно, жаждащо сърце!
Той кани ме, със глас суров ме вика -
в потока устремен на другите мъже
и аз във всяко утро да се вливам.
Разбирам своя дълг. Дългът на всеки мъж
е строг и неотменен. Аз ида сам -
на мойта младост с крепките надежди,
на моя ден с разгарящия плам!
1938 г.
СТАНСИ
Всяка младост кипи като вино,
като вино и тя прекипява.
То е мъдрост жестока - че всичко
като бабичка старо ще стане.
Но не искаме нашата младост
да премине подобно на вятър,
който гали със пръсти земята,
а земята със стръв не дълбае.
Ний израснахме в бедни коптори,
сред безсънни нощи и тревоги
и затуй се влюбихме до болка
на живота в подземната пролет.
Като фабрика душна и стара
днес ръмжи и боботи живота.
Ще разплискаме слънце в стъклата
и вратата със гръм ще разтворим!
Всяка младост кипи като вино,
като вино и тя прекипява,
но в бетона на времето хищно
диря огнена ний ще оставим!
ЕСЕННИ СТИХОВЕ
Виж, небето е ниско, зловещо и грозно,
ний потъваме в мъртвата есенна проза
и когато заспиме с горещите болки,
ний сънуваме всякога нашата пролет.
Тя отмахва със нашите твърди юмруци
от стените зеления, стария мухъл,
тя със пролетни сокове храни очите
и в жилите млади напира и тича.
Тая пролет издига, развява лозунги,
тя кипи от тревога и нерви, и мисъл.
Ний сред нея сърдечно се любим и трудим:
че сме толкова млади и толкова силни!
Този сън е легнал в сърцата ни тръпни,
той ни пълни със бодрост и вяра сурова.
Отстъпете пред нашите пролетни стъпки,
запалете се с нашия пролетен огън.
ПРЕД РАДИОТО
По радиото слушам като пеят
младежи от славянската Украйна
и сякаш песента им е живяла
с години и със векове в кръвта ми.
Не виждам техните лица, но зная,
че много блясък гори им в очите,
защото те са като мене млади
и като мене живота те обичат.
И аз ги сещам като родни братя
и те край мен, и аз сред тях живея,
и сякаш няма прашни километри
от моята до тяхната родина.
Със всеки тон на бодрата им песен
расте в мен крилатата вяра,
че утрешният ден ще бъде весел
за вси славяни по земята.
Че в фабрики, по ниви и ливади,
на мините в утробите дълбоки,
човекът ще се труди с песента
на свободата и на волността.
По радиото слушам като пеят
младежи от далечната Украйна.
И сякаш песента им е живяла
с години и със векове в кръвта ми!
Роди те старата Копривщица
и твоят поглед замечтан
следеше облаците сиви,
обвили стария Балкан.
Във Пловдив пи горчиво вино,
поднесено от жребий строг.
Живота там видя пустиня
и в нея Верлен и Рембо.
А София до днеска все разказва
с усмивка иронична на уста,
че бил си син на тези булеварди
и брат добър на всеки мъж пиян.
Но всичките легенди не събраха
едно петно за твойто име чисто
и ето днеска: Димчо Дебелянов -
звучи тъй гордо и лъчисто!
Ти пя без всякаква преструвка,
ти бе открит като небе.
Заключен в замъци и кули,
за земни радости копне.
И в теб се срещнаха за битка грозна
денят с нощта, омраза и любов,
пълчищата на всекидневна сива проза
с мечтите ти за приказен живот.
И никога по-трескаво разпятие,
и никога по-сложен кръстопът.
Мечтите ти ту бяха разпиляни,
ту тръгваха по някой звезден път.
Ти слезе млад от облачните кули,
избрал си път, намерил земна цел,
и на-величествено твойте струни
за “Светла вяра” пяха стихове.
И нищо няма да угаси вече
таз светла вяра в новия живот,
защото всеки глас човечен
е глас на нашия човешки бог!
Британският куршум прониза лесно
челото ти, но не можа
да секне твойте звучни песни
и твоя многострунен глас.
Защото цял един народ разтвори
за тебе много хиляди души
и тоз народ завсякога ще помни
бедняците с богатите души!
1939 г.
ПОСВЕЩЕНИЕ
Твойте песни ще бъдат излишни,
няма никой за теб да си спомни,
ако в тях не говори, не диша,
не расте и не крепне живота.
Пречупи през сърцето си времето,
тоя нервен стремителен век -
туй е твоята първа надежда
да оставиш следа на поет.
Разкажи, че във твоето време
раснат тръпно безброй градове -
с много злато и много мизерия
под смраченото ниско небе.
Разкажи за селата, в които
тежък труд непрестанно кипи
и в които младежите искат
да танцуват до ясни зори.
Разкажи как умряха в забрава
романтиците с бледи лица,
че познаваш ти нова романтика
в парашутния скок на жена.
Разкажи с колко много охота
слушат в твойта любима страна
за живота широк на Европа,
за испанската дълга война.
Разкажи, че и ти се тревожиш
от една величава борба -
тя за тебе е въздухът роден
и любимата твоя жена.
Разкажи и във бодрите стихове
твойто верую нека живей -
туй е най-безподобният смисъл
за достойния честен човек!
РОДИНА
В скрижалите на моето възторжено сърце,
в най-много пазения кът ревниво крия
една любов безкрайна като твоето небе,
дълбока като бяла зимна нощ, родино!
Ти моя майка си, но с ласка не погали
и не затопли в твойте скути верния си син,
че твоето сърце разяждат остри рани
и твоите очи горят в куршумен дим.
И разбирам колко много е достойно
и как велико е да бъда аз твой син,
във мъките, в робията и твоите окови
да сещам, че тежат на моите плещи.
И вече имам твойто непосилно бреме,
и вече искам тоя безподобен жребий -
борба да водим - утре да закрепнеш
свободна и щастлива под нашето небе.
Борбата ще порасне и твоите окови
в един очакван ден разтрошени ще паднат.
Тогава ще погалиш децата си достойни
и моето сърце ще пие радост жадно…
НАШАТА УЛИЦА
Ти ме питаш по нашата улица
все така ли до днес е било,
все така ли безспирно се трудят
тия хора в безкрайно тегло.
Тук децата израстват със гърбици,
със безкръвни и болни лица
и на кръст всяка майка разпъната
над децата увяхва със плач.
А бащите със ниските надници
пият вино и псуват безкрай -
дъщерите им всичко продадоха
за насъщния хляб и дърва.
Тука няма почивка и празници,
а животът е скучен и стар.
Като стара бездушница-мащеха
той изцежда от нас радостта.
Но и ний радостта си не даваме,
че във всяко бедняшко сърце
като някакво кърваво пламъче
безконечно надеждата грей.
Всеки ден една чудна тревога
в нашта улица мощно расте.
Тя ще стигне до нейде и после
като буйна река ще прелей!
АЛЕКО
Планината
е все
непозната,
а животът -
изсушен
и лош,
но не спират
да вярват
сърцата
в копнежа
на твойто
перо.
Ще преминат
години
тревожни
и под знака
на твойта
любов
ще израстнат
в борбите безбройни
много смели
и честни
герои.
Те ще любят
Безкрайно
живота,
като теб
ще презират
смъртта.
Ще се борят
достойно
и гордо
и ще падат
със чисти
чела.
И когато
над нашта
родина
свободата
за всички
огрей,
цял народ
ще запее
честито
една песен
сърдечна
за теб!
“КЪРВАВА ПЕСЕН”
Аз днеска прелистям със трепет и гордост
поемата светла, където с възторг
поетът описал геройския подвиг
на моя бедняшки и славен народ.
Въстание смело, събрало сърцата
в едно всепобедно, бунтовно сърце,
оплискало с кърви горещи зората
на нашето робско и ниско небе.
Пълчища от варвари, дръзки и груби,
забили в сърцето куршум и кама,
но то не умряло, сърцето безумно,
а грейнало гордо и смело в света.
Че щом се усети достоен и силен
живота си труден самин да гради,
народът издига великата истина,
че слънцето грее за всички очи.
И в подвига чуден на робите смели,
в пожара жесток и червен на Батак,
в кръвта на народа, геройски разлята,
родила се святата ни свобода.
И вече разбирам, че няма по-силна
от жаждата вечна за слънчев живот,
и още по-честно и вярно обичам
аз моя геройски и славен народ.
ИНТЕРМЕЦО
Забързани, тревожни, бледи хора,
проядени от немота и грижи,
ще пиша малка и лирична повест
за моята другарка и любима.
Едно нищожно, малко интермецо
сред драмата на вашето нещастие,
но вие знаете, че тая мила песен
не е безгрижна, пуста и печална.
Цветя от лед по калните прозорци.
Животът спи под дрипи, в мрачина:
затуй е светъл бледият и образ,
затуй съм влюбен в нейната коса.
Размирен вятър шиба с пръсти ледни
по портите на бедните ни къщи;
затуй обичам пулса на сърцето и
и нейният задавен, кротък шъпот.
Умират бедните туберкулозни
със хъркащи гърди, със жълти бузи:
затуй обичам думите и бодри,
затуй обичам смелите и думи.
Забързани, тревожни, бледи хора,
проядени от немота и грижи,
вземете малката сърдечна песен
и украсете глухите си хижи!
ОБИЧ
Ще откъсна първите кокичета,
ще ги сбера в мъничък букет
и на тебе, хубаво момиче,
ще го дам с разтворено сърце.
Само пролетта ще ни съгледа
със засмени трепкави очи,
като майка тя ще се зарадва,
че сме двама - млади и сами.
Пролетта съглежда всяка обич,
чиста като синьото небе
и дълбока като тия нощи,
дето тя за нас ще донесе…
Ще откъсна първите кокичета,
ще ги сбера в мъничък букет
и на мойто хубаво момиче
ще го дам с разтворено сърце!
ПИСМО
Аглая,
ненагледно мое момиче,
моя скъпа, любима другарко,
все така те очаквам, обичам,
все така сред нощите мечтая.
Нека вие жестоката буря,
нека падат ранени, убити,
пак гласа ти прекрасен дочувам,
пак те гледам спокойно в очите.
Ти стоиш като мене на поста си
мълчалива, красива и твърда.
Мракът дебне, подобно разбойник,
твойте смели, отмерени стъпки.
Ще премине жестоката буря,
слънчев дъжд ще окъпе земята;
ще покрием с пожарна целувка
всяка тежко спечелена рана.
Днес, бори се, любима Аглая,
за това, за което жадуваш.
Все така сред нощите мечтая
и те чакам, и силно те любя.
НА КНИГАТА
В спокойните дълбоки нощи,
над книгите живях
на всички времена,
с надеждата на милионите.
Познавам Жана д’Арк и Гарибалди,
познавам и Спартак
и бил съм враг
на хуните и кървавите варвари.
Изпитах мъката на крепостен,
робувал съм на феодал.
Дантон, Робеспиер без страх
на гилотината със мен умряха…
Продаван съм със група чернокожи
на бял търговец за злато.
Ухапван съм от скорпион
в тропическа гора на Каледония.
Въстанах с другите в Копривщица,;
умрях на кладата в Батак,
но никога на чужди крак
не съм отстъпвал моята родина.
И днес разлиствам книгите любими
в почивката, след всеки бой
и с ненаситено око
към бъдещето аз се взирам.
Там расне щастието ни човешко,
тъй както бурята расте
и дребните печатни редове
ме карат да мечтая с нова смелост!
РИМИ
Аз обичам суровите, тежките рими;
те звънтят като чук, като щик,
като глас в забранени митинги,
като думи на млад металик.
Тия рими се вливат в кръвта ми,
те бележат с горещи длета
върху мойта сърдечна мембрана
най-любими и дръзки слова.
И когато стихът е потиснат,
аз усещам тогава и в тях
да шуми, да кипи, да напира
на поета гневът накипял.
Тия рими воюват с лъжата,
те се раждат в неспирни борби,
те миришат на пот, на желязо
и блестят като ярки искри.
Те кънтят като конски копита
върху някой гранитен площад,
дето падат главите, разбити
от картеч, от куршум, от приклад.
Аз обичам суровите, тежките рими;
те звънтят като чук, като щик,
като глас в забранени митинги,
като думи на млад металик.
